От устата на автора – в ухото на съдбата /В памет на Георги Марков по случай 33 години от гибелта му/

Няма начин проблемът за героите и героизма  да не породи траен интерес у  писател с изострена гражданска чувствителност като  Г. Марков. Първо трябва  да се има предвид, че това бе най-експлоа­ти­раната, маникално промотираната  спекулация  на  комунисти­ческия режим в България. Строяха се паметници през глава на всяко бърдо и площадче, непрекъснато течаха демонстрации и тържествени проверки по всякакви поводи и дати, на всякакви мес­та дори в детските „лагери”, кръщаваха се градове, улици , заводи , кораби, театри, училища и пр.

„Геройското„ бе завладяло не само социалните пространства, то бе набивано перма­нен­тно в съзнанието на инертното  ни ошашавено   общество. Налудната комунистическа шизо­френия, разбира се,  бе въпрос на  целенасочена пропаганда  и политика. Манипу­лираното съзнание  на потиснатата маса трябваше да веднъж завинаги да запомни, че е задължено да плаща за кръвта на „техните герои”, тълпата да се чувства смирена и  нищожна  пред  изтъ­пан­чените корпуси на комунистическите идоли .Гранитно- брон­зовите  им истукани трябваше да  символизират вечността на  режи­ма, да  материализират страха, чув­ството за малоценност и  усещането за безизходност в психиката на няколко поко­ления. Всеки, роден  през втората половина на 20 век познава и ще помни до края на живота си това състояние, което беше  гробница за душите ни.

И тогава се наме­ри този смел мъж,  който засвидетелства в слово  епохата и  живота ни в нея, с ясни и дръзки послания се  опита да освести гаснещия дух на  сънародниците си, да разтърси  апатията  на скотското  ни  живуркане. Разработва  полити­чес­ката по същест­во­то си тема в различни  жанрови трансформации – в романа „Покри­вът”, в пиесите „Атентат в затворената улица”, „Кому­нисти” и „Архангел Михаил”, в „Задочните репортажи” и в цикъла „До моя съвременик”.

Във всички споменати произведения темата тръгва от политическото, но задълбава в морално-етичните аспекти  на пред­ста­вата за героизма. Това е основната тема в „Кому­нисти”, създадена по юбилейна поръч­ка, която  Г. Мар­ков така да се каже „ опорочава”, показ­вайки  раз­лични „геро­ически” ипостаси -  идеалисти, доктринери - фанатици,  парано­ични персони, самотни , заблудени и покрусени човешки същества. Заради което драмата не вижда бял свят оттогава и досега. Същият мотив се пре­нася в романа „ Покривът” и в драматур­гията на „ Архан­гел Михаил” като навсякъде е конституиран под  формата на дискусия – между  Начал­ника /с про­тотип полицая Гешев/ и осъдените „герои”; между Полицая и Лекаря /Арх. Михаил/, между сталиниста Донков и „врага с партиен билат”, инженер Димшин от „Покривът”.

Като се маркират  възловите цитати в изказванията на персонажите от тези произведения, ясно се разчита възгледът на писателя за „геройството” и „само­жер­т­вата” – според него е неестест­вен акт, който е по близо до патологията, отколкото до нормалността, и е прене­брегване  на сакралния дар на живота и  предател­ство  спрямо майката, която те  е роди­ла,. Но също, че може да е високо­ме­рие и  пре­зрение  към нормал­ната човечност, за която животът е драгоценен дар от Бога.

Още две съпътстващи тези за героите и герой­ството  се диску­ти­рат  в двете пиеси. Не умозри­тел­ни, а извлечени от опита на автора, при­до­бити  от работата му  със се­кретните архиви на МВР през 1968 г. Успял е да изчете 200 поли­цейски доси­ета, а това е серио­зен  шанс да навлезе  в тай­ните  мотиви  на битката за власт. Докумен­ти­те  силно са въл­нували Гео­рги Марков, защото  и в „Комунисти” и в „Архан­гел Миха­ил” поставя  въпроса за подмя­на­та – че „ ге­роят „ може да бъде изфабрикуван  от тайните служби, така както може да бъде изфа­бри­кувано и предателст­во­то. И в двете творби  циничното признание  изли­за от устата на охранниците на властта, в чиито ръце са архи­ви и доку­менти .Те афишират възможността  да подменят както ли­ца­та, така и роли­те им – истин­ският герой да бъде изтипо­сан като предател, а преда­те­лят  - поставен в ролята на герой.

