За легитимността на лицемерието

Това, което става във и със СДС, е безспорно драма – но не точно политическа. Не политически, а криминален и откровено диктаторски е опитът да бъде отсъдена служебна победа на управляващите, като бъде блокирана синята коалиция и стотици хиляди български избиратели бъдат оставени без възможност да реализират правото си на политически избор.

Криминален: защото употребета на съда и държавните  институции за тясно-партийни цели е драматичен казус на политическа корупция; криминален – защото става дума и за фалшификации: за фалшиви подписки, печати и документи; криминален – защото става със съучастието на подставени политически субекти и с откровения политически натиск над структури с функции, контролиращи правовия ред в държавата – каквато е например Сметната палата.

Един много дребен пример: удостоверенията от същата, необходими за партийна регистрация в ЦИК, се издават по регламент еднократно – и този еднократен документ е получен от СДС. Цитирам Пламен Радонов: “Всички необходими документи са внесени, независимо от опита на някои от тези хора да ни саботират с удостоверение от Сметната палата, но и ние имаме дубликат, който внесохме още на другия ден”. Документите за регистрация с фалшива подписка и криминално задигнати от СДС 50 000 лв бяха внесени в последните минути от последния работен ден преди празниците – и в тях липсваше въпросното удостоверение. Пита се тогава – на какво основание Сметната палата издава дубликат, след като собствените й правила не позволяват такава практика – и как това става в неработен за самата институция ден?

Този сюжет е криминален въпреки политическите цели, в името на които се разгръща. Или може би точно поради тях – тъй като всъщност е реализация на криминалния тип държава, в която се превърна България под управлението на тройната коалиция.

Защото когато използваш наличните си властови ресурси, за да си осигуриш такива и за в бъдеще – в ущърб на българските граждани и техните избирателни права, това е престъпление от най-висшия възможен порядък – престъпление срещу обществения договор, върху чието база се крепи общото битие, което превръща обитателите на една територия в нация и в държава.

Това е престъпление от диктаторски и варварски тип, изцяло несъвместимо с каквито и да било цивилизационни критерии. Това е “Гасете свещите!” днес, в двадесет и първи век – и реалността на този криминален акт е също толкова отблъскваща и безобразна, колкото е била по времето на Алеко.

В широката сянка на тази българска драма обаче се крие и още една: частна, по-дребна като мащаб, но не по-малко омерзителна. Това е драмата в душиците на мизерните изпълнители на този голям и престъпен сценарий; драмата на морално безразличните лицемери; драмата на “идиотите”, за които говори още Ботев с онази ужасяваща българска болка във “В механата” – които опошляват и омерзяват всяко смислено усилие – и след които не остава нищо мило и драго.

Това е драма, вписваща се в безобразията български и в народопсихологическите бездни, дебнещи в нашата история; драма в полето на етическото и ценностното; драма на нравствената недостатъчност и моралното дебелокожие; драматично изваждане на показ на политическото падение с претенции да бъде представено като достойнство; доказателство докъде може да стигне човек в политическите си фиксации и измекярските си амбиции.

Това е драма, която подпечатва легитимността на българското лицемерие, превръща го в интергална съставка от националната ни съдба. И която показва много ясно до какъв хал са я докарали българските политици: доказва, че за тях просто няма лъжа, която да не може да бъде изречена; няма непозволена подлост и няма аморален акт, който да не може да бъде облечен с възвишени словесни одеяния и оправдания.

“На практика днес нелегитимните изключват легитимните” – тези думи на Пламен Радонов са и основен акцент в повечето изказвания на изключените от СДС превратаджии.  Остава само да се запитаме: кои са легитимни и кои нелегитимни? Как се формира политическата легитимност на една партия – чрез политическата воля на нейните членове или чрез съдебните бакии, породени от юридическите доноси на отделни нейни членове, поставили се в услуга на друга политическа сила?

Мартин Димитров не беше ли избран от всички членове на СДС – по силата именно на устава, предложен и регистриран от Пламен Юруков? Същият Юруков не беше ли заявил публично, че няма да се кандидатира, защото не бил приеман еднозначно от структурите на СДС? Не беше ли заявил – и то нееднократно, че по никакъв начин няма да пречи на новоизбраното ръководство? По силата на какви обстоятелства тогава се появи тази негова легитимност, която му позволява да предприеме съдбовни за партията действия, без изобщо да е лидер на СДС за когото и да било – освен може би за регистрационното отделение на СГС?

