Гневът и гордостта

Това е текст на световноизвестната журналистка Ориана Фалачи, публикуван в Кориере дела сера на 29 септември 2001 г., който ще предизвика и несъгласия. Ние самите не можем да приемем много от тезите в него. Но го публикуваме, защото сме убедени, че повече гледни точки по един проблем само допринасят за задълбоченото му осмисляне.
Гневът и гордостта,

Превод от италиански Нева Мичева

В този текст Ориана Фалачи се обръща към директора на "Кориере дела сера" Феручо Де Бортоли, неин дългогодишен приятел и сътрудник. От войната в Залива световноизвестната журналистка вече не пише за вестника, последователно отказва да изразява мнения по каквито и да било въпроси. На 11 септември обаче лично потърсва Де Бортоли и той успява да я убеди да му даде интервю. На 16 септември, когато полетите до САЩ се възобновяват, той заминава за Ню Йорк и задава на Фалачи въпросите си. Впоследствие решават материалът да е под формата на писмо, от първо лице, и всичко бива пренаписано. Фалачи разрешава публикуването на текста само в книжния вариант на "Кориере" (не и в Интернет), при условие, че всичко - от шрифта до заглавието - бъде запазено както тя го е оформила първоначално.
Н. М.

     Искаш от мен да говоря този път. Искаш да наруша поне сега мълчанието, което съм си избрала, което от години съм си наложила, за да не се включвам в хора на жабите. Така да бъде. Защото чух, че и в Италия има хора, които ликуват, както онази вечер по телевизията ликуваха палестинците от Газа. "Победа! Победа!" Мъже, жени, деца. Ако въобще могат да бъдат определени като мъж, жена, дете способните на подобно нещо.

Чух също, че и някои специални жаби, политици или т. нар. политици, интелектуалци или т. нар. интелектуалци и други индивиди, които не заслужават да бъдат окачествени като граждани, на практика се държат по същия начин. Казват: "А така! Хак им е на американците." И съм много, много, много разгневена. Обзета съм от един хладен, трезв, рационален гняв. Гняв, който заличава всяка дистанция, всяко извинение. Който ми повелява да им отговоря и преди всичко да ги заплюя.

Аз ги заплювам. Разгневена като мен, афро-американската поетеса Мая Ангелу вчера изрева: "Be angry. It's good to be angry, it's healthy. Бъдете разгневени. Хубаво е човек да се гневи. Здравословно е". Дали на мен ще се отрази добре - не знам. Но знам, че на тях няма да се отрази, имам предвид онези, които се възхищават на Осама Бин Ладеновците и заявяват разбиране, симпатия и солидарност към тях. С твоето искане ти задейства един детонатор, който от много време иска да се взриви. Сам ще видиш.

Искаш и да разкажа как аз лично съм преживяла този Апокалипсис. Един вид - да свидетелствам от мястото на събитието. Тогава ще започна със свидетелството.

Бях вкъщи, домът ми е в центъра на Манхатън, и точно в девет изпитах усещане за надвиснала опасност, която може би няма да ме засегне, но със сигурност ме засяга. Усещането, което се изпитва на война, в битка, когато с всяка пора на кожата си предчувстваш приближаващия куршум или снаряд, наостряш уши и изкрещяваш на хората около тебе: "Down! Get down! Долу! Залегни!".

Отърсих се от него. Да не съм във Виетнам, да не съм в една от толкова многото шибани войни, които от Втората световна насам изтезават живота ми! В Ню Йорк съм, по дяволите, в една прекрасна септемврийска сутрин през 2001 година. Но усещането продължи да ме владее, необяснимо, и тогава направих нещо, което никога не правя сутрин. Включих телевизора. Звукът не работеше. Но екранът - да. И по всеки канал, а тук каналите са почти сто, една от кулите на Световния търговски център гореше като грамадна клечка кибрит. Късо съединение? Малък объркан самолет? Или целенасочено терористическо нападение? Почти окаменяла стоях и се взирах, и докато се взирах, докато си задавах тези три въпроса, на екрана изникна един самолет. Бял, голям. Редовен пътнически самолет. Летеше много ниско. И така летейки, се насочи към втората кула като бомбардировач, който се прицелва в мишената си, спуска се към мишената си. Тогава разбрах. Разбрах и защото в същия момент звукът се върна и се разрази в хор диви писъци. Много, диви. "God! Oh, God! Oh, God, God, God! Gooooooood! Боже! О, Боже! О, Боже, Боже, Боже! Божееееееее!" И самолетът потъна във втората кула като нож в бучка масло.

Беше станало девет и четвърт. Не ме питай как съм се чувствала през тези петнайсет минути. Не знам, не помня. Бях вцепенена. И мозъкът ми беше вцепенен. Не помня дори дали някои неща ги видях на първата или втората кула. Хората, които, за да не изгорят живи, се хвърляха от прозорците на осемдесетите или деветдесетите етажи например. Трошаха стъклата на прозорците, прекрачваха ги и се хвърляха надолу, както парашутистите изскачат от самолета, и падаха тъй бавно. С размахани крака и ръце, плуваха във въздуха. И се носеха ли носеха. Към трийсетите етажи падането им се ускоряваше. Започваха отчаяно да ръкомахат, сякаш крещят help-помощ-help, и може би вече съжаляваха. Може би наистина крещяха. Накрая политаха като камъни и тряс!