И от търже­ствено- фан­фарна и юбилейна в конюнктурата, тема­та за героизма в твор­че­ството  на Марков  зазвучава с трагически и сарка­сти­чески инто­нации. И не напраз­но, не напразно! Отредено му е сам да стане жертва на подмя­на­та. Родолю­бецът, дисидентът, заложил главата си за свободата и достойнството на родината си, е осъден от бъл­гарски съд за дър­жавна измяна. Арогантна присъда на продаж­ни­те  марио­нетки на Кре­мъл спрямо истинския син на окупи­ра­ното отечество.

Втората теза е морално етична  - Георги Марков на висок глас изрича истината, че платеното герой­ст­во се обезценява и обез­сил­ва, когато поиска да му бъде платено, че паметниците и  пана­ге­ри­ците за  веч­ност заличават моралната стойност на всяка само­жертва. Според него подвигът е висо­конравствен и безмълвен акт, истинският герой  е безкорист­ният и той  не желае и не пред­полага  отплата или прослава за своята саможертва. Интересно е да се каже, че художест­ве­ни­те и публи­цистичните тексто­ве по темата са свързани, инварианти и авто­цитати пре­ми­­нават от една формация в друга и така подчертават после­­до­вател­ната позиция на писа­теля – той не вярва на пате­ти­ката и на герои­ческите пози. Защи­тава живота като уникална и най-вис­ша цен­ност, за да бъде пожертван за някаква идеологическа доктрина, също тъй е из­пъл­­нен със съм­не­ние, както към  власт­ващата партия, така и към  ка­но­ни­зи­раните  от нея кумири. Точно това няма да му про­стят мни­ми­те„ герои” , докопали се до вис­ши постове и власт върху костите  на погиналите си другари.

Квинтесен­ция на темата е изведена в едноименното есе „Героите”. Изградено  е  като сблъсък на антитези и представлява своеобразен  етичен кодекс на хуманизма в най-широ­ките му  изме­рения. В нача­лото се пред­ставя  наложената  официозна   пред­ста­ва  за героите -  романтич­ните им орео­ли, вярност на идеалите, сли­ва­не  на дело и живот, свръхчовешка сила,  висша красота  на подвига, легендарна смърт. Героическият канон изглежда прост, едно­по­сочен  и  привле­ка­телен, за разлика от проти­воречията, лутанията и съмне­нията в живота на обикно­вения  човек. Но веднага следват въпросите, съполагащи  ка­нона с живия, нормал­ния живот. Питанията директно слагат пръст в раната. ” Не е ли това най-лесното ? Не е ли цялата тази последова­тел­­ност и жерт­веност сигурен признак на беден дух? Не е ли всичко това израз на душев­но опустошение, на от­ричане на цялото много­образие и всички цве­то­ве на природата?” -  показателна е повта­ря­щата се отрицателна кон­фи­гурация  на въпро­сите.

Това е сти­листична фигура , насочваща към  отговорите и те са следните – Г. Марков проглежда зад екзалти­раните жестове  в стре­меж да  разкрие психическите и лично­ст­ните мотиви на герои­чес­ките  поведения. И какво открива там - наличие на ограничен ум, без­ду­хов­ност, парано­ич­на психика. Зад жертвения акт  понякога  стои чист идеа­ли­зъм, но чес­то  и суетна демон­стра­ция на превъз­ходст­во, висо­комерие, отрича­не на другите, възхищение от себе си. Инва­ри­а­нти на моралните инту­и­ции спрямо „геро­ичното“ вече диску­тирани в „Задоч­ните репорта­жи” и „Комунисти”, се появяват и тук. Сега във вид на императивна норма – „един герой не е повече герой, след като му се плати - било с над­гро­бен па­мет­­ник, било с по­смъртна пенсия”- катего­ричен е  писа­те­лят.

