Българският вариант на операция Клин

Едвин Сугарев

(продължение от 24.08.2011)

ХІV. ГРУПАТА НА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТТЕ

Групата на 39-те, прословутата Г-39 отдавна вече е обрасла с бръшляните на синята митология и бурените на тоталното обругаване; отдавна вече е история и същевременно продължава да бъде поддържана чрез изкуствено дишане от жълтия печат заплашителна реалност. Колкото и странно да е, митът за 39-те е нужен днес много повече на враговете на синята идея, отколкото на нейните привърженици. Ако годишнините от излизането на групата от ВНС и нейната гладна стачка бяха отбелязани само мимоходом от синия печат, то „часовите” семкаджии им отделиха цели страници, пълни, разбира се, с нагли лъжи. Тази група трябваше да бъде митологизирана като образ на злото в политическия ни живот, като персонификация на „лошото” СДС; участвалите в нея трябваше да бъдат припознати като политически егоисти и узурпатори - за да изпъкне отчетливо разликата между тях и тъй наречените „основатели” на съюза: трябваше между другото и да бъде забравено, че между 39-те също имаше ярки фигури от дисидентския период, и че никой и на никакви основания не може да докаже с какво примерно Желю Желев е по основател от Блага Димитрова, Йордан Василев или Димитър Коруджиев. Гражданското достойнство на 39-те, които изкупиха долното предателство на останалите послушни „опозиционери”, трябваше да бъде унизено и принизено, трябваше да бъде сведено до блатото на личния политически интерес или дори на личната изгода. 39-те бяха изгоден мит и тъй като човекът е винаги по-уязвим от идеята, а този мит позволяваше синята идея да се персонифицира, днешното СДС да се идентифицира тъкмо с групата на 39-те.

39-те бяха и продължават да бъдат така неистово мразени далеч не само защото се превърнаха в радикалната алтернатива на ОФ-опозицията. Те бяха мразени преди всичко защото най-неочаквано за всички (дори и за себе си) успяха да разрушат толкова грижливо обмисления и провеждан сценарий. А той предвиждаше един наистина много по-плавен и много по-мирен преход от тоталитаризъм към перестройка, маскиран, разбира се, с едри Жельови приказки за предстояща смяна на системата.

Най-точно този преход може да бъде определен с крилатата фраза на тогавашния и сегашен президент: НИЕ СПЕЧЕЛИХМЕ, КАТО ЗАГУБИХМЕ ИЗБОРИТЕ. Рахатлийският период на ВНС бе печалбата от тази загуба: той можеше да бъде продължен неустановимо дълго. ВНС нямаше фиксиран във времето мандат - единствената реална граница бе приемането на конституцията, но не съществуваше никаква реална пречка чрез едно най-обикновено гласуване събранието да продължи мандата си и да работи за в бъдеще като обикновено. Вероятно до есента щеше да бъде обсъждана конституцията; след това нейните велики бащи щяха да се заемат с цели пет свързани с предстоящите избори закони, щеше разбира се да се намеси и необходимостта от приемане на законите, свързани с провежданата на думи реформа от кабинета на Димитър Попов; нямаше да се издума и дума за реституция и щеше да бъде гласуван угоден за червените фирми закон за приватизация (навярно всички си спомнят за т.нар. система „равен старт”, поддържана и от Луканов, и от мозъчния тръст на Дертлиев), и вероятно през пролетта на 1992 г. щеше все пак да има избори. Разбира се, дотогава СДС щеше да бъде изцяло претопен в левичарски утопии и популистка риторика, хората отдавна щяха да са изгубили вяра в тъй наречената българска опозиция, но и вяра в това, че преобразяващият се комунизъм въобще е съкрушим. Изборите отново щяха да бъдат спечелени от комунистите, макар и този път не с абсолютно мнозинство; и, разбира се, променилата вече няколко пъти името си партия щеше отново да осъществи щедрия и самопожертвувателен жест да образува правителство на националното единство.

39-те разрушиха тъкмо този сценарий. Те много повече интуитивно, отколкото съзнателно, заложиха на внезапния и драстичен политически жест - и заложиха не на правилата на играта, не на институционално осветените регламенти, а на общественото очакване, на политическата воля, изразена пряко от самия електорат, на енергията и импулсите на улицата. Рискът бе огромен и фактът, че тъкмо те спечелиха, беше решаващ не само по отношение бъдещето на България. Това бе един политически урок с огромна морална сила, бе доказателство, че и в политиката силно е не силовото, а тъкмо моралното решение.

