Гневът и гордостта

(продължение от 11.09.2011)

Предпочитам да говоря за неуязвимостта, която толкова много хора в Европа приписваха на Америка. Неуязвимост? Каква неуязвимост?!? Колкото повече едно общество е демократично и отворено, толкова повече е уязвимо за тероризма. Колкото повече една държава е свободна, неуправлявана от полицейски режим, през толкова повече изпитания минава и е изложена на толкова по-голям риск от отвлечени самолети или от касапниците, които в течение на толкова години се случваха в Италия, в Германия и други европейски страни. И които сега се случват, чудовищно уголемени, в Америка. Не случайно недемократичните страни, управлявани от полицейски режим, винаги са приютявали и финансирали терористите и им помагат.

Съветският съюз, сателитните държави на Съветския съюз и Народна република Китай например. Либия на Кадафи, Ирак, Иран, Сирия, Ливан на Арафат, самият Египет, самата Саудитска Арабия, чийто поданик е Осама Бин Ладен, самият Пакистан и, разбира се, Афганистан, и всички мюсюлмански региони в Африка. По летищата и в самолетите на тези страни аз винаги съм се чувствала в безопасност. Спокойна като пеленаче, което спи. Единственото нещо, от което се страхувах, беше да не ме арестуват, защото се изказвам зле за терористите. По европейските летища и самолети обаче винаги ми е било малко нервно. А по американските даже много. А конкретно в Ню Йорк - два пъти по толкова. (Във Вашингтон - не. Трябва да си призная. Самолетът срещу Пентагона наистина беше нещо неочаквано). Така че, по моему, въпросът никога не е бил "дали", а "кога".

Защо, мислиш, във вторник сутринта подсъзнанието ми чувстваше безпокойство и усещане за опасност? Защо, мислиш, противно на моите навици, включих телевизора? Защо, мислиш, един от трите въпроса, които си задавах, докато първата кула гореше и звукът не работеше, беше и за терористическо нападение? А защо, мислиш, веднага, щом се появи вторият самолет, всичко ми стана ясно? Защото Америка е най-силната страна на света, най-богатата, най-модерната - всички се повлякоха по това обяснение. Дори донякъде и самите американци. Но именно от силата, от богатството, от мощта и от модерността на Америка произтича нейната уязвимост. Старата история за кучето, което си гони опашката. Произтича и от пъстрия й етнически състав, от либералността й, от уважението й към своите и гостуващите граждани.

Пример: приблизително двайсет и четири милиона американци са арабомюсюлмани. И когато един Мустафа или един Мухамад дойде - от Афганистан например - да посети чичо си, никой не му забранява да тръгне на школа по пилотаж, за да се обучи в каране на Боинг 757. Никой не му забранява да се запише в университет (дано това се промени) и да се занимава с химия и биология, науките, достатъчни за започването на бактериологическа война. Никой. Дори и правителството да се страхува, че въпросният син на Аллаха ще отвлече Боинга или пък ще сипе епруветка с бактерии във водохранилище и ще предизвика мор. (Казвам "дори и да", защото този път правителството далеч не е било наясно със ставащото и излагацията на ЦРУ и ФБР надминава всяка граница. Ако аз бях президент на Съединените щати, щях да ги изхвърля всички на улицата с ритници отзад, защото са идиоти).

След това уточнение, да се върнем там, откъдето тръгнахме. Кои са символите на силата, богатството, мощта, модерността на Америка? Със сигурност не са джазът и рокендролът, дъвката и хамбургерът, Бродуей и Холивуд. А нейните небостъргачи. Нейният Пентагон. Науката й. Технологията й. Тъкмо смайващите небостъргачи, толкова високи, толкова красиви, че като вдигнеш очи към тях, почти забравяш за пирамидите и божествените палати от нашето минало. Също и гигантските, невероятни самолети, дето сега ги ползват, както едно време платноходите и камионите - всичко тук се придвижва със самолети. Всичко. Пощата, прясната риба, ние самите. (И не забравяйте, че въздушната война те я измислиха. Или поне я развиха до истерични равнища.) Страховитият Пентагон, крепостта, която вдъхва боязън само като я погледнеш. Науката, вездесъща, всесилна. Смразяващата технология, която за броени години преобрази бита ни, хилядолетните ни способи за общуване, ядене, живот. Та къде пожела да ги засегне преподобният Осама Бин Ладен? В небостъргачите, в Пентагона. Как? Посредством самолетите, науката, технологията. By the way: знаеш ли какво най-много ме впечатлява в този злокобен мултимилиардер, този неосъществен плейбой, който вместо да се увърта около руси принцеси и да си развява байрака по нощни клубове (както е правил в Бейрут, когато е бил на двайсет), се забавлява да убива хора в името на Мохамед и Аллах? Фактът, че неговото безгранично богатство идва и от печалбите на една корпорация, специализирана в събарянето на сгради, и че той самият е експерт-събаряч. Събарянето е американска специалност.

