И Г Р А

Климент Денчев, Климбо

Попаднах на тези текстове в някакъв форум - без указания кой ги е подбрал, откъде са взети и дали изобщо са публикувани. Имам чувството, че не са - затова ги пускам отново. А и да са - Климбо, светла му памет, заслужава да бъде четен, препрочитан, помнен и обичан.

Е. С.

"Бедни Аркашка, помниш ли още,

влакът ни лашка в тъмните нощи..."

Радой Ралин

Чувах възрастните да казват:

– Ами, дете. Играе му се.

Детето сигурно съм бил аз. Играеше ми се. Непрекъснато. Ако нямах публика играех за пред мене си. Учех си уроците пред едно голямо огледало. Часове се кривях, гримирах, преправях. Режех от една кожена яка, намерена в дъното на гардероба на баба ми, бакембарди, мустаци и бради. Лепях ги с лепило от брашно и вода и се чудех, че не се залепват, но не се питах защо няма друго лепило... Знаех си. Няма! Няма и да има. Не бях лъжец, но обичах да измислям и да преувеличавам, не за собствена угода, ами в интерес на разказа, да задържа вниманието по-дълго. Така играчката като ставаше на плачка пак да бъде играчка.

Раждал се бил човек с предназначението – да умре. Добре, докато чакам, нека си поиграя.

Държи ме и досега детската наивност. Учеха ни (като ни учеха за актьори), че трябва да се запази детската наивност в интерпретацията. Пак нещо не бях разбрал или ми е липсвало въображение. Не можех да си представя как така по детски наивен за един два часа, а в останалото време пресметлив – готов да подложа на анализ всеки характер и ситуация. От тая неразбория веднъж си разплетох коженото копче.

Имаше една такава мода. Сетрето, дето ми го бе ушила баба от старото сако на безшумно изчезналия дядо, бе с такива плетени кожени копчета. Бях много нафръцкан като студент във ВИТИЗ. Не само от "Академията", ами и с кожени копчета. Другите момчета се закопчаваха само с ДП "Бакелит коп".

Наивен, но с кожени копчета съм в класа на уникалния български педагог проф. Боян Дановски, бащата на Сатиричния театър, личен познат на Елеонора Дузе – La Douse и Бертолд Брехт. Седя си чинно в часа на професора, към когото трябваше да се обръщаме, според комунистическия код на поведение, с "Другарю Професор"... умирах от неудобство и срам от това обръщение. Никой не ме е учил на това. Просто усещах, че е идиотско да казвам на човека, познавал La Douse, Berthold и т.н., с 40 години по-възрастен от мен – "Другарю". Тази уравновиловка хич не е била случайна. Това уеднаквяване ще му се сърба попарата още дълго. Дълго – докато не се схване ясно, че това с лозунга "Всички сме равни" не е вярно.

***

Та стоя си в часа на Другаря Дановски. Темата днес е "Страх и мизерия на третия райх" – едноактна пиеса на Б. Брехт. Боян Дановски има един кристално син поглед, с който ме подканя да стана. Ставам. Той тихо и благо казва:

– А сега Климбо ще ни направи анализ на характерните ситуации в тебеширения кръст.

Наивен, с "умен поглед" и с либадето с кожените копчета, започвам да говоря. В главата ми кънти като в празна зала познат глас. Дали не е моят вътрешен глас? "Какъв анализ ще направиш ти бе, тъпако, щастливо, наивно засмян." Говоря и въртя копчето, което взе да прилича на връзка за туристическа обувка. Не помня какво казах, но помня благия глас на проф. Дановски:

– Стига толкова, че си разплете хубавото копченце.

Това комай беше единственият опит за публичен анализ в "творческия ми път". Останах си спонтанен, но смотан за истинския груб живот, даже не исках да си отварям очите, за да не го гледам. Въпреки, че и със затворени очи грубостта те блъска като отворена врата на вятър.

***

Пием кафе в Млечния бар на Славейков с моя приятел от клуонското студио на ВИТИЗ Лъчо Каскадата. Не че ни се пие кафе в млечен бар, но друг бар не съществуваше по това време в София. Висим там заради БАРА – та белким някой ни вземе за студенти – баровци... и ни взе. Беше някогашен наш съученик – прочут маризчия . Лъчо успя да ми прошепне:

– Внимавай, че май работи в органите.

– Кви юргани? – мигам аз.

– Трай си! Трай си! – казва Лъчо и ухилен му вика – Здрааво!

– А бе, кво се чува? С Лъчо сте станали за артисти?

Ние:

– Хъм, мъм, да така е.

– Е, как става тая работа да те вземат за артис?

– Ами има изпити – казвам аз.

– Едно стихотворение, басня, проза-разказ – казва Лъчо.

– К'во да ги прайш тия? – пита съученикът ни, на който страхопочитателно му викаха БРИТАНЕЦО, защото имаше истинска военна барета от времето на Монтгомъри.

– Ами научаваш ги наизуст и ги казваш пред комисията – обяснява Лъчо.

– Наизуст! – изумява се THE БРИТАНЕЦО – Леле, ама вие сте големи тъпаци. Аз никогаш нема да им кажем наизуст. Па я да видим! Артисти – егати простите копелета – Аре! – и си тръгна.

Баровски, в мълчание допихме кафетата.

– Добре, че се чупи ортопедиста му с ортопедист – измърмори Лъчо Каскадата.

– Защо ортопедист? Нали каза, че е нещо в органите?

