Гневът и гордостта

(продължение от 16.09.2011)

Аз не ходя да опвам палатки в Мека. Не ходя да пея "Отче наш" и "Авемария" на гроба на Мохамед. Аз не ходя да пикая по мрамора на техните джамии, не ходя да сера под техните минарета. Когато се намирам в техните страни (нещо, от което никога не ми е ставало по-добре), не забравям, че съм гостенка и чужденка. Внимавам да не ги обидя с дрехи, жестове или поведение, които за нас са нормални, а за тях - недопустими. Държа се с тях с необходимото уважение, с необходимата любезност, извинявам се, ако поради разсеяност или невежество наруша някое от техните правила или суеверия. И отправям към теб този вик на болка и възмущение, докато пред очите ми още стоят картини, които не са задължително свързани с апокалиптичните сцени, с които започнах. Една от тях е символичната за мен картина (символична, затова и вбесяваща) на голямата палатка, с която преди едно лято сомалийските мюсюлмани три последователни месеца загрозяваха и осираха, и оскърбяваха катедралния площад във Флоренция.
Моят град. Палатка, вдигната, за да кори, осъжда и обижда италианското правителство, което ги подслонява, но не им дава необходимите за шляйкане из Европа бумаги и не им позволява да доведат в Италия ордите от свои роднини. Майки, татковци, братя, сестри, лели, чичовци, братовчеди, бременни снахи и роднини на роднините. Палатка, разположена до красивия дворец на Архиепископството, върху чийто тротоар държаха обувките или чехлите, които в техните страни нареждат пред джамиите. И до обувките или чехлите - празните бутилки от водата, с която си миеха краката преди молитва. Палатка, вдигната срещу катедралата с купола на Брунелески, а отстрани - Баптистерият със златните врати на Гиберти. Палатка, подредена като примитивно жилище: столове, масички, сгъваеми, дюшеци за спане и чукане, котлончета за готвене на храна и умирисване на площада с пушек и воня. И благодарение на обичайната безсъвестност на Националната електрическа компания, която държи на нашите произведения на изкуството точно колкото държи на пейзажа ни - снабдена с електричество. Палатка, която благодарение на един касетофон пунктуално надъхваше вярващите, проглушаваше вярващите и задушаваше звъна на камбаните с наглия глас на мюезина. Отгоре на всичко - жълтите ивици урина, кощунствено протекли по мрамора на Баптистерия. (По дяволите! Дълга им е струята на тези синове на Аллаха! Как успяваха да уцелят мишена зад предпазна решетка, тоест на почти два метра от пикочоотделителната им система?) И освен жълтите ивици урина - вонята на лайна, която спираше дъха пред Сан Салваторе ал Весково, прелестният римски храм (от хилядната година) на гърба на катедралния площад, превърнат от синовете на Аллах в кенеф.
Знаеш добре. Знаеш добре, защото аз ти се обадих тогава и те помолих да говориш за това в "Кориере", помниш ли? Обадих се и на кмета, който, вярно е, любезно ме посети вкъщи. Изслуша ме, съгласи се с мен. "Права сте, съвсем сте права..." Но не махна палатката. Забрави за това или не успя. Обадих се и на министъра на външните работи, флорентинец и той, един от онези, които говорят с много подчертан флорентински акцент, пък и с отношение към цялата тази работа. Той също, вярно е, ме изслуша. Съгласи се с мен. "Е, да. Права сте, да." Но и пръст не помръдна да махне палатката и скоро угоди на синовете на Аллаха, които препикаваха Баптистерия и осираха Сан Салваторе ал Весково. (Доколкото ми е известно, татковците и майките, братята и сестрите, лелите и чичовците, братовчедите и бременните снахи сега са там, където искаха да бъдат.) А именно - във Флоренция и другите европейски страни. Тогава смених начина на действие. Повиках един симпатичен полицай, ръководител на отдел "Сигурност", и му казах: "Драги полицаю, аз не съм политик. Когато обещая, че ще направя нещо, го правя. Пък и съм била на война, та от някои неща добре разбирам. Ако до утре не вдигнете шибаната палатка, аз ще я подпаля. Заклевам се в честта си, че ще я подпаля, че и цял полк карабинери няма да ми попречи, затова искам да ме арестувате. Да ме отведете в затвора с белезници. Така ще вляза във всички вестници". Е, тъй като беше по-умен от другите, той я махна в