НИЕ СМЕ РОБИ

Преди време Александра Свиридова, руска журналистка, сценаристка и режисьорка на телевизионни фили, написа блестящо есе-критика за филма на Алексей Герман: „Хрустальов, колата!”.  По думите на Герман филмът е за руснаците – какво представляват, кои са, какви са. „Загадка” – споделя той. За Свиридова обаче няма загадка. „Ние сме роби. Това е първото, което следва от филма на Алексей Герман”, казва тя. „Роби сме не на нещо определено, а на абсолютно всичко: на каквото го има, на когото го има – негови роби ще бъдем. Защото това е единственото, което умеем да правим добре: отдавна сме свикнали”.

 Цитирам Александра Свиридова, защото думите й със същата сила могат да се отнесат към българите: отдавна сме свикнали да бъдем роби не на нещо определено, а на каквото го има и на когото го има. „Леви” роби, „десни” роби – няма значение. Всеки си е избрал господаря, служи му угодливо и не иска да чуе, че може сам да си е господар.

 Робът е отмъстителен, когато му кажеш, че е роб. Минава зад гърба и те захапва коварно. И анонимно. Анонимен е, защото утре може да се наложи да смени господаря си – под друго име, с друга външност. Но със същата робска душа.

 Робът мрази да мисли с главата си, да чете, да гледа, да сравнява. За какво му е, нали си има господар за тази работа. Господарят е да мисли, робът – да изпълнява.

 Робът обича да подскача. Затова измисли слогана „Кой не скача е червен”. И всички „червени”, взеха да подскачат като „сини”. После наобратно. Защото за роба изобщо не е важно дали е син или червен, комунист или капиталист. Дай му някой лев прим и ще започне да подскача около шистовия газ на американците със същия ентусиазъм, с който до вчера е подскачал около мазута на руснаците. За роба посоките не са важни, важни са подскоците.

А през това време господарите седят заедно на една маса, сини и червени, капиталисти и комунисти, пият си бърбъна и обсъждат нови тактики и стратегии да държат роба в послушание и да му изстискват силиците (никой господар не иска Спартак в къщата си).

Робът си вярва, че вярва в онова, което скришом отрича.Това е неговият номер за оцеляване. Когато мнимата му вяра се изчерпи, преминава към клеветата и интригата. С тях се чувства силен; те са успокоението му, че и той е оставил нещо на света.

Робът не се нуждае от истината. Напротив, тя е последното нещо, което го вълнува. Прави се, че не я вижда, дори да му избожда очите. Защо му е на роба истина – беля на главата. Каквото каже господарят, такава е истината. Руският господар, американският господар – както дойде. 

...

В края на есето си за филма на Герман, Александра Свиридова припомня предсмъртните думи на грузинския философ Мераб Мамардашвили: „Народът трябва внимателно да се вгледа в себе си – в огледалото, да се засрами от своя облик, за своите робски реакции и стереотипи и да се замисли: Какъв съм бил през всичките тези години? Какво съм правил? Кому съм вярвал? Чий следовник съм бил? Народът трябва да изтръпне от отвращение и срам, и тогава пред него ще се отвори пътят към свободата”.  

Какъв по-хубав край и какво по-добро начало за нас, някога Велики българи!

Текстът е от чикагския вестник „България 21 век”.