***

Когато се видяхме, забелязах, че си сащисан от героичната дееспособност и възхитителната единност, с която американците реагираха на Апокалипсиса. Е, така е. Независимо от недостатъците, за които постоянно я порицават, за които аз самата я укорявам (за сметка на това обаче европейските и особено италианските са още по-тежки), Америка е страна, която има много на какво да ни научи. И във връзка с героичната дееспособност на американците ще си позволя едно лирично отклонение за възхвала на кмета на Ню Йорк.

Същият този Рудолф Джулиани, на който ние, италианците, би трябвало да благодарим коленопреклонно. Заради италианското му презиме, италианското му потекло и добрия начин, по който ни представя пред света. Той, Рудолф Джулиани, е един велик, величайш кмет. Казва ти го човек, който никога от нищо и никого не е доволен, включително от себе си. Той е кмет, равностоен на друг величайш кмет с италианско презиме, Фиорело Ла Гуардиа, и щеше да е хубаво толкова много от нашите кметове да се поучат от него. Да застанат отпреде му с наведена глава, не, с посипана с пепел глава и да питат: "Гусин Джулиани, молим, кажете ни какво да правим?" Той не упълномощава ближния си да му върши работата, не. Не губи време в изгъзици и алчност. Не се разкъсва между поста си на кмет и този на министър или депутат. (Чувате ли ме вие там, в трите Стендалови града - Неапол, Флоренция и Рим?) Той веднага се притече и веднага влезе във втория небостъргач, рискува да се превърне в пепел заедно с другите. Спаси се на косъм и по случайност. И за четири дни успя да реанимира града. Град с девет милиона и половина обитатели, обърни внимание, почти два милиона от които - само в Манхатън. Как го постигна, не ми е ясно. И той болен като мен, горкият. Ракът, който се връща, връща, и него не пощади. И той, като мен, се преструва на здрав и работи както преди. Но аз работя на бюро, по дяволите, седнала!

А той... Приличаше на генерал, който лично участва в битката. На войник, който се хвърля с щик напред. "Хайде, хора, хайдеее! Да запретваме ръкави, по-живооо!" Но можа да го стори, защото онези хора бяха, са от неговото тесто. Хора скромни и чевръсти, би рекъл баща ми, хора, на които им стиска. Колкото до възхитителната им способност да са единни, до почти военно стягане на редиците, с което американците посрещат нещастията и неприятелите - трябва да призная, че отначало и мен ме изненада.

Да, знаех, че веднъж бе сработила по времето на Пърл Харбър, тоест, когато народът се сплоти около Рузвелт, а Рузвелт бе влязъл във война с Хитлерова Германия, Мусолиниева Италия и Хирохитова Япония. Да, усетих я донякъде след убийството на Кенеди. Но последва войната във Виетнам, жестокото разделение, настъпило поради войната във Виетнам, нещо, което в известен смисъл ми припомни тяхната Гражданска война отпреди век и половина. Така че, когато видях бели и черни да плачат прегърнати, прегърнати, забележи, когато видях демократи и републиканци прегърнати да пеят "God save America, Господ да пази Америка", когато ги видях да отхвърлят всяко различие, окаменях. Същото изпитах, когато чух Бил Клинтън (особа, към която никога не съм изпитвала кой знае каква симпатия) да призовава: "Нека се сплотим около Буш, имайте доверие в нашия президент". И когато тези думи бяха повторени настойчиво от съпругата му Хилари, понастоящем сенатор за щат Ню Йорк. И когато ги изрече и Либерман, бившият кандидат за вицепрезидент от страна на демократите. (Единствено разгроменият Ал Гор запази жалко мълчание). И когато Конгресът гласува единодушно за започване на война и наказване на отговорните.

