Смешно до плач

На 18 години Ботев пише:

„Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!”

На 18 години аз бях вече втора година войник с много сложно служене на родината. С една дума, едва отървах т. нар. дисцип (дисциплинарна рота, т. е. затвор). Години по-късно разбрах, че са ме взели войник съвсем незаконно. Не съм бил пълнолетен и не съм имал никакво право нито да служа в армията, нито да давам клетва. Като такъв можел съм да избия цялото поделение (най-напред офицерите) и да не нося никаква отговорност.

Ама кой да ти каже!        

А Ботев е бил вече уверен, че е незаконно, неправилно, ненормално на 18 години да тлее, че съд или куршум трябва за Оная слана, която попарва младостта му. И като не само непълнолетен, но и като човек без националност, гражданство и отечество е можел да избие цялата империя и да не носи отговорност за това.

Искал го е.

И го опита.

Но времето, в което живееше, бе много сериозно и куршумът не му прости.

На неговата възраст моето време бе пълно с хумор. Не с чувство за хумор, а просто хумор. Сиреч, смешно.

1968 г. Дни след „инвазия у Праги”, както съобщи Радио Белград сутринта на 21 август (BBС и Свободна Европа вече бяха  спряни).  B този драматичен момент с приятеля от детинство Пумпалов (днес съдържател на хан „Дедо Пене” в Банско) се напиваме в „Ропотамо”, свиваме две чешки знаменца от масите за туристи и с тях отиваме пред съветското посолство - тогава на пл. „Александър Невски”. Нощ е. Ние демонстрираме. С чешки знаменца и с пълен глас: „Свобода за Чехия”. Дойде една милиционерска кола и ни прибра... в изтрезвителното. (Имаше такъв вид „учреждения”. В София бе там, където е сега НДК.)

На сутринта платихме по десет лева за „услугата” и си тръгнахме по живо по здраво.

Толкоз!

Ботев май така и не е разбрал какво е истинско тлеене.

После в един много популярен седмичен вестник работих в отдела за изкуство и култура. На пръв поглед невинен отдел. Но точно там – в отзиви, репортажи, рецензии за изложби, художниции  пр. можеше да се „пробута” нещо, наподобяващо „свободомслие”, „инакомислие (от руски)”.

Номерата бяха два.

1 - пишеш, пишеш и оставяш „свободомислието” за последната фраза. Трябва да е като изстрел. Трябва да е като разстрел. Ако мине. В петдесет и два процента от случаите минаваше... Пак добре.

Другият номер беше със заместник-главните редактори, редуващи се като водещи на броевете. И. Д. и Е. С. враждуваха. Нещо повече, воюваха помежду си. Та – като напишеш нещо „по-така” носиш го на И. Д. и казваш: „Абе, виж това – онзи не го пусна”. И той разписва материала за печат, без да го чете. След това правиш същото с другия. И той разписва. Но чете. И редактира. Като резултат се получава следното. Бях написал за изложбата рисунки-пътеписи на Борис Димовски нещо такова (нямам оригинала и вече не си спомням дословно): „Светът става различен. И т.н.  В Копенхаген под мостовете плува един юрдек. И т. н. Това е окото на художника. Това е виждането, чувстването, усещането на художника. Още т.н. Накрая: „това е Борис Димовски”. Редактиращият махна цялото това отстъпление и остана: „Под мостовете на Копенхаген плува един юрдек. Това е Борис Димовски”. Последствието беше, че самият Димовски дойде в редакцията и поиска да ми счупи главата. А той беше мрачен и решителен човек.

Сега изглежда може би смешно. Тогава беше уморително. Енергията, която се хабеше, беше огромна, защото всичко добиваше политическа окраска. Миришеше на друго, а другото миришеше на барут. Но барут нямаше. Нямаше дори и халосни патрони.

Тлеене.

В отстъплението за „окото, виждането, чувстването и усещането на художника” имаше намеци за правото на художника на личен избор и свобода. На което Е. С. реагираше така: „А ако го пусна, кой ще ми храни децата?”. (Децата му впрочем бяха едно.)

Интермедия:

Така Павел Писарев – зет на Васил Коларов – като шеф на кинематографията е произнесъл знаменитата фраза: „Ако пуснем този сценарий, всички отиваме кой откъдето е дошъл – вие на майната си, аз в Париж (където е бил преди това културен аташе или нещо друго, няма значение).”

Няколко години по-късно, когато част от България забуча и подземно (но много подземно) започна да се тресе, властта тръгна към опити за диалози с т. нар. художествено-творческа интелигенция. И се понесоха мълви за едва ли не революции – на събранията с кинаджиите, с писателите, с художнците. Цитираха се „смели” и дори „еретични” изказвания. Издигаха се имена-знамена. Прословутият Милко Балев – оцелял като Втори след Първия – дойде в „София прес” да осъществи диалога. И от всички страни колегите ме забутаха: „Иди, кажи. Иди, кажи”. Вместо да им кажа: „Кажете вие”, с целия си акъл отидох на трибуната и започнах да казвам... Ама искрено. Ама открито. Ама от все сърце. Колегите настръхнаха. Настръхнал бях и аз. Събранието прекъсна, дадоха почивка. Тогава, в тоалетната на последния етаж на „София прес”, застанахме с Втория след Първия рамо до рамо (или по-точно п.... до п....). И ето какво чух от него: „Браво, момче! Такива изказвания ни трябват. В тази агенция хората са много уплашени и събранието върви вяло.”

Почувствах се като в изтрезвителното.

Добре, че не ми поиска десет лева.

Тлеене ли, Ботев?

Ех, да можеше да ни видиш!