Българският вариант на операция Клин

Едвин Сугарев

(продължение от 21 август 2011)

Разбира се, тогава малцина бяха склонни да правят подобни предположения. Дертлиев обясняваше и образуването на СДС - Център, и необходимостта да бъде продължен животът на ВНС изключително прагматично – точно по същия начин, по който новите дертлиевци се опитват да го обяснят днес – с необходимостта от това да се разшири електоралната база на тогавашната опозиция. Той казваше така: вижте, ние също искаме избори колкото се може по-скоро, но искаме избори, които да спечелим, и държим да ги спечелим колкото се може по-убедително. В момента има много разочаровани, които напускат комунистическата партия. Аз, разбира се, няма да приема един комунистически функционер, но защо да не приема един честен редови комунист, който вече е разбрал, че партията му няма бъдеще, и иска да се социалдемократизира? Е, добре, но как той да дойде при мен, когато крайният антикомунизъм го отблъсква, когато някои тук искат да не гласуваме конституцията, а да вървим на избори, а това народът няма да ни го прости?

По-късно народът не му прости тъкмо подписването на конституцията и я нарече с точните имена на нейните създатели: дерт-лиловска. Очевидно моралът не беше сред най-висшите достойнства на популистки политици от типа на Дертлиев. Тъкмо той, който се канеше да разширява електоралната си база за сметка на комунистическата партия, по-късно се опита да изгони АСП, като издигна искането бивши комунисти да не участват в СДС. И пак той преди последните парламентарни избори сключи предизборен съюз не с друг, а с АСО и превърна синия „Ден” в свой партиен вестник, занимаващ се най-вече с оплюване на СДС. Лавирането между подводните камъни в политиката, при което всеки завой бе съобразяван с политическата конюнктура на момента, бе негов специалитет - и трябва да призная, че той го умееше виртуозно. При образуването на СДС - Център обаче съм убеден, че той не защитаваше само собствените си политически интереси, а и нечии други, че изобщо не следваше своята собствена политическа логика. Върху него, а и върху БЗНС - НП бе упражнен добре премерен натиск: не случайно този акт бе предхождан от списъка във „Факс” и не случайно пожертваните чрез този списък ченгета бяха предимно социалдемократи и земеделци. Имената на Дертлиев и Дренчев вече бяха с появили в някои хипотетични списъци (например в „Телеграф”) - след това изчезнаха, но аз добре си спомням колко смутен изглеждаше тогава иначе самоувереният доктор и как сам споменаваше, че му били изфабрикували нещо си - само че не при ченгетата, а при тези с криминално минало.

Ставаше дума за нещо изключително важно - за удължаване на агонията, наречена Велико народно събрание, за гласуването на конституция, съставена под диктата на комунистите и съдържаща цяла серия капани за бъдещите демократични правителства, за удължаване на живота на правителството на Димитър Попов, което даде време да бъдат превъртени комунистическите пари през огромната центрофуга, наречена Указ 56, и най-вече - за разцепване на СДС - което именно осигури достатъчно висок процент от местата в парламента за комунистите при последвалите парламентарни избори.

Дертлиев вярваше, че действа от позицията на силата, че владее нещата както в парламента, така и в координационния съвет. На пръв поглед изглеждаше, че е точно така - не беше отчел само едно - че политическата воля на членската маса на СДС и на неговите привърженици може да обърка всички формални регламенти на политическата игра, може да помете всякакви йерархии. Той разглеждаше СДС не като еманация на политическа воля на нацията, насочена към скъсване с комунистическото минало (и добре съхранила паметта за Отечествения фронт), а като реална политическа коалиция от обособени партии и с вътрешно-коалиционни отношения, диктувани от политическия интерес. Разчиташе, че ще може да елиминира едни, да сплаши други и да подкупи с обещания трети. Вярваше, че е силен, и че правото на силния не се оспорва, че към него се присъединяват и на него ръкопляскат.

И наистина ръкопляскащите не закъсняха да се появят. Същата вечер, веднага след като бе оповестена съвместната декларация на БСДП и БЗНС-НП, в Народното събрание се състоя съвместно заседание на парламентарните групи на Екогласност и Зелената партия. Далеч не всички депутати бяха поканени - в това число и аз. На другата сутрин обаче върху дъската за съобщения се мъдреше един зелен лист с декларация, от която ставаше ясно, че Екогласност и Зелената партия „приветстват и подкрепят” образуването на СДС - Център. Същия ден в „Свободен народ” се появи статия с повече от показателно заглавие: „Вечната българска необходимост - политическият център”. Там между другото пишеше следното:

„БСДП в съюз с БЗНС -НП и всички останали организации, присъединили се към СДС - Център, призовават за обединение на българския народ за смяна на системата в името на демокрацията.

Но нека се върнем към пика на обществения интерес - сформирането на СДС - Център. Преди всичко - кои са хората в него?