– Там имат нужда и от ортопедисти, бе копеле – плесна ме Лъчо по врата.

Споделам това с майка ми:

– Не си мисли, че наивността е качество. На твоите години и наивен – значи глупак! – стрелва ме със зелените си очи тя.

Какво да те правя, мила мамо, не случи със син.

***

От детството си тръгнах като в представление без антракт. Глупчо, наивен, но с късмет. Ставаше така, че винаги бях обграден от интересни, необикновени хора. Ако поименно трябва да ги изброя ще ми е необходима притурка в азбучен ред с дебелината на телефонния указател. С много от тях не само, че бях на "ти", ами и работех с "тях". По-точно ше е, ако кажа играх, защото работата ни се свеждаше до едната му игра. Достатъчно е това, че бях актьор на Павел Павлов в редица телерадио продукции.

По дългия, безкраен път на света, с часове каране, ме връхлитат силуетите, полуосветените лица, ярко огряните характери на партньори и приятели. Това с приятелите пак идва от наивността. Де някой ми е симпатичен, де някой да ми хареса, веднага, без да се замислях, го разпределях в ролята на – приятел. Напразно баща ми ми обясняваше, че става въпрос за познати. Истинският мъж имал малко приятели, но истински. Кой да ти слуша!

Поради това влечение към множество приятели си страдах, но нали бях с актьорска гордост, не показвах.

Пътят, който е магистрала ли или аутострада, аутобан ли или хайуей, не знам как да го нарека. Не трябва ли, като всичко са взели да уеднаквяват, като няма вече франк-марка-лев ами само едно ЕВРО, не би ли било по-практично да има само една единствена дума за хайуей – просто ПЪТ – с главни букви.

Права е била едно време актрисата Невена Буюклиева с изказването си в Народния театър след приключване на редовната политинформация с цел засилване политпросветата на актьорите. Тя изисквала от лектора от Це Ка на Бе Ка Пе-то да се уточни:

– Айзенхауер ли се казва или Аденауер. Все се бъркаме.

Та и с пътищата е така. Бях спрял камиончето да заредя с бензин, дето едно време бе безбожно "ефтин", докато разсъждавах за имената на пътищата... Отново съм на Големия път. Ведро, слънчево е. Бетонната лента на пътя се гъне между безкрайните хълмове и ливади и ме вкарва в полутъмната зала на Народния театър, в който се помещаваше и Софийската Народна Опера, за да гледам репетиция на "Момчил" от Любомир Пипков. Група деца изпълнявахме "роли" на средновековни българчета. Бяхме част от оперния хор – детска група, но аз се цепех от групата. Режисьорът Хаджимишев ми повери репликата:

– Той не може да бъде ранен!

Каква реплика само. Не я пеех ами я казвах като артист от "драмата". Бях убеден, че съм СОЛИСТ! Не обръщах внимание на присмеха, с който ме обсипваха останалите хористи. Басовата група са "ловци". Питат, пеейки, селяните (група от миманса): – Нее видяяяхте ли нееейде елен? Млад елен и рааанееен? – ранен се пее дълбоко долу – втора октава. На фона на тия баси се чува едно гласче:

– Той не може да бъде ранен! – Все едно Митко Палаузов се обажда от землянката. Ха сега де – вие не знаете кой е Митко Палаузов? Какво да ви правя като сте пропуснали уроците по българска литература. Не е късно да наваксате...Четете "Партийна тайна" от Марко Марчевски.

Бях омаян от магията на репетициите. Влизах в залата на пръсти, сгънат зад гърбовете на театралните кресла, сгушвах се на 15 ред, доста по-назад от пулта на режисьора. Никой не ме и забелязва. Една ръка ласкаво ме тупва по главата – седнал съм до баса Христо Бръмбаров. Помня осветлението, прожекторите с разноцветните платна, площадките с декора, който "течеше" от дясно на ляво. Сцената имаше платформи на колела – от ляво влиза на заден план – Планината. Режисьорът дава заповед: – "Да влезе по-плавно Планината. – да се плъзга с музиката. Върнете планината." Оркестърът връща на предната страница – и отново и отново. Затъмнение.

На завоя на Големия Път изскача една сивозелена грозна военна кола, марка "Победа", с отворен преден капак на мотора. Спирачките на колата не работят. Шофьорът, малко войниче, не вижда заради отворения капак. Трясък – колата се забива в гранитния ъгъл на староскладово здание по нанадолната улица.. Така загина в Балчик ВЕЛИКИЯТ БЪЛГАРСКИ АКТЬОР КОНСТАНТИН КИСИМОВ. Бай Косьо беше патрон-кумир на ученическата ни театрална трупа. Беше ни режисьор, беше ни учител, беше вълшебство да го слушаш, да го гледаш не само на сцената, но и на улица Бенковски, когато го придружавахме до дома му на баира. Всеобщото актьорско възбуждение, което ме обхващаше останал сам. Ужасната покруса, която ме връхлетя с новината за нелепото автомобилно премеждие.

От град Добрич, където бяхме актьори, тутакси заминахме на автостоп за летище Варна, за да изпратим Кумира Български в последния му полет. Наблюдавахме отдалеч войничетата, които товареха сандъка. Константин Кисимов загина след представление пред военно поделение с ПОБЕДАТА на командира на полка. Колата се знаело, че е в поредната неизправност, но си рекли: – "Да изпратим артиста, че тогава ще я ремонтират." И ГО ИЗПРАТИХА!

