Едвин СугаревПроектът АБВ е замразен – призна Първанов пред журналисти в Стара Загора. Негови представители нямало да участват в изборите, а след тях АБВ можел да възкръсне като „територия за диалог“.
Азбучната молитва на Георги Първанов не се нуждаеше от никакво замразяване, тъй като бе лишена от реално политическо битие. Не проработи, не реализира практически никаква активност освен собстеното си учредяване – и с днешна дата всички – освен самия псевдопрезидент – бяха вече забравили за този скаран с Конституцията политически проект.
От тази гледна точка е наистина странно, че се отваря дума за него, дори и тя да звучи като заупокойна молитва. По-уместно би било Първанов да премълчи кончината на своето чадо, тъй като амбицията, с която бе създадено, се разминава драматично с битността му на политически запъртък.
АБВ трябваше да гарантира политическата понетнтност на своя създател след напускането на Дондуков 2. Трябваше да докаже, че той има бъдеще като „тим мениджър“, а в по-далечна перспектива трябваше да е фактора, който да издърпа електоралното килимче изпод нозете на Станишев. Идеята беше да се консолидира левицата и към нея да се прикачат и други политически сили – предимно либерални, разбира се. АБВ трябваше да е мозъчния тръст и ръководната централа на това обединение, а БСП бе изправена пред перспективата да бъде само една от присъдружните на бленувания конгломерат партии – и да загуби позициите си като флагман на българската левица.
Естествено, това не се хареса на партийните вождове, нито пък на редовите бесепари, особено чувствителни към всякакъв вид вътрешно-партийни конфликти. Те нямаше как да загърбят най-успешната политическа фигура в близката си история, затова пък успешно прецакваха доверениците на Първанов в партийните редици – за което низвергването на Румен Петков е само един от показателните примери.
Двойнствената позиция на учредителите на този проект – които хем бяха в БСП, хем й крояха шапката – се оказа опасна, неблагородна и неблагодарна позиция. И тъй като Първанов нямаше какво да предложи освен едно светло, но несигурно политическо бъдеще, проектът забоксува още от самото начало. Реакциите на Станишев към неговите учредители бяха достатъчно красноречиви, за да стане ясно, че милост към привържениците на бившия червен лидер няма да има.
Самият Първанов, удобно дистанциран още от самото учредяване, прецени липсата на перспектива и гузно замълча по въпроса, а повярвалите му абдали го последваха в това му мълчание. АБВ слезе от дневен ред след едно дълго предварително обговаряне, при което както надеждите, така и страховете от проекта се оказаха несъизмеримо по-големи от реалното му битие.
Сега Първанов блъфира за пореден път, обявявайки неговото замразяване – защото просто няма какво да сложи във фризера. Тим-мениджмънда му се оказа провал, а ситуацията е използваема само от една гледна точка: като възможност да се демонстрира лоялност и дори самопожертвувателност с оглед другата опция за пост-президентското си политическо битие – връщането в БСП и шансовете да заеме отново лидерския пост.
Станишев би имал възможност да използва съществуването на АБВ като вътрешнопартиен аргумент за едно бъдещо замразяване на самия Първанов – на нивото на обикновен партиен член. Затова е нужен този жест – за да си кажат партийните другари: президентът ни си замразява АБВ-то, колко хубаво! Той пак е от нашите!
Идеята не е чак толкова наивна и безобидна, колкото изглежда на пръв поглед. Най-малкото защото в същото това изказване Първанов предположи и още нещо: колективна и персонална отговорност при загуба на изборите. Защото сме демократична партия, подчерта той. В такива „демократични“ партии колективната отговорност не значи нищо, затова пък персоналната е твърде осезаема.
А че БСП ще изгуби изборите, е ясно още отсега – просто няма ресурс да ги спечели. Затова естествено в някои червени мозъци се явява казуса как колективната загуба да бъде превърната в персонална полза. Битката се води за ситуацията не на тези, а на парламентарните избори, при които може да се наложи пак да се появи някакъв „тим-мениджър“ – със съответната коалиционна култура.
Това Първанов го може – и не случайно подчертава още отсега, че завръщането му в БСП би отворило левицата към нови коалиционни партньори. Така, както той я отвори навремето – и резултатът беше тройната коалиция.