А дори и да би бил такъв – на какво основание един лидер на СДС може да се разпорежда еднолично с подобни решения, без да е получил за тях санкцията на който и да е колективен партиен орган? Как прочее можем да определим изтеглянето на 50 000 лева от партийната сметка – без да имаш каквито и да било правомощия и с цел да осъществиш партиен преврат – чиято перспектива е разцепването и унищожаването на партията, за чието представителство претендираш? За политически или за криминален акт става дума в този случай?

Според Пламен Радонов решението за изключване било “метеж”. Странна логика – а в същото време не е метеж да се предоставиш на политическите си противници, за да те използват като маша за блокиране на собствената ти партия.

Не е метеж да заговорничиш в хотел “Шипка”, да блокираш със съдебни жалби легитимно изразената политическа воля на партията ти, да се замъкнеш зад гърба на всички в ЦИК с подписка, събрана от политическите ти опоненти – и да гарантираш с този акт и тяхната служебна победа. Не е метеж да се криеш като плъх и да нямаш доблестта да се явиш пред националния съвет – за да обясниш там защо – и в името на какви идеали си предал и тях, и шансовете за по-различно бъдеще на страната си.

Макар че всъщност може би и това е лесно. Може би за политическите палачи всичко е лесно – или както казва един от тях – Иван Колчаков: „Аз нямам вече връзки и отношения към СДС, освен като към история и част от живота ми.” Няма – след като се е подписал под внасянето на предложението за осемпроцентовия изборен праг за коалиции, с което е зачеркнал и съответната част от живота си. Затова пък има бъдеще: “В момента единствено ме интересува новият десен проект на България, който се нарича България на гражданите и регионите и се представлява от партията „Ред, законност и справедливост” и съм зам.-председател на парламентарната група.” Достойно, нали?

Другите в този хор? Яне Янев, разбира се: “тези убийци на демократичната кауза...” и прочее – казано от дописника на ДАНС, основния политически измекярин и шут на тройната коалиция. Четин Казак от името на ДПС: нищо общо нямали с подписката, разбира се. „Това е поредният кьорфишек, който ДСБ инспирира. Жалко е, че ръководството на СДС се подвежда на подобен род спекулации”. Приглася му и червения говорител Корнелия Нинова: “Обвиненията, че БСП стои зад фалшивата регистрация на СДС в ЦИКЕП, са несериозни и безпочвени.”

Странно: кой ли пък тогава е подкрепил логистично лицата, осъществили този акт? Защото много по-несериозно звучи идеята, че Юруков и Радонов се в състояние да съберат за броени дни подписите на 18000 недоволни от Синята коалиция седесари.  180 може би, но не повече.

Само че както излиза от единодушието на Радонов, ДПС и БСП, подписката несъмнено е от автентични такива. Може да се предположи, че под влияние на достойното поведение на Пламен Юруков и компания регионите на ДПС са били обхванати от внезапен седесарски ентусиазъм. Би трябвало да се предложи на експертите, проверяващи по разпореждане на ЦИК същата тази подписка, да направят едно просто изчисление и да го обявят публично: колко процента от подписалите се в нея седесари имат тюркоезични имена. И колко процента от тях живеят в региони с традиционно силно влияние на ДПС.

Кой още? А, ето едно ново старо лице – много показателно и натоварено със символичен смисъл. Евгений Бакърджиев – който не пропуска да припомни как и него го били изключили от СДС в нарушение на устава. Но, разбира се, не помни как заради него и такива като него СДС изгуби милион и четристотин хиляди избиратели на изборите през 2001 г.

Да не забравяме медийните реакции, които също са показателни. Например  злорадите заглавия в Батковия “Стандарт”: “Гонят Мартин от кабинета му в СДС”. Ето каква новина с тенекия на опашката бил “научил” вестникът на Чорни: “До дни охраната в централата на СДС на "Раковски" 134 трябва да спре достъпа на нерегистрирания лидер на партията Мартин Димитров до кабинета му. Настоящето ръководство на партията, което няма съдебна регистрация, ще бъде прогонено от култовата за сините сграда”.Впечатляващо, нали? Като историята с Гринуичкия мередиан, който се пукнал през средата.