***

Камион с мастодонтски габарити, натоварен с трупи от Британска Колумбия, ме задминава. Червен бор – си казвам и без никаква връзка с бора си мисля за скали. Пътят влиза в пролом между скали, върху които са закрепени метални мрежи, предпазващи пътя от падащи камъни. Камъни, скали, мрежи, кариери... Влизам в лагера край Ловеч, където комунистическите бандити убиха моя състудент от ВИТИЗ "Кр. Сарафов" Иван Енчев Григоров. Той даже не изкара и един ден следване в театралното училище, на което по САВЕЦКИ казваха институт. Убиха го току що след успешното му представяне на конкурсните прослушвания за Висшия Театрален Институт. В 1960 бяха приети за студенти първи курс само седем (7) момчета от 480 кандидати. Първи в списъка: Емил Димитров – бъдеща POPSTAR на целия СОЦЛАГЕР.

Втори – К. Денчев.

Трети –

Иван Енчев Григоров и още четири момчета...

Иван Енчев Григоров с тъмни коси

Иван Енчев Григоров изключително хубав

Иван Енчев Григоров елегантен

Иван Енчев Григоров умен

Иван Енчев Григоров талантлив, но висок.

Изглежда комунистическите джудляци са се дразнели от погледа му отвисоко и го убиха в каменните кариери на Ловеч.

Години след това ни задължаваха да страдаме заради някакъв чилийски комунист, който свирел на китара, казвал се Виктор Хара. Убийците на Иван Енчев Григоров и Александър Николов "Сашо-Сладура" искаха да страдаме за неизвестния нам чилиец. В "Работническо дело" беше отпечатана творба на български поет, спечелил конкурс, посветен на Виктор Хара. Парчета от рими мъчат съзнанието ми до ден днешен:

"Дрън, дрън Виктор Хара на китара.

Генерал Пиночет му се кара:

"Викторе Хара, недей да свириш на китара! и т.н.... и т.н."

Светлината гасне...

* * *

Камионът ми хърхори по баира. Има нещо с цилиндрите, от осем сигурно пет не работят. Още малко и съм на върха. Колко тъпо звучи с тоя разбрицан камион – На върха. Все сме по върховете. От върха – хоп надолу по наклонения път... и направо в подземния клуб-ресторант на Сатиричния театър, където бях актьор десет години.. Един Орлин Орлинов, син на колоса на българската литература Орлин Василев, бе написал пиеса. Не за нея си спомням, защото нямаше какво да се помни за таз пиеска. Помни се "тържеството" след премиерата, което се състоя в клуб-ресторанта на Сатирата. Присъства Тодор Живков и целият състав на дискретното УБО, с техни келнери и вина. На тоз Орлин Орлинов му бяха публикували същия ден в Лит. Фронт поема за Съветския Съюз . Дължината на поемата беше от 4 до 6 страници – рими, стихове... Епохално!

Така каза и Тодор Живков, хвалейки Орлин Орлинов. Баща му, Орлин Василев, с радостно кудкудякане каза:

– К'ва стана тя, др. Живков. Пораснаше пилци, поебаше квачки!

Следва тост. Бях на два стола вляво от мастития писател Орлин Василев. Гледах го в профил и се сетих за случката през бомбардировките над София от англоамериканската авиация. Орлин Василев написал книга-апотеоз на германската армия със заглавие "Синеоките рицари"...или ангели. Книгата под печат. В Държавната печатница пада англоамериканска братска бомба. Всичко е разрушено, подпалено, затрито. Един печатар, преди бомбардировката, като си отивал в къщи взел няколко коли от книгата на Орлин Василев, за да си ги чете на спокойствие. Идва 9 IХ 1944 г. Орлин Василев расте в революционната йерархия. Директор на Радио София. Почести и Доверие. Работникът-печатар и естествено комунист като чул колко се издига Другаря Василев взима единствените оцелели коли от книгата "Синеоките рицари"... или ангели и право в ЦК на Бе Ка Пе-то. Викат Орлин Василев. Питат го:

– Ти нещо така да си писал за някакви синеоки ангели или там някакви други лица?

На Орлин не му мигва окото. Не е писал, защото знае, че няма и помен от неговата книга, загинала заедно с толкова други в пожарището на бомбардировката над София.

– А тия коли тука? – питат пак.

Орлин Василев, без да му мигне окото пада на колене и вика:

– ВЕЛИКА СИ ПАРТИЙО – ЗАЩОТО ЗНАЕШ ВСИЧКО!

Настъпвам спирачките. Нанадолнището няма край. Дрънка камиончето с всичките си бурми и гайки. Профучах през парчета мъгла, разкъсана и разхвъргана по низината. Бухнах се в мъгливата завеса и като излязох на светло се видях в една пиеса, назначена за гениална, даже и филм снимаха по нея. Но не се видя. Разми се лентата в разните им идеологически интервали. Тази пиеса бе моят професионален дебют в театъра – след дипломата ми от ВИТИЗ. След като не плащаш нищо за висшето си образование, а масрафа го поема Партията – Държава, е нормално да те разпределят по тяхно усмотрение където е необходимо, без да те питат искаш или не. Бях въдворен в град, носещ името на маршал от Червената армия, влезнал в града на 5 септември 1944 г. Бил ни освободил. Признателните комунисти му подарили цял град Добрич. В него град изнасяхме партийно представление. "Прокурорът" се казваше, от Георги Джагаров, който бе произведен в мастит поет с таз пиеска. До такава степен мастит, че съгражданинът му Радой Ралин беше писал за него:

"...Аз съм мачта във простора

Ново слово аз ще кажа

Аз съм, аз съм асансьорът

що изкачва пет етажа...."