рамките на няколко часа. На мястото на палатката остана само едно безкрайно и гнусно петно мръсотия. Но това се оказа Пирова победа. Защото не повлия изобщо за прекратяване на другите поразии, които от години раняват и унижават едновремешната столица на изкуството, културата и красотата, не отказа изобщо другите свръхнахални гости на града - албанците, суданците, бенгалците, тунизийците, алжирците, пакистанците, нигерийците, които с такъв плам допринасят за търговията с дрога и проститутки, явно позволена от Корана. Е, да: всички са си където бяха и преди моят полицай да разкара палатката. На площада пред Уфици, под камбанарията на Джото. Пред галерията Орканя, около галериите Порчелино. Срещу Националната библиотека, на входа на музеите. По Понте Векио, където от време на време се ръгат с ножове или участват в престрелки. По улиците около Арно, където пожелаха и успяха да си уредят Общината да ги финансира (тъй точно, да ги финансира). По площада на църквата Сан Лоренцо, където се напиват с вино, бира и концентрати, гадните лицемери, и където говорят мръсотии на жените. (Миналото лято, на същия площад, дори на мен, вече стара госпожа, ми подметнаха нещо. То се знае, после им се увидя. Ооо, как им се увидя! Единият още си реве над гениталиите). По историческите улици, където лагеруват под претекст, че продават-стоката-си. Под "стока" разбирай чанти и куфари, копирани от защитените с патент модели, тоест ментета, фотографски увеличения, моливи, африкански статуетки, които невежите туристи взимат за скулптури на Бернини, прахчета-за-шмъркане. ("Je connais mes droits, знам си правата", ми изсъска на Понте Векио един, когото бях видяла да продава прахчета-за-шмъркане). Тежко му и горко на гражданина, ако протестира, тежко му и горко, ако му отвърне тези-права-ходи-да-си-ги-упражняваш-вкъщи. "Расист, расист!". Тежко му и горко на пешеходеца, ако, вървейки сред стоките, които заприщват пътя, случайно докосне уж-статуята на Бернини. "Расист, расист!" Тежко му и горко на регулировчика, който дръзва да се приближи: "Господин син на Аллаха, Ваше Превъзходителство, бихте ли могли евентуално да се преместите с няколко сантиметра и да освободите място на хората да минават?" Ще го изядат с парцалките. Ще го нападнат с нож. Или най-малкото ще го напсуват на майка и на дъщеря. "Расист, расист!" И народът търпи, примирен. Не реагира дори ако му креснеш това, което татко викаше по време на фашизма: "Не ви ли пука за достойнството ви? Малко честолюбие нямате ли, добичета?". И в други градове се случва, зная. В Торино например. Същият Торино, който роди Италия и който вече дори не прилича на италиански град. А на Алжир, Дака, Найроби, Дамаск, Бейрут. Във Венеция. Онази Венеция, в която гълъбите на площад Сан Марко бяха изместени от килимчета със "стока" и в която дори Отело би се чувствал не на място. В Генуа. Онази Генуа, където великолепните дворци, взели ума на Рубенс, са станали техни пленници и креят като изнасилени красиви жени. В Рим. Онзи Рим, където циничната политика на всякакви лъжи и всякакви цветове ги ухажва с надеждата да се сдобие с бъдещия им вот и където ги покровителства самият Папа. (Ваша Святост, защо в името на Единия Бог не си ги приберете във Ватикана? С уговорката да не осират Сикстинската капела, статуите на Микеланджело и фреските на Рафаело, да сме наясно). Сега аз съм тази, която не проумява. Вместо синове-на-Аллах, в Италия ги наричат "чуждестранни работници". Или "необходима-работна-ръка". Що се отнася до това, че някои от тях работят, нямам никакви съмнения. Италианците станаха едни такива изнеженки. Ходят да си почиват на Сейшелските острови. Идват в Ню Йорк да си пазаруват чаршафи в Блумингдейлс. Срамуват се да са общи работници и селяни и вече нямат нищо общо с пролетариата. Но онези, за които говоря, що за работници са? Какво работят? По какъв начин задоволяват нуждата от работна ръка, която бившият италиански пролетариат вече не осигурява? Като лагеруват в града под претекста на стоката-за-продан? Като се шляят и обезобразяват нашите монументи? Като се молят по пет пъти на ден? Пък и има още нещо, което не разбирам. Ако наистина са толкова бедни, кой им дава парите за пътуването в