В основата на  тези думи  стои опитът от живота  в България, къде­то алчната за привилегии комунистическа камарила бе превър­на­ла разда­ва­не­то на звания и посмъртни пенсии в гротесков и без­срамен  кар­навал на пошлостта, дори паметници си строяха приживе. Но  също така с това  изречение Г. Мар­ков  залага  етически императив, с който пред­­­рича  себе си, сам си е заложил транс­цен­­ден­­тална  програма -– да няма за него над­гро­бен памет­ник, да няма посмъртна пенсия. Етичес­ката максима  несъм­не­но е вля­зла  в ухото на съдбата, поне досега е така.

Антитезата е начин  героят и героизмът да се съположат  с ценностите  и психиката на  нормалния човек. В по мащабен план тя съполага  Животът и  Смъртта като екзистенциални стойности. Позволява прецизен  психологи­чес­ки срез, постигнат с песте­лив  изказ. В тези есета няма думи без тежест, семантиката им е наже­жена до крайност. Антети­ч­ните  кон­­структи обхващат всич­ки равнища на текста  - лексикално, стило­во , образно. Ето как са подредени дихотомиите : „героя -  подлеца; героя - обикновения човек; вечния ореол на героя – безчестието на подлеца; камъка на героя – тялото на живия човек” . В тях са скрепени  мерзките  сю­жети  на разделение, противопоставяне, подчинение и всеки­днев­но унижение на милиони човешки същества под гра­нит­ния ботуш  и тежкия юмрук на мрачни, каменни физионо­мии, обявени за памет­­­ници на герои. Писателят разчита  гранитните и словесни  митологии  като пропаганден и психологически  инструмент за тотално подтисничество, а не  като  израз на почит и преда­ност към „героите”. Връх на лицемерие и пристворство на власт­ващи­те негодяи, които отдавна са предали идеалите и заветите на  бор­ците. Затова позицията му е катего­рич­на – тя е рес­пект към нор­мал­ния, сла­бия човек с неговите недо­ста­тъци, защото е „ по-чо­веш­ки, по-искрен и по-честен”. „Защо­то героят със своята изклю­­чител­ност не е нищо друго, освен нашето отри­­ца­ние” –  казва Георги Марков  сочи  психичните травми върху общест­во­то, нане­сени от култовете към героич­ното  –да смачкват само­чув­ст­вието на обикновения човек, да  му натякват, че е под­лец и нищо­жество, вечно длъжен да се кланя на  брон­зо­вите  идоли. Това не може да бъде раз­брано, без да е било прежи­вяно, почув­ст­вано, изстра­­дано. Бълга­ри­нът  Г. Марков изпревар­ващо пред­рича моти­вите  на мили­о­ните източ­но­­евро­пейци, които десет години след гибелта му, с голи ръце и с чуко­ве, с гняв и съл­зи, с нена­вист и лику­ване, се втурнаха да събарят симво­лите на кому­низма и тота­лиризма[1].

Заключителната част  на текста е набор от мак­сими и  афористични фрази, които би тряб­вало да влязат в учеб­ниците по стилистика, етика и журналистика. Пре­дел­но кон­цен­триране на значения, максимална смислова нато­ва­реност, висок интелек­туален слог са белези на есеи­стич­на­та кла­сика. Чувства се как вдъхнове­на мисъл дви­жи  ръката  на писателя. Нравствените оценки са заковани в  точни мак­сими от рода на след­ните :”Защо­то героят със своята изклю­чи­телност не  е нищо друго, освен нашето отрицание”; И ти намираш, че героизмът, кога­то не е  акт на лудост ,е акт на безчестие”; Героизмът  е само един миг, а животът не е миг“; И колко лесно е да бъ­деш герой в един миг вместо да бъдеш човек цял живот; И ти си казваш – слава Богу, че природа­та е раж­дала и  ражда човеци, но не герои.”