С таз пиеса – "Прокурорът", от човека що е асансьор, обикаляме окръга, сиреч цяла Добружа. Един вид турне. В това произведение се разглеждат взаимоотношенията между следователи (ДС) и прокуратурата (ДС).

Магията на сцената прави така, че от три страни ограден актьорът е изправен пред четвъртата невидима стена, зад която е зрителят. Артистът от сцената не го вижда. За него това е тъмна дупка, но усеща очите, които дебнат от тъмното. Играем в читалищен салон. Усещането за зрителско присъствие е много необичайно. Не сме го учили във ВИТИЗ. Чувстваш нещо ледено, ледено мълчание. Странно – трябват много думи, за да се опише нещо – неподлежащо на описание с думи. Едно напрежение, което докато си на сцената те притиска в тила и слепоочията. След представлението разбрах, че сме играли пред въдворените на един лагер за принудително изправителен труд в Добруджа. Видях тъмносини дочени силуети да се строяват. Удряха маршова стъпка с гумени цървули, безшумно, като в ням филм. Пред тези мълчаливи невидими сънародници си играехме на следователи и прокурори.

Невидими! НЕЗАБРАВИМИ! Видях. НИКОГА НЕ ЩЕ ЗАБРАВЯ.... В Народна Република България е имало 86 лагера за изправителен труд. А АЗ СИ ИГРАЯ НА ИЗКУСТВО!

* * *

Като в сън се движи камиончето. Стряска ме от време на време пукот като от пушка. Било нещо в мотора. Бяха ми казали, че е "BACK FIRE". Питах: "Ама мога ли така да карам?" Моят българин монтьор ми подхвърли пренебрежително: "Карай и си свиркай"... и отново на пътната лента в безкрая. Караш и като че ли спиш с отворени очи. На чудовищно натоварения път New Jersey turn pike видях, като слизах на юг един карач (driver) да кара с отворена уста, глава отметната назад и затворени очи...при скорост 120 км. в час... Видях го. После си викам... не, не го видях, присънило ми се е. От еднообразието на трафика, като си в тълпата от автомобили и камиони, преставаш да си ти. Движиш се със скоростта на другите – на предните, на задните, на страничните, като зашаматен. Действителността се смесва. Моторнобензинния кошмар. Сън...

Екипът, с който снимах в СВС (Canadian Broadcasting Corporation) или SRC (Societe Radio Canada), емисията KLIMBO бе съставен от:

Американци – 2 бр.

Французи – 1 бр.

Англичани – 2 бр.

Кебекуа – 5 бр.

Италианци – 4 бр.

Гвианци – 1 бр.

Гърци – 1 бр.

Българи – 1 бр.

И всички те Канадци!

Говорехме в една от почивките, кой какви сънища сънува – различните националности не само имат различни начини на приготовлението на храната... Оказа се, че и има разлика в същността на сънищата. Американците – вятър и прерии, бизони с милиони. Французиге – le fameux bњuf Bourguegnon, англичаните – световно господство, италианците – замотани всред 360 вида спагети като косите на Горгона, гвианецът – злато от златоносните потоци в родината му, гърците – Велика Мощна МЕГАЛОЕЛАДА, дето и Македония била тяхна.... Само аз – Българинът – сънувам паспорт: загубил паспорта, имам билет, но нямам паспорт, не мога да напусна Софийското летище. Пейзажът наоколо ми е в полумрак, като в пещера. В дъното трепти светлина. С мъка се добирам до там. В контражур виждам силуета на часовой. По-нататък самолети – аха летището. Започвам да търся билета си за Канада – няма го сега и него. Връщат ме обратно в тъмното на пещерата ли, мазето ли? Този сън натрапчиво се повтаря. Сменят се само часовоите. Имаше в един сън един дето го познавах и можеше да направи нещо, но докато ровичках за билета го сменили. Пак ме върнаха обратно в пещерата. Вече наяве попитах моя психиатър на какво се дължи това. Успокои ме – нормален пещерноантикомунистически емигрантски сън.... Щяло да премине след някоя и друга година. Държа ме поне 15 години. Петнадесет години ми взе, за да мога да посрещам здрача с отворени пердета, да прекарвам нощта със загасено осветление. Големият писател Ефраим Севела говореше за адаптационния период на емигранта – бил между 5 и 7 години.... При хората от СССР – 25 години. Затова може би полицаите от Brighton Beech – Brooklyn, NY започнаха през 80-те години да изучават интензивно руски език.

Събуждам се. Заспал съм в кабината на камиончето, на един паркинг, встрани от пътя. Какво ми става, едно време това разстояние го взимах на един дъх. Чувам глас: "Какъв дъх, бе, я се виж на какво приличаш." Това трябва да е вътрешният ми глас си казвам и се оглеждам в ретровизора – гледам една стара чанта... Кой ли си е забравил старата чанта в камиона се питам.... Пак поглеждам – не било стара чанта ами самият аз на волана. Въздъхвам и отново на път.... Към Кейп Хатерас.