кораба или гумената лодка, с които идват в Италия? Кой им осигурява десетте милиона на глава (минимум десет милиона), необходими за купуването на билета? Да не би пък да е Усама Бин Ладен с цел начало на завоевание, което не е само завоевание на души, но и на територии? Хубаво, дори и да не им ги дава той, работата ми мирише на гнило. Дори и нашите гости да са абсолютно невинни, дори и сред тях да няма никой, който да иска да разруши наклонената кула или кулата на Джото, никой, който да иска да ми нахлузи яшмака, никой, който да иска да ме изгори на кладата на една нова Инквизиция, тяхното присъствие ме обезпокоява. Кара ме да се чувствам неудобно. Бъркат онези, които приемат подобни неща несериозно или оптимистично. Бъркат най-вече онези, които сравняват миграционната вълна, която се стовари върху Италия и Европа, с миграционната вълна, заляла Америка през втората половина на XIX век, или по-точно към края на XIX и началото на XX в. И ще ти кажа защо. Неотдавна попаднах на фраза, произнесена от един от хилядата министър-председатели, почели Италия за броени десетилетия. "Моят чичо също е бил емигрант! Аз го помня моя чичо, който с мукавеното си куфарче заминаваше за Америка!" Или нещо от сорта. Е, не, драги мой. Не. Съвсем не е същото. И то по две доста прости причини. Първата е, че през втората половина на XIX в. миграционната вълна в Америка не беше нелегална, нито пък се дължеше на наглостта на съставляващите я. Самите американци я желаеха и поощряваха. При това с нарочно решение на Конгреса. "Заповядайте, заповядайте, имаме нужда от вас. Ако дойдете, ще ви подарим по едно хубаво парче земя". И филм направиха за това американците. Онзи с Том Круз и Никол Кидман - краят беше поразителен. Сцената с нещастниците, които се надбягват, за да забият бялото знаменце върху земята, която ще стане тяхна, и само най-младите и силните имат шанс да успеят. Другите остават с празни ръце, а някои умират по време на надбягването. Доколкото ми е известно, в Италия Парламентът никога не е взимал решение да кани или поощрява нашите гости да напуснат страните си. Елате-елате-че-толкова-сте-и-нужни, само-да-дойдете, ще-ви-подарим-по-едно-чифлие-в-Кианти. Те дойдоха при нас по собствена инициатива, с проклетите си надуваеми лодки и напук на бреговата охрана, която се опитваше да ги върне обратно. Тук не става въпрос толкова за емиграция, колкото за нашествие, проведено по нелегален начин. Нелегалност, която смущава, защото не е мека и изпълнена с тъга, а арогантна и защитена от цинизма на политиците, които си затварят едното око за нея. Или и двете. Аз никога няма да забравя миналогодишните сбирки по италианските площади на нелегално пребиваващите, които искаха да се сдобият с позволителни за престой. Разкривените им, зли лица. Вдигнатите им, заплашителни юмруци. Яростните гласове, които ме връщаха в оня Техеран на Хомейни. Няма никога да ги забравя, защото се чувствах обидена от тяхната наглост в моя дом, защото се чувствах подиграна от министрите, които ни казваха: "Бихме искали да ги репатрираме, но не знаем къде се крият". Смотаняци! Те бяха с хиляди по онези площади и въобще не се криеха. За да ги репатрирате, щеше да е достатъчно да ги подредите в редичка, моля-любезни-господине-запвядайте, и да ги откарате до някое пристанище или летище. Втората причина, драги племеннико на чичото с мукавеното куфарче, би я разбрало и едно дете от забавачката. За да се илюстрира, са достатъчни два-три елемента. Първо: Америка е континент. И през втората половина на XIX в., тоест когато Американският конгрес дава карт бланш на имиграцията, този континент е почти безлюден. По-голямата част от населението му е съсредоточена в източните зони, тоест откъм страната на Атлантика, а в Средния Запад има още по-малко хора. Калифорния е почти пуста. Е, Италия не е континент, а много малка и далеч не безлюдна страна. Второ: Америка е твърде млада държава. При положение, че Войната за независимост е била към края на 1700 г., излиза, че е едва на двеста години - ясно е, че културната й идентичност още не е добре оформена. Италия - обратно - е много стара. Нейната история е от поне три хиляди години. Така че нейната културна идентичност е ясно