Светкавичната реакция на псевдопрезидента Първанов

Тръгна и той в крак с другите, присъеднини се към световния хор от гласове, които призовават либийския сатрап Кадафи да се оттегли. Направи го с една пословична за български комунист сръчност и поврътливост: точно както някога, бидейки лидер на БСП, забрави за докуминтираната в специално писмо солидарност с Милошевич, забрави и как е водил антинатовски демонстрации по софийските улици – и се оказа ревностен привърженик на Атлантическия пакт. С едно леко намигане към руските товарищи: не гледайте думите, друзя, гледайте делата.

Та и сега тъй: българският държаван глава призовава Кадафи да се оттегли. Прави го със сериозност, която ще го направи за кашмер – защото тези думи звучат в момента, в който Триполи е превзет – с резиденцията на полковника барабар – а самият той е незнайно къде, най-вероятно наврян като плъх в някакви подземни сокаци.

Смъсълът от това упражнение в скудоумно и лицемерно красноречие? Може би се очаква, че словата Гоцеви незабавно ще бъдат докладвани на Кадафи, че ще проговори закърнялата му отколе съвест, че ще наведе глава и ще промълви: извинявайте, съгреших, прав е другарят Първанов, време е да се оттегля? Или че световното демократично семейство ще припознае блудния си син, ще разтвори широко обятия и ще рече: най-сетне и ти прогледна, доказа се като решителен и независим мъж, заповядай пак на нашата софра, забравяме и за Южния поток, и за Белене, и за двойната ти биография, и за досегашното ти мълчание?

Не, по-скоро става дума за индивидуална, прещракнала зад ниското челце идея (колкото и въртоглави да са псевдопрезидентските му съветници, дори те подобна глупост едва ли биха съчинили), за последен и отчаян опит на вече заминаващия си от “Дондуков” 2 да се повдигне на пръстчета, да извиси гласец, да каже и покаже по някакъв начин: ей, и аз съм тук, и аз съм като другите, още шавам в качеството си на държавен глава, не ме забравяйте...

Ако ставаше дума за някоя обикновена, редова сатрапия, този гласец би предизвикал най-много иронични усмивки – в случая обаче не е така. С Либия на Кадафи страната ни има – уви – доста по-специални отношения. Същият този полковник рекетираше България, взел за заложници невинни български граждани, унижаваше националното ни достойнство, позореше ни пред света, принуди ни да опростим десетки знайни и вероятно стотици незнайни милиони долари, дадени от комунистическия режим в подкрепа на неговата диктатура.

Именно тези факти правят закъснялата реакция на Първанов да изглежда не само комична; превръщат я в нещо плъзгаво и лепкаво на пипане, което вони едновременно и на гузност, и на безсрамие. И оставят един неизбежен въпрос: а какво е чакал досега псевдопрезидентът ни? Ами чакал е да види накъде ще духне вятърът – както винаги между впрочем. Чакал е например да види дали с помощта на камарите руско въоръжение Кадафи няма да съумее да изтреби опозиционерите – и нещата да си тръгнат пак, както са си вървели досега. (Как са вървели: виж снимката.)

Чакал е – но недочакал. И тъй като не е дочакал, не му остава нищо друго, освен да обърне палачинката. Нищо, че едната й страна е вече прегоряла и станала на въглен.