Обтегна се... пътната лента. Трябва да внимавам да не ме спре полицията за превишена скорост. Много скъпо струва. Разтреперах се, когато ме спряха за първи път в Северна Америка. Виновно, смутено започнах да се извинявам и повтарях невротизирано – "Sorry" , съжалявам, съжалявам...много съжалявам, а той "трупърът му с трупър " спокойно пише нещо на един дълъг лист, отегчено го откъсва, подава ми го: "Не съжалявай, ами плащай!" Никакъв мегдан за преговори. Нито пък и дума може да става за: "Ти не ме знаеш кой съм!" Колко се беше хубаво в Родината. Спират те, ти им се репчиш, или те бият или се уплашват: "Тоя така да се държи, сигурно има защо". Другият милиционер мърмори "Кой ли стои зад него". "За кво ний на баир лози" си казва първият и те пускат. Особено ако си с BMW, а тук? Едно сухо – "Плащай!".

Горещо – прозорците отворени. На хоризонта ми се мярка бариера от полицейски коли. Мигат лампите – сините. Дали имате памет, че съществуваше български сериал по телевизията – "Синята лампа"се наричаше. Авторът Иван Славков, дето беше във водната топка бил в Съединените Щати, видял една полицейска серия по телевизията и като се върнал се вдъхновил и ето ти нашенската синя лампа. Но тая тук не е нашенска. С тая скорост съм се приближил до хоризонта. Олеле! Проверка. Ще ме спрат! Натискам спирачки, в движение вадя всички документи... Профучава голям камион. От въздушната вълна ми хвръкват документите из кабината. Отбивам на резервната лента, трескаво търся документите. Не мога да ги намеря. Не смея да погледна към полицейските коли. Събрах всичко, стискам в ръка... Поглеждам към бариерите.... Няма никой. Не било за мен. Ами да, бяха на срещуположвото платно. Мен никой не ме е спирал. Аз сам. Сам с вечното чувство за вина съм се спрял. Кой ми го насади това странно чувство за вечна вина. Кой ни го насади... А, значи не съм само аз, защото който и българин да вземеш ще ти каже, че не била негова вината, че не е виновен той ами...ами... я турското робство, я комунистическото.... но не АЗ.

Баба ми правеше някаква торта. Брашно, яйца, мляко, захар, се продукти "кът". Бъркаше в голяма купа. Брашното взе да се втвърдява.

– Глей, глей какво брашно ни дават вече. Това не е брашно. Мръсни комунисти! Това е гипс. Гадове!

А беше наистина гипс.

* * *

С тоя мой дългогодишен уплах от народната милиция, още дето не мога да се успокоя, въпреки че тук, в Северна Америка милицията не е народна, ами си е една полиция, все още не може да ме пусне подозрението. Паркирам на площадката за почивка. Чисто, спретнато. Светлините приятно подредени от двете страни на алеята, която води...

* * *

...На сцената на летния театър в София, в парка, дето му викаха "На Свободата"... пък си беше Борисовата градина... Театърът пълен. Група млади актьори сме. Играем с огромен успех вече месец из България едно представление – истински сатирично. Ама истински, с автори все истински сатирици. Вдъхновено, внушено и осъществено със съавторството на Радой Ралин, Васил Станилов (създателят на в-к "Анти"), Георги Друмев, Митко Стойчев. Казваше се "Арена фокус". Бяхме Славчо , Косьо , Мариана , Жоржета , Северина и аз-Климбо. Разигравахме малки сатирични сценки, поеми, скечове, песни с "опасен подтекст". През антракта свиреше квартет "Фокус", току що организиран от Милчо Левиев, под патронажа на Радой Ралин. 1965 беше някакво време на поредното кратковременно размразяване .

И Радой рече:

– Сега муй Времету!

Под вещата, пъргава режисура на нашия режисьор Кольо Петков заработихме (заиграхме) с ентусиазъм (бригадирски). Представлението бе издържано в духа на Комедия дел арте и Брехтовия площаден театър. Всичко чуто и научено от учителите ни Гриша Островски и Боян Дановски бе вещо приложено от Кольо Петков. Стана представление, за което се говореше. Бяхме облечени в бяло – бели обувки, панталони, ризи и поли. Млади и в бяло, на фона на джас "Фокус". Ах, цяла София се радваше. Беше времето на появата на хубави малки неща. Филмът "Рицар без броня" например. Прости, човешки, добри неща. В кинопрегледа вървеше "Фокус".Създаден пак от Радой Ралин, с участието на инж. Георги Пенков – Джони. Великолепният Джони Пенков. Вещ импровизатор, да му се чудиш. Не, няма нищо за чудене. Той е потомък на театралния художник Иван Пенков, племенник на актрисите Пенкови. Един вид – от стар дъб корен... и много смешен.

В една от сценките на Арена Фокус бая недвусмислено си правехме гаргара с Държавната сигурност, нейните методи на "работа" и новата мода да се пишат сценарии във възхвала на "чекистите". Тия дето били с остър профил и внимателен анфас, според поета Ст. Цанев. Това беше "наивното време" на Джеймс Бонд – персонажът на Йан Флеминг. Голямо забавление и прекарване на свободното от грижи всекидневие на Запада. Леле, колко се ядосваха комунистическите "интелектуалци" на тая ситуация "създадена от врага" само и само да ни дразни.

– Дайте да дадем, бе другари!

– Да противопоставим на тия капиталистически машинации един герой чекист от нашия "роден социалистически лагер". Хвърлиха се разните му наши проверени и назначени в органите писатели да създадат контрапункта на Джеймс Бонда.... и създадоха! На крилете на фантазията си поетът Богомил Райнов ни понесе над "Тихия фронт". Та точно за тоя период на създаване на НОВИЯ ЖАНР беше сцената на Радой Ралин, в която участвахме Косьо, Славчо и аз. Беше наместена в първата част и с нея обявявахме антракта. Но за беда в края на сцената, когато "човекът" от ДС стиска ръката на "човека писател" в името на бъдещото сътрудничество, на сцената на летния театър в София изскочи от първите редове МИЛИЦИОНЕР. В пълна униформа.

