Публи(цисти)чно откровение

Иво Инджев

Не мога, не искам и не бива да се опитвам да се харесвам на всички като публицист. И ми е омръзнало да обяснявам, че публицистиката, за разлика от новинарството и други жанрове, е пристрастна. Отразява личната гледна точка на автора и ако е откровена, а не подмазваческа с цел всестранно харесване на ползвателите, няма как да е „безпристрастна“. Би означавало да е лицемерна. Ето защо не откликвам на призиви да пиша това или да не не пиша онова. Не водя дори разговор на тази тема. Но всяко правило си има изключение, на което му идва времето.

Ето какво е написал един коментатор на блога, който с няколко изречения обобщава и други подобни мнения, с каквито , както вече отбелязах, по принцип не влизам в диалог, камоли в спор:

“Чанев

Г-н Инджев,
Следя редовно вашия блог, изпитвам уважение пред умението ви да синтезирате и да дадете друг поглед на „нещата от живота“, но някак ми става трудно, всеки ден да прочитам по нещо подтискащо.
Ако много задълбая, ще трябва да си пръсна черепа, защото надежда „не ме дебне отникъде“!
Мечтая да прочета нещо позитивно, нещо което се е променило, нещо което ще се промени, благодарение на подвига, който прави всяко семейство отглеждайки си децата, благодарение на хората на перото, благодарение на всички, които продължават да са тук и които имат нужда от надежда!”

Ще се опитам този път да отговоря и дори да туширам (само)иронията, която е част от моята същност в изразяването. Няма да е лесно: все едно да искаш от комедиен актьор да изиграе Хамлет със същия успех. Или от патоанатом да ти направи разкрасяваща операция.

Преди всичко да припомня, че и в драмите има място за „добри новини“. И друг път съм цитирал „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин, който описва стремежа на човека към щастие насред концлагера. Разтърсващо натуралистична е разказаната от него „любовна“ сцена на непознати мъж и жена от разделения с ограда по полов признак лагер. Преодолявайки смъртни опасности, непознатите успяват да се доближат един до друг достатъчно. Дори не се виждат от двете страни на стобора, но удовлетворяват нагона си и за миг са щастливи. Така че щастие и удовлетворение могат да се намерят и в трагична обстановка. Да си трайно нахилен сред море от нещастие ( и нещастници) обаче е налудно.

Какъв пример да дам още? Ще рискувам да е личен с пълното съзнание, че давам шанс за пародии и подигравки на желаещите, а те никак не са малко.

Току-що голямата ми дъщеря се омъжи щастливо и имах щастието да бъда гост на изцяло организираната и финансираната от младата двойка тридневна приказна сватба сред природата ( всъщност това събитие ме накара да се „разприказавам“ нетипично ). Какво е бракът, освен загуба на едно качество в името на друго в търсене на щастието?

Губил съм многократно работата си, но съм започвал друга, каквато най-вероятно нямаше да начена без принудата на „съдбата“. И понеже често ми се е налагало да си тръгвам, наложи също така често да тръгвам отначало в ново амплоа. Така преминах практически през всички възможни видове медии: информационна агенция, радио, вестници, телевизия. За да се приземя, издигайки се, в „собствената медия“, в която пиша в момента.

Загубил съм стабилен и постоянен източник на доходи, до спечелих страхотно много приятели по света. Написах три книги, две от които са по българските стандарти бестселър и – о, чудо- дори донесоха приходи, достатъчни да компенсират затлачени дългове по неизбежни разходи. Сега ми носят и надеждата за евентуален нов проект. Ако не на другите, на себе си доказах, че не съм бил прав да твърдя, че няма независима журналистика. Което е все едно средновековен алхимик да изобрети магическата формула на златото.

Имам дългове, но кой няма- вижте самата Америка! Важното е, че успявам да ги върна и да поискам нови, което си е голям комплимент за моята непредвидима благонадежност. Макар и финансово задлъжнял, материално съм задоволен.

Имам още три дъщери за омъжване и един син за женене. Самият себе си определям за щастливо женен. И съм здрав: правя 50 лицеви опори от раз ( мога и повече за фукня) и 5-6 набирания на лост за самодоказване. Ходя километри с 16 килограмовата Нина на гърба и почти толкова с 26 килограмовата Елена.

Свободен човек съм както никога преди. С една дума съм щастлив. Но с „две думи“ нещата са по-сложни. Личното щастие е по-скоро задължаващо обстоятелство за публициста. Да съдиш по себе си е най-малкото подвеждащо, а да не можеш да оцениш околната действителност, за да не си развалиш собственото спокойствие, е не само егоистично, но и направо самоубийствено. Само че животът ми е мил. Поради което ще продължавам да съм „лош“, „заядлив“ и саркастичен, макар това изобщо да не е отражение на собственото ми състояние. За хвалби на успехите и постиженията едно време си имаше пропагандатори, а сега съществуват пиари. Пожелавам им успех в трудното поприще да опаковат и продадат на хората своята стока.

От: http://ivo.bg/