Де Италия да можеше да си извлече поука! Италия е толкова разпокъсана страна. Толкова сектантска, толкова натровена от племенните си низости! В Италия се мразят дори членовете на една и съща партия. Не умеят да бъдат заедно дори когато са под една и съща емблема, с едни и същи значки, за бога! Ревниви, жлъчни, суетни, нищожни, не мислят за друго, освен за личните си интереси. За собствената си кариерка, за собствената си славичка, за провинциалната си популярност. В името на своите лични интереси си играят номера, взаимно се предават, обвиняват се, окалват се... Аз съм абсолютно уверена, че ако Осама Бин Ладен вдигне във въздуха кулата на Джото2 или наклонената кула в Пиза, опозицията ще окне срещу правителството. А правителството - срещу опозицията. Шефовете от правителството и шефовете от опозицията - срещу собствените си съмишленици и другари.

А сега ми позволи да обясня откъде произлиза способността на американците да се обединяват. От техния патриотизъм. Аз не знам дали в Италия видяхте и разбрахте какво се случи в Ню Йорк, когато Буш отиде да благодари на работниците (и работничките), които се ровят из останките от двете кули и опитват да спасят някой и друг оцелял, но не могат да измъкнат нищо повече от някой нос или някой пръст. Обаче не се отказват. Не се примиряват, тъй че, като ги попиташ как смогват, отговарят: "I can allow myself to be exhausted, not to be defeated. Мога да си позволя да съм изтощен, но не и сломен". Всички. Млади, още по-млади, средно стари. Бели, черни, жълти, кафяви, лилави. Видяхте ли ги, или не? Докато Буш им благодареше, не спираха да развяват американски знаменца със свити в юмрук ръце и да реват: "Юесей! Юесей! Юесей! USA! USA! USA!" В една тоталитарна държава бих си рекла: "Виж ти - как добре са ги организирали Властите!" Не и в Америка. В Америка не можеш ги организира тези работи. Не можеш да ги направляваш, да им нареждаш. Още по-малко в един метрополис без илюзии като Ню Йорк, при работници като работниците от Ню Йорк. Истински чешити. По-свободни от вятъра. Те и на собствените си синдикати не се подчиняват. Но а си посегнал на знамето им, а си посегнал на Родината...

На английски няма дума за Родина. За да кажеш Родина, трябва да обединиш две думи Father Land, Отечество. Mother Land, Матерна Земя. Native Land, Рождена Земя. My Country, Моята Страна. Но съществителното Patriotism съществува. Прилагателното Patriotic съществува. И, освен Франция, май не се сещам за по-патриотична страна от Америка. Ах! Тъй ме трогнаха тези работници, които със свити юмруци и развети знамена ревяха: Юесей-Юесей-Юесей, без никой да им го нарежда. И някак се почувствах унизена. Защото италиански работници, които да развяват трибагреник и да реват Италия-Италия-Италия, не мога да си представя. Виждала съм ги по манифестации и банкети да развяват много червени знамена. Реки, езера от червени знамена. Но развети трибагреници съм виждала съвсем мъничко. Всъщност - николко. Зле управлявани или тиранизирани от една арогантна и покорна на Съветския Съюз партия, трибагрениците винаги са ги оставяли на противниците си. Но и противниците не е като да им намериха по-добро приложение. Е, и не злоупотребиха, слава богу. И богомолците - също. Що се отнася до простака със зелена риза и зелена вратовръзка, той дори и не знае кои са цветовете на трибагреника. Mi-sun-lumbard, mi-sun-lumbard, ломбардец съм, ломбардец. Неща, които ни връщат на нивото на някогашните войни между Флоренция и Сиена. И в резултат от които днес италианското знаме се вижда единствено по Олимпиадите, ако по случайност спечелим някой медал. Нещо по-лошо, вижда се само по стадионите, когато има международна футболна среща. Уникална възможност, между другото, да се чуе и викът Италия-Италия. Ех! Каква грамадна разлика има между една страна, в която знамето на Родината се развява от хулиганите по стадионите и туйто, и една страна, в която го развява целият народ. Например от свободомислещи работници, които разравят останките, за да извадят я ухо, я нос от съществата, изтребени от синовете на Аллах. Или събират онова мляно кафе.
***

Превод от италиански Нева Мичева


       (следва)