Знаеш ли, аз мислех, че всичко съм видяла по войните. Вярвах, че съм ваксинирана срещу войни, всъщност съм. Нищо вече не ме изненадва. И дори когато се гневя, когато се възмущавам. Но на война съм виждала хора, които загиват насила. Никога не бях присъствала на самоубийството на хора, които скачат без парашут от первазите на някой осемдесети, деветдесети или стотен етаж. Пък и на война винаги е имало неща, които експлодират. Гръмват във всички посоки. И винаги са се чували страшни трясъци. Двете кули обаче не експлодираха. Първата имплозира, глътна сама себе си. Втората се стопи, стече се. Заради жегата, точно като бучка масло на огъня. И всичко стана, поне така ми се стори, в гробовна тишина. Възможно ли е да е било така? Реално ли беше това мълчание, или мое, вътрешно? Трябва да ти кажа и че на война винаги съм виждала ограничен брой мъртви. По двеста-триста мъртви на сражение, максимум четиристотин.

Като в Дак То, във Виетнам. Когато боевете приключиха, американците взеха да ги събират, да ги броят, не вярвах на очите си. След касапницата в Мексико Сити, там, където и аз отнесох доста куршуми, останаха най-малко осемстотин. И когато, убедени, че съм мъртва, захвърлиха и мен в моргата, труповете, които скоро се струпаха около и върху мен, ми се сториха цял потоп.

Е добре, в двете кули работеха почти петдесет хиляди души. И много малко от тях успяха да се евакуират. Асансьорите вече не са работели, то се знае, а за слизане пеша от последните етажи е необходима цяла вечност. Ако пламъците те пуснат да минеш. Никога няма да разберем точния брой на мъртвите (четирийсет хиляди, четирийсет и пет...?). Американците никога няма да кажат. За да не подчертават извънмерността на този Апокалипсис. За да не дадат удовлетворение на Осама Бин Ладен и да поощрят други Апокалипсиси. А и двете бездни, които погълнаха десетките хиляди човешки същества, са прекалено дълбоки. Най-много работниците да изровят от тях откъслечни парченца плът. Тук нос, там пръст. Или пък още от онази тиня, която прилича на мляно кафе, а всъщност е органична материя. Утайката от изпепелените в миг тела. Вчера кметът Джулиани прати още десет хиляди чувала. Но те останаха неизползвани.

***

Какви са чувствата ми към камикадзетата, които умряха заедно с тях? Никакво уважение. Никаква милост. Не, дори и милост не. Аз, която винаги все някак й се предавам. На мен камикадзе, тоест типовете, които се самоубиват, за да убият други хора, винаги са ми били антипатични, като започнем с японците през Втората световна война. Никога не съм ги смятала за нови Пиетро Мика , които, за да спрат настъплението на вражеските части, подпалват барута и вдигат във въздуха себе си и цитаделата в Торино.1 Никога не съм ги смятала за воини. Още по-малко ми се струват мъченици или герои, като каквито, кряскайки и пръскайки слюнка, ми ги описа господин Арафат през 1972 година.

(Когато го интервюирах в Аман, мястото, където неговите маршали обучаваха и терористите от Баадер-Майнхоф). Смятам ги за хвалипръцковци и точка. Хвалипръцковци, които вместо да гонят славата в киното, политиката или спорта, я търсят в собствената си и чуждата смърт. Смърт, която вместо награда "Оскар", министерско кресло или купа на купите, ще им осигури (така си въобразяват) възхищение. Както и, в случая на онези, които се молят на Аллаха, място в Рая от техния Коран: Рай, където героите чукат хуриите. Обзалагам се, че са хвалипръцковци и физически.

Пред очите ми в момента е фотографията на двамата камикадзе, за които разказвам в "Иншалах", романът, който започва с разрушаването на американската (над четиристотин убити) и френската база (над триста и петдесет) в Бейрут. Снимали са се преди да отидат на смърт, а преди да отидат на смърт са били на бръснар. Виж само каква хубава подстрижка. Какви напомадени мустачки, каква лизната брадичка, какви кокетни бакенбарди...

Ех! Кой знае как щеше да му ври и кипи на господин Арафат, ако ме чуеше. Нали знаеш, с него се недолюбваме. Той никога не ми прости нито крайните различия в мнението, които имахме по време на онази среща, нито начина, по който го окачествих в книгата си "Интервю с историята". Що се отнася до мен - никога не съм му прощавала каквото и да било. В това число и факта, че веднъж заплашил с насочен към сърцето пистолет един италиански журналист, който непредпазливо му се представил като "мой приятел".

Ерго, вече нямаме взимане-даване. Жалко. Защото, ако го срещна отново, по-скоро - ако рача да му дам аудиенция, ще му изкрещя в муцуната кои са всъщност мъчениците и героите.

Ще му изкрещя: многоуважаеми господин Арафат, мъченици са пътниците на четирите отвлечени самолета, превърнати в живи бомби. Сред тях и четиригодишното момиченце, което се изпари във втората кула. Многоуважаеми господин Арафат, мъченици са служителите от офисите в двете кули и Пентагона. Многоуважаеми господин Арафат, мъченици са пожарникарите, загинали в опита си да ги спасят.

А знаете ли кои са героите? Пътниците от полета, който е трябвало да се вреже в Белия дом, но завърши в една горичка в Пенсилвания, защото те са се противопоставили. Ето за тях има нужда от Рай, многоуважаеми господин Арафат. Проблемът е, че сега Вие сте пожизнен държавен глава. Че играете ролята на монарх. Посещавате Папата, твърдите, че не харесвате тероризма, пращате съболезнования на Буш. И заради хамелеонската си дарба да отричате собствените си думи, като нищо можете и да ми отговорите, че съм права. Но хайде да сменим темата. Аз съм много болна, както всички знаят, а от разговорите с Арафат ме втриса.

(следва)