39-те никога не са били идеологически обособена групировка, те не се формираха въз основа на някакво партийно или коалиционно ядро; в тази група имаше представители на кажи-речи всички организации от СДС, но същото може да се каже и за бащите на конституцията, които останаха във ВНС. Нещо повече - 39-те само в един момент бяха наистина 39 - когато напуснаха парламента. Първоначално те бяха 48, но част от тях в последния момент не намериха сили в себе си да предприемат тази стъпка; други пък се вслушаха в съветите на д-р Желев да не я предприемат - след това групата отново нарасна и достигна 52-ма депутати, като някои от тях - напр. Петко Симеонов и Еленко Божков, бяха изпратени с тайната мисия да разколебаят останалите, тъй че при подписването на конституцията групата отново намаля почти до първоначалния си вариант. Далеч не всички в тази група бяха идеалисти, водени от морални съображения: сред тях имаше и случайно попаднали, повлечени от събитията; а навярно имаше и такива, които се правеха по-далечни политически сметки. Не те обаче преобладаваха - и ако трябва да потърсим нещо, което обединяваше тази група и което предопредели нейния успех, можем да го намерим само в едно: ЗА РАЗЛИКА ОТ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ, ДЕПУТАТИТЕ ОТ ГРУПАТА НА 39-ТЕ СЕ СЪОБРАЗИХА С ВОЛЯТА НА СВОИТЕ ИЗБИРАТЕЛИ И С ПОЛИТИЧЕСКАТА ВОЛЯ НА КОАЛИЦИЯТА СДС.

Възможността за и опасността от образуване на неформални междупартийни формирования бе просто заложена още при структурирането на Парламентарния съюз. Лидерите в него гледаха на своите парламентарни групи като на неизменна даденост, с която може да се играе като с фигурки на шахматната дъска. Групите обаче се състояха от реални хора, тъй че конфликтът между партийна дисциплина и лични пристрастия бе неизбежен. Имаше доста опити и за образуване на неформални групировки - ще припомня само един. Още от самото начало мнозина бяха ужасени от примитивната реторика на депутатите от БСДП и особено от БЗНС-НП, от техните непремерени и често погрешни политически жестове, от фрапиращата грандомания на някои от тях. Възникна идеята (ако не се лъжа, инициатори бяха Боян Папазов и Леа Коен) да се формира една по-интелектуална общност, която да противостои на политическия примитивизъм. Състояха се няколко срещи, но такава групировка не възникна - за сметка на това кажи-речи същите депутати, които се събираха тогава, образуваха по-късно СДС-либерали.

Мотивите да бъде образувана групата на 39-те бяха коренно различни. Ние чувствахме достатъчно остро и болезнено ситуацията, в която бе изпаднал СДС със съгласието си да участва в т.нар. „правителство на надеждата”, което благодарение на усилията на Димитър Луджев се превърна за една нощ от служебно в коалиционно. Достатъчно добре разбирахме, че ни е отредена ролята на параван, прикриващ едно пагубно за страната безвремие - и че самите механизми, които движат политическите жестове на опозицията, не са много по-различни от механизмите на една марионетка. Бяхме пределно отвратени от компромисния дух, който властваше в Парламентарния съюз, от неговите задкулисни тайни - например от така наречените „контактни групи” за преговори с комунистите, които, както по-късно се оказа, са били съставени само от предатели на синята идея. Спомням си, че ги водеше Стефан Гайтанджиев, по-сетнешният заместник на Велко Вълканов в Комитета за човешки права, герой от митингите в Цалапица и автор на антиправителствени позиви, разпространявани от в. „Постфактум”. Благодарение на неговите преговори се стигна дотам, че контактните групи постигнаха общо съгласие току-що бламираният Луканов да бъде издигнат като председател на комисията за външна политика!

Чувствахме как електоратът на СДС губи доверие в самата реалност на синята идея - тъкмо благодарение на това компромисно и по същество предателско поведение. Да възвърне вярата на хората можеше само едно решително политическо действие, изразяващо нашето негодувание от този жалък политически цирк, чиято илюзия за реалност се крепеше на всичкото отгоре именно на нашето присъствие: повече от ясно бе, че без участието на СДС парламентът би се оказал в абсурдната ситуация да работи върху една конституция, без да има нужния кворум, за да я приеме. Очевидно никой не се и канеше да спазва Политическото споразумение, което бе още един достатъчно сериозен мотив за нашия отказ да продължим агонията на ВНС: никой не можеше да ни задължи да оставаме там с хора, които не уважават собствения си подпис под един толкова важен политически документ. Нещата бяха наистина в наши ръце и въпреки това ние нищо не можехме да направим, тъй като самият СДС вече не беше автентична политическа реалност.

Имаше не един и два момента, в които съдбата на парламента висеше на косъм - така бе и при скандалите около доклада на мандатната комисия, и при аферата с досиетата: всеки път обаче Парламентарният съюз се разколебаваше, намесваха се „здравите сили” на политическия разум - „Дайте да работим!” - ни казваха хора, които не мислеха за нищо друго освен за депутатската си заплата. Практически ние нямахме избор освен да провокираме ситуация, която да стресне и разколебае нашите колеги от Парламентарния съюз, която да отвори очите на хората за очевидните политически реалности и която да направи видим конформизма на онези, които се бяха вкопчили за конституцията като удавници за сламка, и които покрай всичко друго обричаха и реформата, и страната, приемайки фиктивни закони без никакъв шанс те да влезнат в действие в обозримо бъдеще.

От: "Литературен вестник"1 бр. 46, 23- 29.11.1992

(следва)