Гангрена

Силвия Белева

В България ще бъде построен музей на социалистическото изкуство. Това съобщава руският електронен вестник „Лента”. Музей на тоталитарното изкуство, където ще се изложат към сто експоната, „създадени през епохата на социализма”. Изданието посочва, че първоначално музеят щял да бъде наречен именно „Музей на тоталитарното изкуство”, но впоследствие бил променен на „Музей на социалистическото изкуство”. Щели да бъдат изложени и „картини, изобразяващи работническата класа”.

„Лента” изтъква мнението на министъра на културата Вежди Рашидов, че смисълът е в това – да бъде запознато младото поколение с историята.

Как ще бъде запознато младото поколение с историята – по собствено желание ли ще отиде да види гранитни истукани и портрети на вождове или ще бъде завеждано? И какво ще му кажат първосигналните идеологически творения на „изкуството” – бивши недосегаеми икони? И така ли ще осмислят миналото, на което не са били свидетели?

Дано пък радетелите на инициативата преместят и паметника на съветската армия в този музей. Но отсега се очертава същността на този музей – не да бъде някакво депо, в което като в глух коловоз да доизживяват дните си въпросните творения. Не. То ще е по-скоро едно умилно и носталгично свърталище на експонати от времето, когато „се живееше по-добре”. Времето, чийто свиден „запах” (на български – аромат) продължава нагнетяващо да ухае. В отказ от възможността да се осмисли, че има къде-къде по-примамливи аромати, които обаче изискват и втора сигнална система.

Мнението на „Лента” е ласкаво и насърчително. Според изданието, България излиза с чест от една трудна ситуация. Защото, за разлика от подобни музеи в други страни, у нас – в България, музеят има „чисто изкуствоведски характер”. Т.е. – приветства се родният отказ за присъда над престъпленията на комунизма. И най-важното – „че България приема собственото си минало”. С драговолното уютно примирение на домашно животно към топла печка през зимата – ако е възможно и на руски газ при по-високи цени. Свидно, няма как.

Честта на позора

Трябва ли да сме поласкани от това определение за „чест”? Вероятно тази „чест” не би допуснала паметника на съветската армия да бъде преместен във въпросния музей. Тази „чест” ще изисква той да продължи да стърчи в центъра на България – член на ЕС и НАТО. Като да покаже, че страната си е маркирана от съответен „запах” територия.

Министър Рашидов твърди, че много от произведенията имат висока художествена стойност и „излизат извън рамките на пропагандата”.

„Лента” посочва, че българските власти са инвестирали в проекта за музей 1,2 милиона евро. Освен това „в България самият климат никога не е бил злобно комунистически. Там всичко се разви по-меко, отколкото в други соцстрани.” Това се било отразило върху отношението на българите. „Пък и не приляга някак на един добър стопанин да пропилява своето минало”.

Отличници в робството

Или как нечия положителна оценка слага петно върху държавата като цяло. С отказа й да осмисли и досега веднъж завинаги какво представляваше периодът от септември 1944 с кратки изключения и досега. Акцентът продължава да е умилителен. А има и търговски очаквания – тъй като социалистическата символика е популярна сред туристите, „жадуващи за екзотика”. Или с други думи – социалистическият „Джурасик парк” се очаква да донесе печалба и да избие вложените средства. „Да си припомним само Берлинската стена” – нарежда руският информационен източник.

За сведение – България е единствената страна от бившия Варшавски договор без институт за националната памет. Вероятно въпросният музей ще е неин безпрекословен и окончателен заместител.

На 23 август т.г. пред паметната плоча на жертвите на комунизма до НДК председателят на Народното събрание г-жа Цачева казала, че: „мъката на близките и наследниците на тоталитарния режим сега няма кой да утеши” и, че „в утрешния ден обществото ни има нужда да гради и противопоставянето би било пагубно.”

Сега си представям болница, в която над пациент с напреднала гангрена, лекарите кажат: ами разбираме мъката на близките и роднините на пациента и неговата собствена, но в утрешния ден обществото ни има нужда да гради. Така, че противопоставянето на гангрената би било пагубно.

„Гаврила беше болен от гангрена,

Гаврила от гангрена легна болен…

По-нататък със същия героичен четиристъпен ямб се разказваше за Гаврила, който поради невежеството си не отишъл навреме в аптеката и загинал, понеже не намазал раничката си с йод. — Напредвате, Трубецкой — одобри редакторът, — но би било желателно още повече… Разбирате, нали? „ (цитат от „12-те стола” на Илф и Петров)