КЪДЕ СА ГАРАНТИТЕ?

Крум Славов

Не злоупотребявай с доверието на

тези, които са ти се доверили.

Талес от Милет

Някога, преди повече от две петилетки, два парламентарни вота и два милиона отказали да гласуват, в т.нар. десноцентристко политическо пространство – което предпочитам да определям като демократична общност – все още имаше открити и демократични отношения, имаше и чувство за съпричастност, за принадлежност към една обща кауза, което наистина ни правеше о б щ н о с т. Все още си вярвахме един на друг и питаехме голямо доверие към хората, оглавявали тази общност – те бяха нашите гаранти за необратимостта на промяната, гаранти за окончателната раздяла с комунизма и за триумфа на демокрацията; бяха гаранти на нашата вяра. Защото изпитанията, на които бяхме подложени в първите години след 1989, все още не бяха ерозирали необратимо нашето единение; отчаянието и разочарованието бяха далеч, въпреки първите знакови предателства. Далеч бяха и изкушенията на властта, които много бързо отчуждиха лидери от лидирани и издигнаха бариери вътре в общността.

В разстояние на няколко години след 1997 демократичната общност престана да бъде общност и, за съжаление, все по-често се разминаваше с демократичната си същност – основна нейна черта, която драстично я отличаваше от компартията. Голямата сила и предимството на демократичната общност, проявяващи се и в периоди на подем, и по време на вътрешни кризи, бяха именно свободата и възможността всеки да изложи открито пред всички своето мнение, позиция, становище, без да се страхува и съобразява с факта дали то се различава от мнението или позицията на отделни лидери и дори от това на председателя на Националния координационен съвет на коалицията. Не че в НКС нямаше и ослушващи се, и ветропоказатели, и такива, които вземаха думата просто за да бъдат забелязани. Разбира се, имаше и интриганти, а, както се оказа, също и обикновени провокатори, и внедрени ченгета, но в края на краищата, докато свободомислието и откровената дискусия имаха превес, доверието между нас и във водещите ни личности можеше да се сравни почти с религия.

По онова време, някъде до средата на 1995 г., “Синята централа” можеше само с едно щракване на пръсти, образно казано, да свика митинг или шествие в София, наброяващи не по-малко от 50-60 хиляди души. Кой не помни морето от хора, заливало многократно пространството около храма “Св.Александър Невски”, или огромните човешки потоци, проточили се от НДК до пл.”Народно събрание”? А нощните бдения на пл.”Батенберг”, наричан от нас площад “Демокрация”? Ами стотиците хиляди подписи, събирани само за 2-3 дни в подкрепа на възвание или друг политически документ, анонсиран от СДС?

Припомням всичко това, защото именно подобни събития и прояви бяха най-естественото, неформално и обективно мерило за доверието на гражданите към политическата сила – съответно и към нейните водещи фигури. Формализираният израз на това доверие са резултатите, получени на избори – парламентарни или местни. При положение, разбира се, че тези избори са свободни, честни и произведени при демократични условия (нещо, което не се случва често в тази част на европейската география).

Имате ли представа колко хора събра последният митинг, свикан от партиите на демократичната общност преди да се конфронтират за пореден път (apropo, кога беше той?). Има-няма 3000 човека! И то заедно с докараните с автобуси от страната привърженици – “хватка”, прилагана от компартията с цел и нейните митинги да изглеждат многолюдни като нашите някога…

Тъжно.

И тревожно.

Опитите за обяснение с аргументи, че ентусиазмът и възторгът на хората от първите години с времето са преминали и всекидневните грижи са излезли на преден план (нормално за политически улегналите общества), че политическите страсти затихват поради вече задоволеното желание за свободна изява на мисли и чувства след 45-годишното тоталитарно запрещение, че има повсеместна умора и отегчение от политическото у нас изобщо – подобни опити всъщност са елементарни трикове за отвличане на вниманието от истината за това състояние. А тя е, че всички искрени привърженици на демокрацията останахме излъгани в своите очаквания за коректно отношение на нашите политически представители; останахме излъгани в надеждите си, че нашите избранници са не само интелигентни и ерудирани, но и почтени хора, различни от представителите на комунистическата върхушка, яхала България близо половин век. Бяхме излъгани в своята вяра.

Днес всеки е наясно какво биха говорили познатите ни оратори от стъпалата на катедралния храм - същите клиширани и вече изпразнени от съдържание приказки, които

звучат и в пленарната зала на парламента; високопарни слова за мястото на България в Европа, в НАТО, в световната политика, за това как решително и категорично ЩЕ се справят с престъпността, ЩЕ повишат доходите ни, ЩЕ решат проблема с досиетата и ченгетата, ЩЕ потърсят отговорност от виновниците за икономическия крах, за хиперинфлацията, за злоупотребата с власт, за (допишете си сами списъка). И още: че няма да ни излъжат и няма да ни предадат – познат рефрен, нали? Познат от първите студени митинги на 1989/1990 г., припяван многократно и по барикадите и шествията на мразовитата зима на 1996/1997 г….

Вярно, в навечерието на предсрочните избори от април 1997 г. от СДС/ОДС не обещаваха незабавно увеличаване на доходите на хората, но се погрижиха веднага да увеличат своите – така, както впрочем постъпиха без изключение всички влезли във властта досега (разликата е единствено в размера на облагодетелстване). Нагло и лицемерно. Призоваха ни да затегнем коланите – заради реформите - но пък отпуснаха своите. Така пропуснаха шанса да проявят солидарност, онази същата гражданска солидарност, която гордо фигурира в ценностната Харта на християндемокрацията (а и в документите на социалдемокрацията, но какво от това!?).