Всичко това обаче бледнее пред прочувственото “Открито писмо”, отправено от Пламен Юруков до Мартин Димитров. Пише старият лидер до новия лидер – пише с болка и надежда, че последния ще се освести и ще поеме падналото синьо знаме. И пише следното:

“Страхът, който сега те води, очевидно пречупва волята ти. Не допускай страхът ти да прекърши и енергията в партията. Погледни в очите на чудовището до теб. Кажи му, че не се страхуваш от него и то ще се спихне, ще изчезне.

С изключването на хората, които искат СДС да се представи добре на изборите, прикриваш изключването на СДС от участие в изборите. Даваш ли си сметка какво причиняваш на СДС?! Ако искаш СДС да остане само спомен, трябва да знаеш, че споменът за твоя страх ще те мъчи завинаги.

Ти отвори вратите на партията за чужда воля и я направи стопанин в СДС. Не допускай да се превръщаш в говорител на друг председател и на друга партия! Не допускай да си изпълнител на чужда волята и да подменяш мисията и дневния ред на СДС.”

Ако някога бъде издадена антология на българските политически лицемери, това писмо задължително трябва да бъде включено. Дава ли си наистина сметка този кафеен господин какво причинява на СДС? Дава ли си сметка, че благодарение на неговото предателство и скроения от него юридически капан синята партия наистина може – за пръв път в своята история – да не успее се регистрира за изборите? Че това е равносилно на спускането на гилотината – над волята и надеждите на десетки и стотици хиляди избиратели?

В това писмо се призовава за сваляне на маски – но пишещият изобщо не е способен да резбере, че неговата маска вече е смъкната. В него се говори как оставали само три работни дни до последния срок на регистрация за евроизборите. Но се пропуска, че огромното забавяне се дължи именно на съдебните жалби, внасяни изключените “доброжелатели”. Говори са за “чудовището” Иван Костов – но се мълчи по повод дребния факт, че всички действия на заговорностите са насочени към това да тласнат СДС в безизходица и пред отвратителния избор – или да се откаже изобщо от явяване на изборите, или да бъде принудено да участва с партийната регистрация на ДСБ – с всички отвратителни последици от това – включително с цената на реалното разцепление и унищожение на синята партия.

Всъщност това е и реалната цел на упражнението: унищожението на СДС, респективно на Синята коалиция.  Защото ако сега тя се разпадне, СДС не само че няма да се представи “добре” на изборите, но и изобщо няма да прескочи парламентарния праг. Ако пък съда продължи да бави топката и СДС бъде принуден  да участва в изборите под партийната шапка на ДСБ, това реално ще провокира, ще разцепи и обезвери сините избиратели – и ще бъде пропагандно използвано като реализация на пророкуваната от завераджиите асимилация на синята партия.

Кой печели и кой губи при това положение? И в двата случая губи десницата, губи България, защото още един мандат на комунягите ще ни изтегли окончатално от Европейския съюз – и ще ни обвърже също тъй окончателно с Путинова Русия. Печелят БСП и ДПС. Това са господарите, за които работят и Пламен Юруков, и Пламен Радонов, и останалите лицемери.

Прекрачени са вече много граници и това съвсем не е случайно: защото това е битка не само за някаква партийна победа, а за нашето общо бъдеще – не само в геополитически смисъл. Това е битка за легитимация на лицемерието, за превръщането на лъжата в основен принцип на политическия и обществен живот. Затова и към това ни изкушават днес – по-изкусно и от дявола.

И затова е много важно всеки от нас да си спомни думите на стария опозиционер Кръстю Пастухов: “Защо ме изкушавате, лицемери?” – думи, за които той заплати с живота си; думи, отгласяващи диалога на Исус с фарисеите; думи, отказващи да приемат унижението на лицемерието и лъжата. Важно е всеки да си ги спомни и да ги каже – с думи и действия – право в лицето на днешните фарисеи и техните подли слуги.