Миналото, което не отминава

Господин Бранев, как гледате на тържествата по случай годишнината на Живков?
Тодор Живков е един от най-настойчивите и дълговременни ваятели на моята личност. Ден по ден, в продължение на десетки години този висш образец на ограниченост и необразованост култивираше у мене негативни енергии – негодувание, презрение, неприязън, омраза, отвращение, ярост ...
Достатъчно беше да чуя как публично се препъва в по-сложни думи и чуждици, за да изживея чувството на срам от това, че съм част от послушното население, което той управлява, и да се презра, че така безропотно понасям жалката си участ на негов поданик.

В мемоарите си за едно пребиваване в София, преди да стане президент на Франция, Франсоа Митеран не споменава нито дума за срещите си с него, очевидно толкова е било мижаво преживяването му с българския ″държавник”. А в същото време продължителният житейски успех на тази будеща предимно подигравки личност се бе превърнал в еталон за амбициозните партийни щурмоваци – Ха, че щом такъв неподготвен простак може да управлява държава, защо не и ние?!
Тъй че, как другояче да гледам на тези тържествата освен с дълбоко отвращение! Разбира се, вече не към покойника, а към тези, които го честват, и особено към подстрекателите на събитието – циници с висок политически и икономически потенциал.
Лично аз отдавна престанах да се питам как е възможно още да има хора с носталгия по моркова и камшика на някогашния заповедник от Правец – не може да се иска всеки да подържа нравствената си будност в продължение на десетки тоталитарни години. Освен това в ония времена бе приложена успешна формула на социалното приспиване: евтина ракия–лениво бачкане–разрешено попипване на чужди булки–къде на Запад дават така!
Така, че тези тържества в памет на Живков сигурно са искрено, а не наложено вълнение на изпортената част от населението и трябва да признаем с максимум смирение, че носталгично въздишащите участници в събитието навярно не са малко.
Как ще коментирате следното изявление на днешния български премиер Бойко Борисов: ″Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство. Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил, показва, че доста неща са били направени. 20 години ние само приватизираме това, което е било построено тогава".
Изказване на държавник от типа ″ тъмен балкански субект”. За да се разбере изреченото, трябва да се потърси какъв политически келепир се опитва да извлече Борисов чрез тази купчина неточни, оперетни и опровергани понятия. Според мене му е хрумнало да пооткрадне избиратели от бесепето. Което не значи, че е на противно мнение – той просто няма възгледи за миналото, ни такива, ни онакива, а още по-малко за подбудителите, извършителите и помагачите на това престъпно минало.
Любопитно е, че той си служи с лъжливите думи така спокойно и лекомислено, както навремето правеше самият Тодор Живков. Май доста са си приказвали вечерно време в периода, когато го вардеше от лоши хора. Ако се вгледаме в поведението на сегашния министър-председател, можем да открием извлечени уроци от модела Живков - доста личи, че Борисов има култ към силния индивид, независимо от това, колко е жесток или прост.
Сигурно са си говорили и за ″народа”, за който подозирам, че Тодор Живков не е имал високо мнение, въпреки популисткото му поведение. В този контекст навремето някъде в Америка Борисов нарече българите ″лош материал”. Е, няма да се залавям да оспорвам казаното, но от всичките публични изказвания на Борисов личи, че той съзнава българите само като ″лош материал”, т.е. позволява си да говори както му хрумне, защото знае че слушателите му са опитомени от предишния режим и могат търпеливо да слушат лъжи, без да им вярват, но и без да реагират в момента или без да променят отношението си към политика-лъжльо.

И все пак, колкото и да е парадоксално – този лъжльо Борисов е по-малко опасен за страната от ония другите, интелигентни лъжльовци като левия кандидат за президент, който в началото на септември край язовира Копринка изрече пред десет хиляди души: Който обича Русия, обича България”!” Олеле, майко, че този е много по-страшен от сегашния министър-председател! Къде-къде е по-добре да се забавляваме с изказването на Бойко Борисов за Тодор Живков, отколкото безсилно да скърцаме със зъби пред тия, които отново се опитват да се надигнат от мрачините.

В интервю за електронното издание ″Всеки ден” историчката Искра Баева твърди, че Тодор Живков е: ”добър политик и е държавник, който мисли не толкова за своето собствено битие и богатство на семейството, както си мислихме тогава, а по-скоро за държавата и как да се развива тя. И няма как да избегнем резултатът, че през годините на неговото управление тя се развива относително добре с много грешки и отклонения, но е постигнато твърде много.”

