НЕБЕ, НАСИТЕНО С ДОБРОТА И ЛЮБОВ

БОЖИДАР  КУНЧЕВ

   НЕБЕ, НАСИТЕНО С ДОБРОТА И  ЛЮБОВ

Разговори с Радой Ралин

Той за­поч­на твор­чес­кия си път с ед­на всеотдайност. Тя бе­ше на­со­че­на към мал­ки­те и го­ле­ми­те дра­ми на човека, към за­гадка­та на не­го­во­то съществуване, ви­на­ги дилемно, ви­на­ги про­ни­за­но от противоречия, по­ве­че­то от ко­ито си ос­та­ват нерешими. През жи­во­та си пре­ми­на с не­из­мен­на­та ми­съл за кра­си­во­то без­си­лие на изкуството, ко­ето не мо­же да спа­си света, но би мог­ло да бъ­де опо­ра за ед­на или дру­га ус­т­ре­ме­на душа. На мно­го не­ща мо­же­ше да измени, след­вай­ки све­ще­но­то си пра­во да се разочарова. В ра­зо­ча­ро­ва­ни­ето той виж­да­ше оно­ва вът­реш­но освобождение, без ко­ето не мо­же да про­дъл­жи напред. Но това, на ко­ето не из­ме­ни до пос­лед­ния си дъх, това, от ко­ето не се ра­зо­ча­ро­ва, бе­ше по­ези­ята – не­го­ва­та най-ис­тин­с­ка свобода. За то­ва той съ­умя да я тво­ри та­лан­т­ли­во и нрав­с­т­ве­но до са­мия си край. Радой не из­ме­ни на по­етич­но­то си чувство, с ко­ето отстояваше  лич­на­та си сво­бо­да и сво­бо­да­та на света. Той бе­ше имал мно­го мо­мен­ти на пот­рес и отврата, на ед­но стъ­пис­ва­не пред аб­сур­да на ис­то­ри­ята и на кон­к­рет­но­то време, ко­ето чес­то въз­п­ри­ема­ше ка­то безвремие. Но пос­ле пак на­ми­ра­ше си­ли в се­бе си. Усмивката из­г­ря­ва­ше на ли­це­то му, за да про­го­ни блик­на­ли­те гор­чи­ви сълзи. Той по­ся­га­ше от­но­во към перото, вдъх­вай­ки за кой ли път с по­мощ­та на кра­си­вия си стих сво­ите тъж­ни надежди.

И другото, на ко­ето не измени, бе­ше не­го­ва­та пред­с­та­ва за чо­ве­ка ка­то личност, ка­то не­пов­то­ри­ма и твор­чес­ка индивидуалност. За то­ва той се рад­ва­ше ка­то дете, щом от­к­ри­еше у ня­ко­го ма­кар и зрън­це та­лант за самопостигане. Това му бе­ше достатъчно, за да за­ло­жи на ед­но или дру­го чо­веш­ко съществуване, в ко­ето усе­ща­ше пред­с­то­ящо­то раз­г­ръ­ща­не на ка­чес­т­ве­на­та личност. Затова той бо­гот­во­ре­ше през це­лия си жи­вот изя­ве­но­то пер­со­на­лис­тич­но на­ча­ло у по­ети ка­то Далчев, Александър Геров и Вутимски. Дори и в болницата, мал­ко пре­ди да си отиде, ед­ва говорещ, с ед­но съзнание, ко­ето бе­ше за­поч­на­ло да му изневерява, той се опи­та да ре­ци­ти­ра Геров. Дълго вре­ме пре­ди сто­го­диш­ни­на­та на Далчев той го­во­ре­ше вдъх­но­ве­но как тряб­ва да бъ­де чествана. А в бол­ни­ца­та пак спо­ме­на­ва­ше не­го­во­то име. Години пре­ди смър­т­та си той ми казваше: „Трябва да се об­ръ­ща­ме към личността, тряб­ва да кул­ти­ви­ра­ме из­раст­ва­не­то на индивиди. И тряб­ва да на­ме­рим вър­хо­ве­те на фи­ло­со­фи­ята на индивидуализма.“ Говореше така, за­що­то са­мият той бе­ше из­к­лю­чи­тел­на личност. Ще го пот­вър­ди всеки, кой­то го е познавал. Лично аз се радвам, че в про­дъл­же­ние на тол­ко­ва вре­ме ни свър­з­ва­ше близ­ко приятелство. Непрекъснато чув­с­т­вах това, ко­ето уби­тият Георги Марков бе­ше ка­зал за Радой – че той е „уни­кал­но яв­ле­ние“ и „мо­же би ед­на от най-гор­ди­те про­яви на ис­тин­с­кия бъл­гар­с­ки дух“.