изявена и - няма какво да се заблуждаваме - не може да се абстрахира от една религия, която се нарича християнска, и от една църква, която се нарича католическа. Хората като мен хубаво си казват: аз-с-католическата-църква-нямам-взимане-даване. Обаче имам, уви, имам. Ща не ща. А и как иначе? Родена съм в пейзаж с църкви, манастири, Христоси, Богородици, Светци. Първата музика, която съм чула при идването си на този свят, е била музиката на камбаните. Камбаните на Санта Мария дел Фиоре, заглушени във времената на Палатката от наглия глас на мюезина. В тази музика, в този пейзаж именно съм израсла. Тъкмо посредством тази музика и този пейзаж научих какво е архитектурата, какво е скулптурата, какво е живописта, какво е изкуството. Тъкмо благодарение на тази църква (от която по-късно се отказах) започнах да се питам какво е Доброто, какво - Злото и за бога... Ето, виждаш ли? Пак написах "за бога". При цялото ми безверие, при целия ми атеизъм съм така пропита с католическата култура, че тя дори е станала част от изразните ми средства. Божичко, господи, слава богу, за бога, Исусе Христе, боже мой, бога ми, дево Марийо тук, Христосе там. Тези думи ми идват така спонтанно, че даже не си давам сметка, че ги произнасям или пиша. Искаш ли да ти кажа цялата истина? Въпреки че не мога да простя никога на католическата вяра безчинствата, които стоварва на плещите ми от векове, като се почне с Инквизицията, която е изгорила и една моя баба, горкичката ми баба, въпреки че хич не се разбирам със свещениците и за нищо не са ми потрябвали техните молитви, музиката на камбаните много ми харесва. Гали сърцето ми. Харесват ми и изписаните или изваяни Христоси и Богородици и Светци. Обожавам иконите. Харесват ми и манастирите. Дават ми усещане за умиротворение, понякога завиждам на хората в тях. Пък да си кажем правичката: нашите катедрали са по-хубави от джамиите и синагогите. Нали така? По-хубави са и от протестантските църкви. Виж, гробището, където е погребано моето семейство, е протестантско. Събира мъртви от всички религии, но е протестантско. Имам и една прабаба валденска. И пралеля - евангелистка. Прабаба си, валденската, не я познавах. Но пралеля си, евангелистката, да. Когато бях малка, винаги ме водеше на служба в свойта църква на улица "Бенчи" във Флоренция и... Господи, колко скучаех!
Чувствах се толкова самотна с вярващите наоколо, които пееха псалми и туйто, със свещеника, който не беше свещеник и четеше Библията и туйто, в църквата, която не ми приличаше на църква и която освен малкия амвон имаше голямо разпятие и туйто. Без ангели, без Богородици, без тамян... Липсваше ми дори вонята на тамяна и ми се искаше да съм в съседната базилика Санта Кроче, където тези неща ги имаше. Нещата, с които бях свикнала. И ще добавя: в извънградската си къща в Тоскана имам мъничък параклис. Винаги затворен. Откак мама умря, никой не е стъпвал там. Но аз понякога ходя, за да бърша праха и да проверя дали не са се заселили плъхове и въпреки лаическото си верую, се чувствам комфортно. Въпреки че не понасям поповете, там се движа като в свои води. И мисля, че повечето италианци биха споделили същото усещане. (На мен ми го сподели Берлингуер). Боже мили! (Ето пак). Това, което ти казвам, е, че ние, италианците, не сме в условията на американците - мозайка от етнически и религиозни групи, мешавица от хиляди култури, едновременно отворени за всякакво нашествие и готови да го отблъснат. Това, което ти казвам, е, че, именно защото е определена от векове и много изявена, нашата културна идентичност не може да понесе миграционна вълна, съдържаща хора, които по един или друг начин искат да променят нашата система на живот. Нашите ценности. Това, което ти казвам, е, че у нас няма място за мюезини, минарета, лъжевъздържатели, за тяхното шибано Средновековие, за шибаните им фереджета. А и да имаше, не бих им го отстъпила. Защото това ще означава да захвърля Данте Алигиери, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, Възраждането, Рисорджименто, свободата, която за добро или зло сме си отвоювали, нашата Родина. Ще означава да им подарим Италия. А аз Италия няма да им я подаря.

        Превод от италиански Нева Мичева

(следва)