Българската налудност

Може би вече е време да осъзнаем тъжната истина за днешния български живот: зациклихме, държавата върти на празни обороти и произвежда пародии и абсурди. В България има много дефицити: няма пари, няма правосъдие, няма култура, няма съпричастност, няма любов – но един от тях е особено важен и чрез него ставаме други, различни от общностите, в които по силата на суматохата сме попаднали – няма нормалност. Сиреч: няма го онзи фундамент, върху който се надгражда и подредеността на общото живеене, и неговата ценностна мяра, и неговото достойнство, и неговата нравствена устойчивост.

Това общо живеене, или иначе казано – тази заедност, която ни прави народ, има смисъл само ако подрежда хаоса и произвежда качество на живот. В България тъкмо това го няма – общото живеене не подрежда нищо, то произвежда хаос и произвол. Българският преход се оказа до такава степен неуспешен, че ерозира дори основанията ни да бъдем заедно. Заедността се превърна в разбягване – милион и половина българи просто си тръгнаха, отидоха другаде, където, ако не друго, то поне животът е систематичен и предвидим. Останаха тези, които нямат къде да отидат, защото нямат и какво да предложат на евентуалната нова родина, за да си намерят място под нейната стряха. Останаха старите, неуките, потрошените от разни житейски и социални превратности; останаха неврастениците и юродивите; останаха и онези, които се страхуват от промените, а също и от свободата. Които и досега – вече две десетилетия – чакат някой да ги поведе нанякъде, някой да предпише мярата на тяхното живуркане, някой да им каже кое е добро и кое зло, някой да награди и да накаже.

Това очакване произвежда уродите на нашия живот. То е удобното за яхване стреме – и гегата, с която въпросните уроди завръщат стадото накъдето си поискат. Не казвам, разбира се, че няма едно малцинство от свестни люде, които не искат това да е така. Казвам, че това очакване надделява. И че това очакване предизвиква национален колапс.

Този колапс съвсем не е неосъзнат, напротив – всички го виждат – и от него боли. Всички до един са недоволни от сегашното си живеене; те искат да променят статуквото си и са способни да направят избор в полза на тази воля – утре да не бъде като днес. Проблемът е, че не избират тъкмо онези опции, които биха им дали възможност сами да променят съдбата си – избират някой, който да го направи вместо тях, избират чудодейния спасител.  Той идва чрез техните гласове и ги спасява от необходимостта да бъдат отговорни пред собствения си живот. Спасява ги от свободата им.

Все едно дали е цар или пожарникар, все едно дали сваля тези или онези звезди от небето. Важното е да бъде нещо още неопитано – да не ни е излъгал все още. Да идва по чудодеен начин някак си отвън – и да ни обещава чудодейни пътища за общото наше спасение – все едно дали те се измерват с 800 дни или със седем магистрали. Ще му се доверим, а след като ни излъже и той, ще се доверим на следващия такъв. А когато всички възможни спасители ни излъжат, ще потънем в маразъм и отврата, ще зароним сълзи над проклятието българско или ще възлюбим носталгично нявгашния Тато. И няма да се чувстваме отговорни пред ничий избор – тъй като от нас доказано не зависи нищо.

Случайно възникналата политическа класа, вкопчена в своите кресла от 20 години насам, долавя безпогрешно този нагон към налудност, който витае под българските черепи – и съответно го задоволява – както може и с когото може. Защото налудността е изгодно статукво, което трябва да бъде удържано на всяка цена – в налудната държава можеш да си позволиш всякакви золуми, без някой да ти потърси отговорност – тъй като законът е врата в полето, а нравствените критерии - лишени от съдържание.

Поддържането на налудността в една държава е дебилен политически акт – но само от гледна точка на общото бъдеще – от гледна точка на индивидуалния интерес може да бъде просто добра сделка. Част от тази сделка е и култивирането на чалга-културата за масова употреба – тя мултиплицира уродството, клонира уродите и ги прави вездесъщи. А когато всички граници са прекрачени, тогава вече всичко е възможно – ето ви логиката, въз основа на която са съществували Содом и Гомор.

По същата логика съществува и днешна България. Днес отново сме пред избор и ще избираме държавен глава; прочее нека си спомним само предишните такива – например как избирахме Желю Желев, който ни призоваваше да си отидем у доме в драматичната вечер на 14 декември 1989 г., или два пъти поред избирахме агент на държавна сигурност, който беше живо въплъщение на нискочелото скудоумие, тъй широко разпространено и по днешните наши земи – може би и затова това българско Гоце биде избрано.

А сега? Да се вгледаме ли в днешните старо-нови месии: Волен Сидеров и Алексей Петров, в червения радетел за АЕЦ „Белене“ Ивайло Калфин, в „независимата“ Меглена Кунева, оставила политическата си чест в Габон, в Румен Христов, осъществяващ топлата връзка между СДС и ДПС, в магистралния супермен Росен Плевенлиев... И нека никой не ми говори, че това е изборът на политиците – това е изборът на българското общество, съвкупността от неговите интереси, компанията, която гарантира неговото уютно битие или въплъщава неговото отвращение от досегашното такова.

Впрочем можем да го разчетем и по друг начин: като ефект от българската налудност. Като въплъщение на българския страх от свободата, на българския дефицит от достойнство и отговорност. Като знак за колапса, който бавно ни всмуква в блатото на неосъщественото, като болка от пропуснатите шансове и пропиляното време.  Спомням си един драматичен рефрен от стиховете на Ани Илков, писан още в далечната 1991 г.: „Бъл-гария се дави! Бъл-гария се дави!“

Да, дави се, наистина.