Всяко от тези изречения мо­же да същест­ву­ва автономно като манифестен код  на хума­низма. И все пак това есе се оказва отправна точка към един от най-стран­­­ните пара­док­си, случващи се в историята на човеш­костта. Доказва, че дей­стви­телността неочаквано може да опро­вергае  ед­но убеждение, а може и да го потвърди като образец от висша класа. Словото,  родено от  просветен ум и чиста духовност , изглежда носи  енергия с необикновен  заряд,  способно е  да преформатира съдбата. Както се случва с автора на тези кри­лати изречения. Той е нормал­ният, обая­телен  мъж, който обича жи­вота и му отдава всич­ките си сили и спо­собности. Сам пре­одо­лява изпитанията и трудно­стите на всеки­дне­ви­ето, а то е низ от битки и страдания. Преборва се  със смъртта в тубер­ку­лоз­ни­те болници , с талант, упорство и труд си пробива път до пре­стижа на елитeн  писа­тел, мълчаливо пона­ся неволите на изгнаничест­вото, въпреки прене­бре­же­нието на чуж­­дото общество спечелва победа в конку­ренция със западната  кул­тура, / Един­бург­ския фести­вал/[2], пише дено­нощ­но на старата си машинка, непре­станно пътува меж­ду държави и ради­останции, обича близките си, страда за родината си, навсякъде  усеща как дебнеща заплаха диша във врата му. Нито за миг не се мисли за герой , напро­тив, с аристократския си финес не понася глу­пави­те демонстрации на  изключителност. И все пак самият той е изклю­чи­телен   като личност и съдба -  природно  одарен е  с високи  морални  и душевни каче­ства – отговорност и после­довател­ност, незави­си­мост на характера, твор­ческа амби­ция, душевна чистота и почтеност, жизне­любив  темпе­ра­мент, инте­лек­ту­ална широта, магнетична  харизма[3]. Оста­ва си мом­чето от крайния софийски квар­тал , но е от поро­дата на въз­ви­шените личности с ярка харизматичност  и влияние.

Ло­гиката на Злото не би могла да изтърпи  непрестанните предиз­вика­тел­ства на своето отрица­ние, затова се заема да го унищожи. Цели­ят му дина­мичен и неспокоен жи­вот, подло­то убийство и мъчи­тел­­ната аго­ния в болни­цата  Сейнт Джеймс, трагичната му гибел на­края, превръщат Георги Марков пряко волята му  в герой, ос­вен в на­ци­онален, и в морално-ети­чен, в хуманитарен мащаб. Не той, а враго­вете му са при­чина за отключ­­ване на неже­ланата мета­мор­фо­за. Но и в без­смъртието оста­ва автентичен и адеква­тен на изпо­вяд­аните прин­ци­пи – безко­ри­ст­но посветен на идеала за сво­бодата на лично­ст­та, погинал в мъки, а не с лозунги на уста, и в гроба низверг­нат далеч от родната земя, без памет­ници, музеи и пиедестали, без оди и фан­фари. Случва се обрат­но­то  - охулен  и обруган с кле­вети и анатеми от морални пигмеи, пре­мъл­­чаван от сервилната  интелигенция. Създател на ета­лон за чо­вешката нор­малност в слово и текст, обречен е да го превър­не в реалност с цената на живота. Защото както казва Й. Бродски „Вся­­ко изку­ст­во в действителност е вид молит­­ва. Всяко изкуство е изпратено до ухото на Бога.”

Философско-публици­сти­чните му есета са про­гра­ма за самопо­сти­гане на Аза в дъл­бинния смисъл на тази кате­го­рия и същевре­менно го включват  в широка мрежа и взаимо­дей­­­ствия с обще­ст­вото и света. Диси­ден­тът – емигрант Стефан Мари­нов  може би е първият, който про­зира, че Г. Мар­ков е из­ка­чил труд­ния и стръ­мен връх на сюблим­на себереали­за­ция. Още тога­ва отправя към убий­ци­те пророчески думи :”Каква диалек­тич­на иро­ния – не на зем­ята го прос­нахте, а го издиг­нах­те на хребета на нашия страшен век, внесохте го най-тър­же­ст­­вено в панте­она на българския дух и го по­ло­жихте там за веч­ни време­на.” [4] Все още очакваме сбъдването на провид­чес­ката ми­съл, но има надеж­да, че децата на сво­бодата от 21 век  ще пое­мат неиз­пъл­нения дълг на нацията  към един от светците на България.