Необяснимо бързото разбогатяване на министри, депутати, кметове, на тяхното обкръжение в центъра и по места не остана незабелязано от онези, които за пореден (и вероятно за последен) път им бяха повярвали. Нещо повече, нито един от поетите ангажименти – за възпиране на престъпността, възмездие над злоупотребилите с власт, за наказание на виновните за финансовия колапс на държавата и т.н. – не бе изпълнен. И нека да не се заблуждаваме: за овладяването на хиперинфлацията и стабилизирането на финансовата система заслугата е на т.нар. валутен борд и международните финансови институции. На кабинета, поел управлението на страната след април 1997 г., не му оставаше друг полезен ход, освен въвеждането на този борд – алтернативата беше задълбочаване на кризата, хаос, разпад на държавата с непредвидими последствия. И ако говорим за принос на правителството на Иван Костов, той е, че избра да се подчини на правилата и изискванията на МВФ и на Световната банка. И да спазва наложената строга бюджетна дисциплина. Толкова. Всичко останало беше разминаване на очакванията и обещанията с онова, което се случи. Това разминаване отврати и разочарова хората. То ги обезвери и отблъсна, а впоследствие катализира процесите на разпадане на демократичната общност. Пропиляна беше една колосална гражданска енергия и воля за промяна към нещо по-добро, по-истинско и по-справедливо от живяното дотогава. Пропиляна с лека и безотговорна ръка.

Поредните властващи след юни 2001 г. доизваяха порочния образ на алчния, безпардонен и безскрупулен български политик. По-точно - на политикана, намърдал се конюнктурно и в повечето случаи неочаквано за самия него в управленското кресло. Невероятната еклектика от комунистически отрочета, тарикати и ченгета показа нагледно как може да продължи безнаказаното ограбване на държавата и на гражданите с

провеждането на политика в изгода на отделни групи, котерии и личности – без притеснения и без угризения.

И ако на фона на този мрачен обществен пейзаж все пак има светъл лъч – външнополитическите сполуки, наречени НАТО и Европейски съюз – веднага бих охладил нечий порив към възторгване от този факт: никога не забравяйте, че те бяха чисто политическо решение, продиктувано от моментни геостратегически съображения на международната общност вследствие на наистина последователно и зряло поведение на България в сложната съвременна политическа обстановка в света. Но не и резултат от готовността на страната да посрещне предизвикателствата на реалната си европейска интеграция.

Напоследък обаче този лъч взе нещо да премигва несигурно, а критичните доклади от Брюксел и Вашингтон стават все по-конкретни и с ясно откроени упреци. Дано тяхната сериозност отрезви поне малко онази част от полителита, която ще се случи във властта след поредния парламентарен вот. Признавам, надеждата ми не е голяма

А иначе – прав е Талес Милетски: не злоупотребявай с доверието на тези, които са ти се доверили! В нашия случай не само по отношение на българските граждани, но и спрямо онези, на които разчиташда ти помагат отвън.

Юни 2005 г.

София Крум Славов

P.S. Писах горния текст преди близо три години и половина, в навечерието на последните парламентарни избори у нас. Така и не се намери медиа, която да му даде публичност. Не че е шедьовър, но мисля, че би могло да е от полза в дискусията около състоянието на нашата демократична общност (т.нар. дясноцентристко пространство), чиято политическа съдба все още не ми е безразлична. Както и съдбата на държавата ни. А те двете са така екзистенциално свързани, че ако едната боледува, то и другата едва се влачи по европейските и световните политикономически друмища – това се вижда и с просто око днес. И понеже демократичната общност отново като че ли се намира на кръстопът в решаващ момент (преди парламентарни избори в условия на сериозна глобална финансова криза) и се заговори за някакво обединяване на попилените й останки, следва онзи, който ще се нагърби с нейната консолидация, да е наясно с трудността, но и с отговорността на начинанието; отговорност преди всичко по отношение на хората, които някога пълнеха площадите на сините митинги. Защото при провал съществува реална опасност в следващия парламент ролята на „дясна опозиция”(или – не дай Боже! – „дясноцентристко” управляващо мнозинство) да бъде поверена на поредното сдружение от ченгета, екскомунисти и обикновени политконформисти, гарантиращо водещата роля на мафията в България.

К.С.

Ноември 2008 г.

София

P.S.S. Препрочетох горенаписаното, подтикнат от лекото размърдване на застоялите води, наричани „Синя коалиция” /отломки нищожни от бившото СДС/, случило се около почти незабележимия факт „вътрешни предварителни избори”. Редица медии се опитаха да му придадат значимост, каквато – за съжаление – този факт вече не представлява /сравнен например с предварителните избори през 1996 за излъчването на кандидат-президент на демократичната общност/. И си припомних: дискусията около състоянието на тази общност след двойния крах през 2001 /загуба на парламентарни и на президентски избори/ и относно причините за краха, въобще не се състоя. И до този момент. А докато истината за случилото се и истината за персоните, виновни за сгромолясването на политическата сила СДС и за обезверяването на симпатизантите й, не се изрече ясно, на всеуслишание и с чувство на отговорност пред излъганите в своята вяра граждани, нито СДС-партийка, нито ДСБ, нито други отдавна маргинализирани до шепа активисти организацийки от демократичната общност не само че няма да набират влияние и популярност сред хората, но все повече ще затъват в нишата на анахронизма и забравата. Тъжно, отчайващо тъжно!

К.С.