Корупционното послание

"Корупцията остава големият проблем за България. Единствено в тази сфера моите съвети не бяха послушани." Тези думи пренадлежат на бащата на валутния борд в България, големия макроикономист Стив Ханке. Тъкмо той предложи въвеждането на десет процентов плосък данък, който се превърна в една от най-популярните мерки на сегашното правителство, използвана и до днес като икономическо алиби. Не е така обаче с корупцията и престъпността, определени от него като „ахилесовата пета” на България.

Ханке впрочем не е сам в своето учудване. В изминалите две години от приемането ни в ЕС доста хора се учудваха и продължават да се учудват: и на българското безхаберие по отношение на корупцията и престъпността, и на удивителните по своята наглост опити на управляващите да докажат на цивилизована Европа колко не е права в негативните си оценки за България. На твърдения от типа на лансираните от Румен Петков например, който със стъкмени статистики се опитваше да доказва, че престъпността у нас е на по-ниско ниво от тази във водещите европейски страни. Или на заклинания като тези на Сергей Станишев, който първо заговори за двойни стандарти на Европа спрямо България, сетне за лоша комуникация с Брюксел, после пък стъкми екшън план за справяне с положението, а най-накрая зае сърцераздирателно умолителна поза и взе да кани експертите на ЕС – да дойдат и да поемат неговия тежък кръст.

През цялото това време ЕС имаше само едно искане: да дадем доказателства за реална политическа воля да се справим със статуса си на най-корумпираната страна в Европа. Не искаше заклинания, декларации, екшън-планове и прочее комунистически маскарлъци. Искаше да действаме адекватно и да покажем заинтересованост спрямо собственото си бъдеще.

Когато разбраха, че не разбираме от дума, подмениха моркова с тоягата: спряха част от плащанията по структурните фондове - след като се оказа, че по близо 90% от проектите са допуснати нарвушения и корупционни прецеденти. Предупредиха ни, че ще спрат и останалите. Казаха ни много ясно и конкретно какво трябва да направим, за да бъдат размразени същите плащания: да накажем виновните. Дадоха ни и нагледен пример как се прави това – вече измина към година време, откакто са осъдени ефективно помагачите на прословутата престъпна група на Марио Николов и Людмил Стойков, извършила злоупотреби за 7.5 млн. евро – заради които България загуби помощи за стотици милиони по САПАРД.

Отново се опитахме да ги излъжем по андрешковски – със специални прокурорски групи, обявяване на започнали разследвания, назначаване на специален вицепремиер, която да отговаря за еврофондовете – и прочее такива. Номерът обаче не мина. Брюксел даде ясно да се разбере, че иска присъди, а не кухи процеси – и дела, а не думи.

Само че делата тъй и не се случиха. Вместо това продължи виртуалната игра на обяснения и обещания, продължи и ориенталското безсрамие, с което се правехме на глухи, продължи балканския ни тепигьозлък. Но се появи и един нов, вече отчетливо доловим акцент: тоза на предизвикателствата. Един пример: няколко пъти ни дадоха ясен сигнал, че европийското ни бъдеще много пряко зависи от това дали ще имаме работещ Закон за конфликт на интереси. Такъв между впрочем беше внесен от Филип Димитров в началото на мандата – и съответно потулен в лабиринта на разните комисии и висши съображения за това кое е по-важното.

В крайна сметка под натиск от Брюкскел такъв закон беше все пак приет – само за да бъде бастисан веднага след това с обезсилващи го поправки – и да бъде отложено неговото влизане в сила. Това, разбира се, предизвика скандал и реакции от ЕС – но какво от това? Вместо да се съобразят с тях, управлавящите дадоха нагледен пример за твърдата си решимост да нарушават същия този закон: държавата стана съдружник в сделка с медийната корпорация на Ирен Кръстева – с огромно имуществено участие, но пък с миноритарен дял, без без търг или конкурс – и по един проект, от който още сега е видно, че загубите ще се измерват с десетки милиони. И стана такъв съдружник въпреки че сина на Ирен Кръстева е заместник министър в правителството, ползващ се при това с доста скандална слава. За какъв закон за конфликт на интереси може избощо да става дума при това положение?

Става дума за друго. Става дума за демонтстративен отказ да се съобразяваме с европейските правила. И за отказ, който е виден вече във всяка сфера на правителствената политика. В битността ни като Троянски кон на Русия в ЕС например. В погазването на основни граждански права и свободи. В манипулативното и антиконституционно изборно законодателство. В неприкритото използване на съда, прокуратурата и най-различни дурги държавни институции за разправа с политическите противници. Във възраждането на политическата полиция – в лицето на ДАНС. В превръщането на корупционните схеми в официална държавна политика. В очевадно безотговорното, но за сметка на това пък откровено политизирано харчене на парите на избирателите. В превръщането на цялата държава в някакво мафиотизирано, уродливо безобразие, което вече стана дотам предизвикателно, че се стигна до немислимия преди прецедент евродепутати да обвиняват Европейската комисия за това, че е проявила безотговорност и некомпетентност в преценката си, че страната ни има потенциала да бъде реален член на ЕС. Като на всичкото отгоре тези обвинения произтичат от парламентарната група на европейските социалисти, чийто лидер съвдсем наскоро ни убеждаваше, че трябвало да се гордеем с правителството, което ни управлява.

Тези предизвикателства са твърде гласовити, за да бъдат подминати без внимание. Те говорят – и това, което казват на ЕС, е: майната ви! Щом не ни оставяте да харчим вашите пари по нашите правила, щом за щяло и не щяло пъхате нос в чинийката ни и вдигате олелия до бога само задето сме захлебили с някой и друг милион нашите доверени момчета, щом се докарали нещата дотам, че чрез европейските проекти да не може да се изкопчи пукнато евро за партийните ни каси и личните ни джобове – и искате цялата тази манна европейска да се хариже за общо благо – тогава майната ви! За какво ни е тази Европа, като от нея нямаме никакъв келепир, като трябва зейналите корупционни ями от спрените благодарение на вашата бдителност далавери да попълваме пак с домашни средства – за какъв дявол ни е тогава да се правим на такива, каквито не сме? Да доим българските избиратели сами си знаем как  – и го можем и без вас; а и на външнополитическия фронт няма да останем на сухо: дядя Иван ще даде едно рамо.

Та това е, накратко казано, посланието. В името на тази перспектива искат да управляват още един мандат. След това вече ще е лесно: по модела на Путин. Няма да има защо диктатурата да се свира зад някакви си демократичмни труфила.