Двете парламентарни групи - на БСДП и на БЗНС-НП имат 60 народни представители. Според социологически изследвания те са подкрепяни от 52% от общия електорат на СДС.

Г-н Борис Колев, председател на Политически клуб Екогласност, изрази приветствието и подкрепата на парламентарните групи на Екогласност и Зелената партия за декларацията за създаване на СДС - Център.

Тези две групи имат съответно 17 и 15 депутати, а общият електорат на четирите самостоятелни формации в рамките на СДС се получава над 70%.

Кое наложи създаването на центристкия алианс? Най-кратко казано:

- Опитите за изместване на СДС от неговите първоначални идеи и организационни структури.

- Стремежите на малките формации да му дават лозунги и цели, чужди на хилядите хора, подкрепящи СДС.

- Амбициите у някои за превръщане на самия СДС в партия, размивайки лицето на отделните му членове.

/…/

Д.р Дертлиев вижда бъдещите парламентарни избори с преференциална листа. Гласувайки за СДС, избирателят ще даде гласа си за точно определена партия, с която лично той свързва надеждите си за бъдещето”.

Коментарите са излишни. Тук вече наистина личи достатъчно ясно всичко: и разправата с „лошото” СДС, онова, дето дава „лозунги и идеи, чужди на стотиците хиляди хора” (например идеята за незабавни избори, които да изтръгнат СДС от позорната му роля на параван за комунистическите машинации), и параноичната амбиция на партиите-гръбнаци да бъдат обединители на българския народ (не знам дали оттам д-р Желев не прихвана тази налудничава идея), и най-вече идеята за политически център - тази тъй наречена „вечна българска необходимост”.

Не зная дали чак е вечна, но във всеки случай е постоянна: поне от три години насам. Подхваната изключително умело от комунистите, лансирана от техните независими социолози и още по-независими вестници, идеята за прословутия център винаги е била хитро подхвърлената въдичка в мътните води на политическите амбиции сред лидерите на СДС. Митът, че който превземе политическото пространство на центъра, просто неизбежно ще спечели, че той определя правилата, че и отляво, и отдясно гъмжи от разочаровани, които с разтворени обятия ще се завтекат към самопровъзгласилите се центристки фигури, е бил, и е вероятно още дълго ще бъде само и единствено мит. В една страна с нормален политически живот и нормални партии дълго продължилата конфронтация между ляво и дясно неизбежно би довела до победа на центъра.

При посттоталитаризма в неговия български вариант това правило не важи и всеки, който се устремява натам, би трябвало да си зададе следния въпрос: център между какво и какво? Между волята за оцеляване на комунистическия режим и волята за демокрация? Между една формация, обемаща в зародиш целия политически спектър, и една конспиративна каста, сраснала се с властта и мотивирана единствено от нея, която изобщо не може да бъде диференцирана политически нито по своята структура, нито по своите средства? Та там просто няма пространство и всеки, който би се появил, би бил смлян от двете суперсили като от два воденични камъка. Единственото допустимо приложение на магията на центъра е възможно само като размиване на политическите очертания, само като политическа фалшификация, като нов Отечествен фронт. Не случайно тъкмо отечественофронтовска кръв течеше в жилите и на земеделците, и на социалдемократите: към такова обединение на нацията призоваваха те и в такъв политически призрак би се превърнал техния Център.

Разбира се идеята за центъра продължи да се развива и бе втълпявана със забележително упорство. Не случайно, когато след катастрофалното си поражение в изборите двете СДС-та с тирета се обединиха, те се хванаха не за понятието „либерали”, а тъкмо за центъра и се обявиха за български демократичен такъв. Не случайно и днес, следвайки левите си завои, групата Б-12 на Димитър Луджев (най-вдъхновения поддръжник на марионетъчното правителство на Димитър попов) се заканва да овладее прословутия център. До ден днешен обаче тази идея не е родила нищо друго освен политически призраци и вероятно ще продължава да ги произвежда.

Що се отнася до социалдемократическия лидер, него може би най-добре го характеризира песничката на Тошко Колев: „Синьо елече Дертлиев облече, синьо обаче с розов хастар”. Не съм съвсем сигурен дали хастарът бил изначално розов или е порозовял впоследствие, но мога да кажа, че неговата позиция по отношение на досиетата е твърде близка до тази, която в днешния парламент се отстоява с толкова компрометираща убедителност от цели две парламентарни групи. Ето я, дословно изразена: „В името на спокойствието на страната - замразяване за тридесет години; в името на историята - изваждане на досиетата след три десетилетия, за да се види кой какъв е бил.”

Остава ми само плахата надежда, че не само аз, но и д-р Дертлиев ще доживее времето, в което „в името на историята” ще се разбере кой какъв е бил в най-великото от великите ни Народни събрания.

От: "Литературен вестник", бр. 46, 23-29.11.1992

(следва)