– Я чакай да видим к'ви ги пра'ите тука. Истерично се разкрещя милиционерът:

– С куго си прай'те майтапи бе!?

Този монолог е прихванат от микрофоните, поставени на различни места по сцената така, че гласът на милиционера зазвуча с пълна сила в парка на "Свободата"... и въпреки много модния лозунг НАРОД И МИЛИЦИЯ – ЕДНО НЕДЕЛИМО ЦЯЛО публиката в летния театър обезумя от ярост. Започна се едно викане, освиркване. Не загубих самообладание и прошепнах на микрофона:

– Спокойствие, драги зрители, 15 минути антракт, докато се разберем с другаря старшина, а през това време за вас ще свири квартета "Фокус 65". Старшината ни обяви, че сме арестувани и ни поведе навън и добре, че стана така, да ни изведе от сцената, защото не можехме повече да обуздаваме истеричния смях, който ни напушваше.

– Смей се, смей се. Ти сеа ш вииш... заканваше се старшината, която се казваше Джони Пенков, защото това бе наистина той. Дошъл след снимачен ден на филма "Рицар без броня", където играеше ролята на милиционер и решил да си направи поредната импровизация.

Квартетът Фокус свири, публиката не може да се успокои даже от вълшебната флейта на Симеон Щерев-Банана, ние си умираме от удоволствие в гримьорните зад сцената.... В тоя момент на веселие влизат двама души. Мъж и жена. В сиво – и дрехи, и лица, и коси. Много спокойно питат:

– Къде е старшината?

Ние: – Каква старшина?

Те: – Таз, дето ви изведе от сцената.

Ние: – А, тя не е старшина.

Те: – Ами каква е?

Ние: – Това е Джони Пенков ама играе старшина.

Те (изгубили спокойствие истерично се нахвърлят): Как не старшина, а се представи като старшина? Кой ви е тука отговорникът?

Аз: – А, много уместен въпрос. Това е другарят Радой Ралин. Ей сега ще го доведа.

Влиза Радой радостен, с широко отворени обятия.

Радой: – А, другарите от ДС-то. Браво, че дойдохти на наш'то представление.

Хвана под ръка от едната страна другаря от ДС, от другата другарката от ДС и започна да се разхожда по алеята зад сцената напред назад, като им обясняваше огромната роля на сатирата в новото ни социалисктическо общество и какво казал Великият Маркс за смеха. Те го слущаха като омаяни. Дали бе от думите на Радой или от мелодията на "Ангелски очи", която вълшебно се стелеше по меко осветените алеи на парка на "СВОБОДАТА". Осветлението е същото, когато напускам сградата на паркинга в New Hampshire. Тя е от червено кедрово дърво с кристално чистите си тоалетни, отправям се спокойно по алеята със светлините към паркираното камионче. И си викам: "Всъщност проблемът ни е хигиенен....."

* * *

Паля колата. Слушам какво ми говори мотора. Чук-чук-чук-цък – няма достатъчно масло... ще закъсам някъде, си викам тревожно, и се ядосвам на себе си: "Стига си мислил за тоалетни чинии, виж колата си на какво дередже е! Другият вътрешен глас се обажда с примирителен тон: "Как да не мисля, като имам запек Жега, път, дълъг и безкраен запек. Мъчително е. Уж съм на паркинга в Мариланд, а се виждам на болнично легло с колела. В очите ми блясват на пресекулки ослепително белите зеленикави светлини на неоните по тавана. Изглежда ме бутат бързо, защото кадансът се усили. Отначало бе: тъмно-светло-тъмно. Постепенно се усили тъмно-светло, светло, светло.... Къде ме водят, пасивно си викам – към светлото бъдеще.... ами нали 45 години живях в това светло бъдеще или поне в предверието му, та пак ли там ме връщат? Светлината угасна. А, сега ще почне представлението. Не било това.

Предварителната упойка ме съборила. На другия ден светлината изплува отново.

– Какво става? – питам надвесеното лице над мен.

– Всичко е в ред. Щастливо завръщане – ми казва сестрата, тя беше с надвесеното лице – Сега ще ви види вашият хирург – лицето се губи в безфокусния ми поглед.

Чувам гласа на хирурга:

– Браво, браво, много добре.

– Колко байпаса, докторе?

А той зает, вече е тръгнал да излиза. На вратата е сигурно. Чувам го като глас зад кадър:

– Три ли, четири ли? Веднъж като отворим, няма толкова значение пет ли шест ли. Не помня.

И как да помни, с натоварването, което има. Конвейр от разпрани хора. Операционното е като гараж с поточни линии. Донесоха ми книги за прочит. Все от български автори. Един от тях описва щастливото си детство преди 9 септември и как го били оперирали от "сливици"... Много трогателно. Аз би трябвало като читател да се трогна: "Ау, горкото писателче, как са го оперирали, леле! Трябва да му съчувствам като на чилийците за китариста им Виктор Хара.

