Мъртво вълнение

Първата половина на септември е повод да си припомним някои събития, случили се през годините. За Съединението вече стана въпрос. Ден подир ден събитията се скупчват и напомнят неумолимо за себе си. Тъй както вълните, връхлитащи отвсякъде плувеца, не му оставят безметежен и пасивен избор. Освен, ако разбира се, не иска да се удави. Събитията можем да подценяваме или да им придаваме значение, каквото не заслужават. Но, ако системно ги подминаваме без трезва оценка – те все някога ще ни изненадат.

Днес се навършват десет години от терористичните атаки над Световния търговски център в Ню Йорк. Осама бин Ладен, слава богу, вече го няма, но „Ал Кайда” още съществува.

Когато има обявена война, жертвите са неизбежни. Смъртта, осакатяванията и разрушенията са едно от лицата й. Всеки, започващ война, намира благовидно наименование за инициативата си. Тероризмът също е война, макар и необявена официално. Тя следва пропагандата на лидерите си и избухва периодично – където и когато успее да удари.

    Това не беше някой от филмите, от които гъмжеше по видеотеките – стандартен екшън с ужас и кръв. Ужасът по телевизията преди десет години беше напълно реален. Телата, хвърлящи се от горящите сгради, не бяха манекени, а човешки същества, инстинктивно избрали обречения свободен полет пред обгърналите ги пламъци и пушека.

    Мисля си, че от това – дали ще бъде допусната втора подобна атака, зависи бъдещето на свободния и цивилизован свят с уви всичките му несъвършенства. Но не е ли при всички случаи за предпочитане той именно да оцелее, вместо тероризмът.

    Не е задължително да обичаме САЩ. Някои ги обичат, други ги мразят. Но мерзко беше да се слуша с хитра разбираща усмивчица цигански оркестър, възхваляващ „подвига” на Осама бин Ладен. Мерзка беше цялата радост от това – откровена и шумна или по-дискретна.

Носталгия по партиен и държавен тероризъм над личността

  Откровено, шумно или по-дискретно премина 100-годишнината на Тодор Живков в родния му Правец или където и да е била изпитана потребност от подобно честване. Фактът, че в Правец не беше отчетено ничие официално присъствие, не трябва да ни заблуждава в липсата на симпатия към дългогодишния пръв партиен и държавен ръководител. Но все пак, избори идат и затова вероятно симпатията неохотно се сниши. Тъй както едно време ръководителят се шегуваше – да се снишим, докато мине перестройката. Пък после – както си знаем. Като едни матросовци пред статуквото. Това умилно статукво и сигурно минало, което извиква толкова носталгия и почти просълзява някои.

А не ограждаше ли това сигурно време като в кочина границите на позволеното. И не ги ли наложи именно чрез държавен тероризъм над собствения си народ след заветната дата.

„Изборът” след.9.09.1944 унищожи всяка своя опозиция и нагледно демонстрира как натрапеното единство поражда основно дезинтеграция. В началото са се размахвали колове и тояги. Техният критерий определи кое е позволено и кое – не, кое е добро и кое – зло, той избираше целта и ценностите. И в посоката, определена от този съзнателно развален компас, България пое.

    Курсът към никъде

    Помня много добре манифестациите, на които трябваше да се излъчва това овче единство. Докато наближавахме мавзолея, отстрани ни облитаха „церемониалмайстори”, които настойчиво и някак ведро ни подканяха: „Усмивка, усмивка!”. Не беше достатъчно само да скандираме идиотските лозунги, а да сме безразлични или не дай-боже – намръщени. Трябваше да изразим „любовта си към партията”.

  Помня и една детска книжка от Джани Родари. Казва се „Джелсомино в страната на лъжците”. Въпросната страна се управлява от крал, който е бивш пират. За да управлява безпроблемно и неограничено във времето, въвежда нови правила и закони, чието нарушаване се наказва. Разменя значението на думите. Примерно – на сиренето не се казва сирене, а гума за триене. Ако някой се радва на някого и иска да му го покаже – говори неучтиво и обратното. Ако певците в операта пеят вярно – ги освиркват и замерят с каквото им падне. Ако пеят фалшиво – ги викат на бис.

Има управления и режими, за които наричането на нещата с истинските им имена, е животоопасно. Такива времена на „добруване” и „сигурност” изключват всякакъв нормален ред, тъй като в условията му безпощадно лъсва тяхната неестественост и уродливост. Затова те изпитват потребност да си създадат и да наложат свой собствен „ред” – по своите си канони и представи, в които задължително да вкарат и всички останали.

Аз не изпитвам копнеж по това време, чието мъртво вълнение продължава щедро да ни приканва към „уюта” на дъното, на кочината и на кошарата.