РУСКИ ИМПЕРИАЛИЗЪМ В ЛИБИЯ

Наверно много хора обръщат внимание на оръжията, които използват либийските въстаници – те са всички руски. Между тях ще видите противосамолетни 12-милиметрови картечници, свалени от руски танкове и монтирани на камионетки, както и картечници от руски бронетранспортьори. Други импровизации включват няколко вида хеликоптерни ракетни платформи, монтирани на камионетки, и т.н. Въстаниците не са готови да използват самите танкове, бронетранспортьори или хеликоптери и това е разбираемо.

Всички тези оръжия са част от огромния 4-милиарден договор, с който Русия е въоръжавала Либия. Практически Русия е имала пълен  монопол – от конвенционални оръжия и преносими ракети до изтребители и танкове. Русия без съмнение е потривала ръчички след сделките си с либийския налудничав Кадафи, тъй като такова неоспоримо предимство пред всички останали снабдители на оръжие вече не може да се постигне в световната търговия с оръжие.

По начало лейтенантът Кадафи идва на власт с явни симпатии към Съветския съюз и нескривана омраза към Западния свят. Неговото политическо позьорство е известно на всички, но преди четиридесет години той сваля либийския крал на крилете на неговата доста извеяна представа за светска държава с явни симпатии към социализма.

Съветският съюз, разбира се, няма нищо против това, нито има някакви намерения да го коригира. Той се отнася по същия начин и към останалите симпатизанти на социализма от руски тип – Сирия, Ирак, Алжир и Египет. Те всички разбират понятието «светска държава» не по-различно то самия Съветски съюз – еднопратийно управление (или изобщо безпартийно управление), без независима преса и съдебна власт. На повърхността те всички изглеждат така подобни на всички останали соц-страни  – известни права за жените, подтискане на религията, огромна любов към военни паради, смазване на всякаква опозиция, агресивен антиамериканизъм.  

Всички сключват огромни сделки, в които руските оръжия без изключение показват допотопното си състояние в няколко войни с Израел. Доверието на арабите в съветска Русия показваше изключителен идеологически примитивизъм, поддържан от манипулативни кагебисти. Арабите обаче имат пари, докато България минаваше с малки изключения с остарели руски оръжия или направо оръжия от Втората Световна война.

Бавно и неизменно обаче след тоя политически екстремизъм махалото се отмести надясно, дори силно надясно, и огромното гърне с мед, от което руската мечка си облизваше лапите, почти прекъсна: арабският свят се преориентира, особено след тоталното издънване на съветския модел на управление. С безжичния телефон и глобалната телевизия тоталитарната държава загуби напълно възможността си да управлява безпрекословно. Арабският свят все повече започна да осъзнава отчайващото си икономическо изоставане; централизираното управление не беше в състояние да се справи с огромната раждаемост в ислямския свят и неговата политическа несъстоятелност стана съвсем очевидна.

Съвсем не по-различно от сталинизма,  Кадафи и сирийския Асад практикуваха масови избивания и потушаване на недоволство. И през цялото това време съветските кагебисти и военни специалисти бяха там да дават наставления за анти-израелската политика на тия страни, за антиамериканската им пропаганда и участието им в терористични актове. И разбира се да продават оръжия, въпреки постоянните провали на това оръжие в няколко войни с Израел.

Краят на съветския империализъм дойде неочаквано и бързо. Замести го икономическия кагебизъм: Русия направи няколко опита да изкупи газовите находища в Либия и петролните в Алжир, но безуспешно. Постепенно арабите видяха пред себе си една лакома и пресметлива Русия без каквито и да е подправки. Тя не можеше да предложи буквално нищо друго, освен оръжия.

Примерът с Либия беше направо очеваден – страната имаше нужда от западния опит за организирана съпротива срещу един брутален диктатор; новата Либия ще има нужда от опита на западни финансови институции, и то бързо, от въвеждане на напълно непозната инфраструктура, от участието на организирана помощ чрез хуманитарни организации, от икономически съветници на всички нива и организиране на демократични институции, за които Русия е пълен игнорант. Това е Русия на Путин, за която началникът на Рособоронекспорт Анатолий Исайкин съжалява, че е  загубила 4 милиарда долара от прекъснатите си контракти с Либия. На господин Исайкин ще му се стъмни, ако разбере, че новата власт в Либия възнамерява да преразгледа и отношенията си с Китай. Като постоянни членове на Съвета за сигурност към ООН Русия и Китай доста демонстративно гласуват срещу каквато и да е намеса в събитията в Либия и Сирия или просто се въздържат.

Старата руско-съветска мания за световно господство постепенно отстъпва място на една регионална сила, каквато Русия винаги е била, ако не бяха неимоверните й напъни да мине за нещо друго. След събитията в Либия все повече хора ще гледат на пасивността и пасивите на Русия като на една неповратлива и политически старомодна държава, неспособна да намери съвременните си международни измерения.