И още: ″ В момента хората го обичат или си спомнят за него с добро преди всичко, защото се сблъскаха с един нов вид политически елит, който живее по съвсем различен начин, който има други интереси.”
Съгласни ли сте с тази нейна оценка?
Учен-историк, който си позволява неаргументирано да обобщава?! Тези редове, които чета, са сякаш написани от млад калфа по журналистика, не от университетски професор. Никога не съм вярвал на историците марксисти, какъвто е тази госпожа, идеологията им е непреодолима пречка, за да могат да достигнат до верни изводи.

Преди всичко естеството на комунистическата държава е такова, че дивидентите, които властта дава на управляващите, са много по-значителни и доходоносни от собствеността и от дебелата банкова сметка. Би ми било унизително да споря с лукавостта и нечестността на цитираните изречения от Баева, затова просто ще дам два примера: мой съученик и приятел живееше на улица ″Велико Търново”, тогава ″Георгиу Деж”. Един ден къщата им бе разрушена и там започнаха да строят кооперация. Семейството на приятеля ми заживя в оборотно панелно жилище в ж.к. ″Искър”.
Съгласно закона като собственици трябваше да получат апартамент в новата кооперация, която ставаше все по-висока и красива. Но семейството на приятеля ми получи съобщение, че къщата им е отчуждена за строеж на учреждение и нямат право на жилище на същия адрес. По-късно, с друг акт учреждението бе превърнато в модерен, облицован в бял русенски камък жилищен блок, който се напълни със семействата на големци с високи постове в йерархиите.
Така от собствениците бе експроприирано последното нещо, което им бе останало от някога – адресът на една от най-хубавите улици в столицата.
Друг пример: През седемдесетте години на миналия век във вестниците се появи съобщение, че Министерският съвет внезапно е решил вносът на западни коли да бъде освободен от мито. Странно съобщение, оповестяващо някаква неприсъща на комунистическа държава либералност!
Една седмица по-късно бе публикувано ново съобщение, което гласеше, че митническото облекчение се отменя и предишните непоносимо високи мита за внос на западни коли се възстановяват. Мисля, че ви е ясно – семействата на големците са имали проблем как да внесат хубави автомобили, без да плащат високото мито. Ами проблемът се решава просто ей така, чрез тези два административни хода. Както се вижда, в комунистическия режим, който има властта – има всичко.
Една красива актриса простодушно ми разказа за посещенията си в спалното помещение зад обширния кабинет на Председателя на Държавния съвет Тодор Живков. , ″Колко пъти?” ″Не много – седем”. ″Какво му поиска?” ″Звание и лада без ред”. Заплащане на сексуална услуга посредством държавата, а! Така е - който има властта – има всичко!”...
Държавник, който не мисли толкова за собственото си битие и богатството на семейството си” – пише или казва историчката Баева за Тодор Живков и това обобщение е не само лъжа, а и наглост. Ако нещо се питам, то е: защо в тази страна политическата наглост на бившите комунисти с времето се увеличава във всички пространства? Навярно последни къчове, какво друго. ″Миналото, което не иска да отмине” – това е явление, което са констатирали учените след края на нацизма. Неприятно е, но е и любопитно, когато го наблюдаваш.
Как ще коментирате факта, че повечето български медии отбелязаха безкритично честванията в Правец като съвсем естествени?
Преди години се срещнах с мой съученик в едно софийско кафене. След известно време минаващ познат журналист поиска разрешение да седне на нашата маса. Представих ги един на друг. ″А, вие сте журналист! - каза съученикът ми. ″Значи имаме една и съща професия – аз съм келнер.”
Тази реплика дава един възможен отговор на въпроса ви. В жълтата преса има вече няколко исполина, които изкарват едри бакшиши, а случаят с покойната Васа Ганчева разкри как практически се прави това.
Всъщност слугинската журналистика не е въпрос на идеология, а на манталитет. Ползваш или не ползваш съвестта си, както си избереш.
Слава Богу, има вече няколко журналисти с личност и характер, които държат на автономността си и които аз ценя. Вероятно животът им не е лесен.

*Веселин Бранев (р.1932) е сценарист и режисьор на игрални и документални филми, между които на 13-серийния тв филм "Записки по българските въстания", 1976-1981 и "Хотел "Централ", 1983. За филма си "Най-дългата нощ" получава "Златна роза" (Варна, 1967), а "Хотел "Централ" е награден в Авелино, Италия. Книгата му ″Следеният човек ″ беше номинирана за наградата "Европейска книга"