Започнаха да ми инжектират морфин. Подариха ми луксозно подвързана тетрадка, за да записвам мъдри мисли (ако дойдат). Не идват. Болките в гръдния кош, ръце и крака са неизсказуеми. Пак морфин. Към болките се прибавя и кошмарът на запека. Пълен с газове, които така си и стоят като запечени. Безнадеждността е от всякъде, от вътре, от пред, от зад. Питам сестрата: " Какво ми става? Ще експлоадирам. Защо часовникът от стената се мести от ляво на дясно?"

– Е, в началото е така заради морфина. Той дава този страничен ефект на халюционация и констипация.

И ми светна: "Затова не мога нито една мъдра мисъл да запиша в луксозната тетрадка.

Констипиран, ама изказва мъдри мисли! Не, не може! Другият глас се обажда: "Защо да не може. Я колко писатели, поети, че и политици изкакват – катадневно в перманентно констипирано състояние – мъдри мисли и какво? Някой да е пострадал от това? На следващата визитация набирам сили и съзнание и моля хирурга да престанат с тоя морфин.

– Добре, ама ще те боли – казва той.

Тук, в Северна Америка много ги е страх да не би пациента да го боли. При най-малко подозрение за болка – хак морфина и шапка на тояга.

– Нека да боли, докторе. Аз съм бил в Българската народна армия и от нищо нямам страх. Пък и съм израснал с песента: "Кажи ми нещо, даже да боли."

– Брей, какъв му закален народ – си мисли хирургът, бързайки за поредната операция

Съседът ми по болнично легло ме събужда в 3 часа сутринта в паника:

– Викай 911 – полицейската помощ. Те са ни отвлекли и ще искат откуп. Къде да бягаме? Трябва някой да ни спаси!

И той със същата операция, и той с морфин ама май и "Алцхаймер", защото тоя монолог ми го казва и в четири сутринта и в пет на разсъмване. Еле към шест заспа.

Спряха морфина и за ден два се стабилизирах. Газовете, които напираха, бяха освободени. С всичка сила – пръднах! Ура! Свободата дойде. Демо-крация, Демо-крация, крещеше цалото ми тяло, но продължавах да си лежа в болничното запотено легло в продължение на месеци. Свободата и Демокрацията се изчерпаха с една ...пръдня.

* * *

"Бум-бум-бум" ме върна на паркинга. Моторът работеше нормално ... и хайде на големия път кам Кап Хатерас.

* * *

Спускам се по Палисайд Парк – пътя за Ню Йорк. По всяко време на годината е толкова красиво. През пролетта пътните платна се провират през цветовете на невиждани дървета. Лятото ухае на сено, все едно че не си на 20 минути от ужасния, чудовищно, завладяващо отвратителен New York, есента е така богата с цветовете на дърветата, че може даже да съперничи на Вермонт или на някой омагьосан кът из българските гори Тилилейски.. Зимата – дори зимата е като декор за мюзикъл . За камиони и автобуси е забранен този път. Леки, чисти и чисто нови "кадилаци" и разни други микимауси безшумно профучават край моето камионче. Знам, че е забранено с него да мина по този път, но българското зове...!

Имал две професии българинът: може да копа, може и да не копа. Май са четири професиите: може да ме хванат, но може и да не ме 'ФАНЪТ! От дете – ученик, войник, студент, актьор професионален, все ме хващаха и не ми дойде акъла. Викам си, ако ме хванат, ще кажа на полицая: ... "ами то мойту йе идно малко камионче".

В Montreal една ужасна зима – минус 20°, с вятъра минус 30° ми се счупи колата на сред улицата посред нощ – в 11 часа. Обаждам се паникьосан на един приятел. Идва, гледа и вика – следвай ме до моя гараж.

– Как да те следвам? Тя не пали, няма ток, няма нищо. С бутане не става, че е автоматична, осем циливдъра и дълга и тежка.

– Добре, тогава ще те бутам с мойта отзад до в къщи, че нямаме и въже!

Започваме да се бутаме в тая ледена зима. Пътят отдолу е като добуш торта. Лъзка се! Като стигнем на пресечка се изпотявам – няма спирачки. Воланът не се върти, блокира при такива случаи.

В тази ситуация ни настигна полицейската кола. Наду сирената и спря перпендикулярно на пътя. Изкача млад полицай с пистолет, готов за стрелба. Крещи: "Фрийз, фрийз!" Тогава още не отлепвах по английски, та си викам какви ти къдри, къдри? Опитах се да се среша. А то било – ЗАМРЪЗНИ! Заключи ни в полицейския автомобил – отзад с решетките и както е по филмите – същото. Взе документите – чете, обръща се и засмян вика: "Единият е Влък, другият е Денчев, кой какъв е и откъде е?" Моят приятел казва: – Аз съм чех, аз допълвам: – аз българин. "Ей късмет имате, аз съм украинец. Взимате си документите и да ви няма. Глобата е 600 канадски долара за това нарушение." Чехът по така, по-учен, по му сече пипето и вика: "Пускаш ни, ама на другата пресечка ако ни хванат пак?"

– Няма, няма – засмян ни успокоява украинецът – аз съм сам за района до 4 часа сутринта. Хайде. Внимателно.

Благодарим стократно.

– Нищо, нищо – смее се той – трябва да се поддържаме, нали сме славяни.

Тъкмо щях да опонирам, че ние българите не сме, но моят чех ме набута в колата и потеглихме както преди до неговия гараж.

Хлъзга се колата по леда и аз си мисля, че ние българите сме по така... не като другите.

На разсъмване, след като моят чех смени стартера на чудовищния автомобил с нови ремъци и кабели, се вливам в потока коли. Хората отиват на работа. Гледам ги – те са кебекуа. Френско говорящи канадци. До преди 30-тина години като се каже канадец се разбира френско говорящ, за разлика от "Les anglais" – англичаните. Значи – другите. С развихрянето на национализма на френско говорящите излезна и терминът: Кебекуа – от Quйbec…на български Квебек (индианска дума). Въобще всички имена тука са индиански... и OTTAWA, и TORONTO, и OUTAOUAIS... че и CANATA, откъдето идва CANADA – което пък е малка къщичка.

Странен народ наистина са Ле Кебекуа. Искат всички да им признават правота да са "sociйtй disting" (различно общество). Защото били по-различни от другите... Като ние българите, дето сме по-различни от другите славяни, не сме турци и гърци не сме, не сме (пази боже) и сърби... Българи – върховни.

Задръстването на моста е безнадеждно. Разглеждам лицата в околните автомобили. Лицата на по-различните от другите. Мисля си за лицата, които оставих в България... Трябва да разреша тази загадка. Лицата тук са като лицата в България, тогава какво излиза?

При един разговор с моя счетоводител по повод данъците в Канада го попитах: "Как могат да те хванат за укрити доходи?", защото на младини той работел в данъчната полиция.

– По донос – отговаря непринудено счетоводителят

– Как по донос? И тук ли си доносничат?

– Охо, и още как, за щяло и нещяло – казва счетоводителят.

– Дай пример – подканям

– Ами, някой има гараж. Съседът го мрази и дебне, че гаражът е все затворен, а свети вътре. Прави донос. Става разследване и се установява, че няма нищо, просто собственикът забравял да изгаси осветлението. Обаче може и да има нещо. Затова всичко се донася и контролира.

"Ей, също като българите" – си викам на ум. Ами да... Да погледнем историята. Откъде започна всичко: Като се изпокарали със сродните им народи българите се отцепили, фръцнали се и взели да се преместват на запад. Напуснали Памир и се плиснали по Кавказ, по бреговете на Азовско и Черно море, покрай Дунава и река Тиса, чак до Италия... Какво се чудим, че разните Бе Зе Не Се – та се цепят на крилца и перца. Ами разните Се Де Се – та и разното Де Се (Бе) – Демократи за силна България и те ... защото били по-така, по-различни. Те били интелигентни. Society distinguish. Ами доносите? Непрекъснато се портели българите един друг. В 10 век, като излезнала Богомилската разрушителна ерес и като ги подгонили, те се разселили по на запад на Балканите и оттам до Южна Италия и от там до Южна Франция и от там ги подгонили и като се открил новият свят – хайде в Квебек. Генът на разцеплението, на доноса, комплексът за малоценност, който се изразява в Sociйtй Disting, че сме по-различни. Любовта към референдумите. Френските канадци умират да си играят на референдуми, с цел да се отцепят от Канада.

В1946 г. в България с референдум с 99 % против и 1% за монархията престана да съществува царство България. 1996 – с пристигането на Негово Величество Симеон ІІ за първи път след 50 годишно принудително отсъствие – спонтанната любов на българите при посрещането бе един вид Референдум. 99% за и 1% против. Сега, ако има един референдум, ще видим 99% против царя и така непрекъснато.

В 2003 г. телефонен звън тук в Монреал – в ателието ми. Сдържан, служебен глас. Представи се, следовател от социалните служби. У нас в BG-то бяха "специални", защото соца не бе развит като канадския. Затова тук службите са СОЦИАЛНИ. Туй момче, следователчето де, иска сведения от мен за комшията ми. Ателието бе огромно бивше складово помещение, разделено на две. Кога става сутрин, кога ляга, в определени часове ли излиза – всичко това със служебна молба да го информирам.

– Не съм обръщал досега внимание, казвам, ама отсега нататък ще дебна и ще ви държа в течение.

Тутакси звъня у комшията Пиер. Разказвам му, той се смее с досада:

– Знам го тоя навляк Някой ме е натопил, че живея във Ванкувър, там и работя, а идвам от време на време в Монреал, за да използвам социалните помощи и служби.

Та донос след донос, референдум след референдум. Как да не си приличат les кебекуата с българите?

Моят приятел Гелето се връща от България след поредно спечелените избори от комунистите в момент на Референдум за отцепването на Квебек от Канада. Неговият "boss", началникът му де, го пита:

– Как беше, Геле, в България?

Гелето напушен му отговаря:

– Пък и вие "ле кебекуа" сте все едно, че българин ви е правил.

По-късно му казвам:

– Внимавай, Геле, че ще те уволни, а той:

– Да, да – че ме уволни. А кой че му работи за толко малко пари. А бе и аз търсим високо платена работа, макар и неквалифицирана, като всички кебекуа.

* * *

Не ме хвана полицията, като пресичах Палисайд и ето ме на моста Джордж Уошингтон. Манхатън е ослепително красив оттук. Обажда се другият ми глас: "Красив Манхатън, но това е пак индианско име. Няма ги и двата най-високи небостъргача. Американците сами си ги разрушиха..."

– Разрушили си американците сами – го прекъсвам аз – като вас българите, дето си подпалихте партийния дом сами.

– Да, ама вие си убивате президентите – не млъква гласът. Аз го контрирам:

– Че кой ви пречи? Убивайте си ги и вие.

Пресекох реката Хъдсън. На пътното платно пише: LAST EXIT TO MANHATAN. Подминавам го, защото отивам на юг. Път 95 – към Кап Хатерас..