В дъл­га­та нощ на она­зи аб­со­лют­на безопорност, как­ва­то бе­ше вре­ме­то на диктатурата, той ни бе­ше ед­на от най-ста­бил­ни­те мо­рал­ни опори. Беше и ес­те­ти­чес­ка опора. Чудесната му ли­ри­ка не са­мо из­ви­ся­ва­ше естетически. Написана от го­лям поет, съ­че­та­ние на мъд­рост и финес, на стра­да­ние и жизнелюбие, за мен по­не ли­ри­ка­та на Радой бе­ше и си ос­та­ва здра­ва­та стена, на ко­ято се опирам, за да не пад­на в ла­пи­те на отчаянието. И се­га след смър­т­та му, пак се връ­щам към ед­ни или дру­ги от сти­хот­во­ре­ни­ята му. Казвам го без уго­вор­ки – то­ва са твор­би на го­лям поет. Не под­це­ня­вам са­ти­ри­ка у него. Неговите епиг­ра­ми му до­не­со­ха слава, как­ва­то ни­кой след Вазов не бе­ше познал. Но силната, по ев­ро­пейс­ки из­ви­се­на по­езия на Радой е значимост, ко­ято ня­ма да бъ­де от­ре­че­на от времето. Там ще от­к­ри­ем раз­лич­ни­те ас­пек­ти на чо­веш­ко­то би­тие и без­б­ройни­те пре­въп­лъ­ще­ния на един не­умо­рим дух, кой­то казваше: „Нямам вре­ме да се зас­то­явам / и пред всич­ко спи­рам /, за да не про­пус­на миг от жи­во­та си“. Стиховете на Радой са това, ко­ето све­тът му говореше. Това, ко­ето му на­шеп­ва­ха не­го­ви­те сетива, с ко­ито той ис­ка­ше да пре­гър­не ця­ло­то мироздание, за да раз­бе­ре още по-доб­ре тайна­та и дра­ма­та на най-без­по­мощ­но­то от всич­ки съ­щес­т­ва на земята, как­во­то е човекът. Стиховете на Радой бя­ха не­го­ва­та „про­ти­вос­мър­т­на клет­ка“.

Радой има ед­но стихотворение, ко­ето е на­ре­къл „Балада за Дебелянов“. Ето как­во гла­си един от куплетите:

Добре че си на­пи­са стиховете,

все пак от те­бе не­що да остане,

през мър­т­ви пе­ри­оди да ни свети,

да при­чес­тя­ва чув­с­т­ви­тел­нос­т­та ни.

Споделеното се от­на­ся и до са­мия Радой. През мърт­ви­те периоди, а те ще ид­ват и занапред, не­го­ва­та по­езия оза­ря­ва със свет­ли­на­та си на­ши­те нес­по­кой­ни души. И ще „при­чес­тя­ва чув­с­т­ви­тел­нос­т­та ни“.

Когато всич­ки си тръгнаха, ос­та­нах сам пред прес­ния гроб, от­ру­пан с ка­ма­ра от цве­тя и венци. Стоях безмълвен. Какво още мо­жех да му кажа, ко­ето не бях му ка­зал през дъл­ги­те го­ди­ни на на­ше­то общуване. Горещото слън­це още по­ве­че за­сил­ва­ше го­ля­ма­та ми мъка. Сега всич­ко бе­ше ве­че ед­но мълчание. Земята бе­ше по­гъл­на­ла един от тези, които я оби­ча­ха по не­ве­ро­ятен начин. Радой ся­каш бе­ше взел със се­бе си в гро­ба не­обоз­ри­ма­та враж­деб­ност на сбър­ка­ния чо­веш­ки свят. Небето над гла­ва­та ми бе­ше на­си­те­но с доб­ро­та­та и лю­бов­та на Радой. Животът про­дъл­жа­ва­ше без него, но всъщ­ност от то­зи мо­мент той за­поч­ва­ше по друг път с него. Защото греш­но­то и не­съ­вър­ше­но­то се бе­ше свършило. Започваше праведното, чистото, най-мъдрото, най-свободното, ко­ето то­зи не­под­ра­жа­ем чо­век и по­ет но­се­ше в се­бе си и пос­ле го ос­та­ви на живите.

В ед­но сти­хот­во­ре­ние бе­ше казал, че ис­ка да ум­ре „без ни ед­на илюзия, / за он­зи свят и два пъ­ти за то­зи“, отсамния. Желанието му не се сбъд­на и сла­ва Богу. Той си отиде, без да пре­да­де илю­зи­ята си за чо­ве­ка и сво­бо­да­та и илю­зи­ята за поезията. И за­то­ва ос­та­на в живота. Радой не е мъртъв. Всеотдайните не са под­в­лас­т­ни на смъртта.

***

Горните редове написах след погребението на Радой. Като ги прочетох пак, в главата ми нахлуха отново спомените, а те не са малко. Как да се заб­ра­вят раз­го­во­ри­те с Радой, налъма, кой­то с го­ди­ни си сто­еше в ед­на ва­за с нед­вус­мис­ле­ния над­пис вър­ху него, че са­ти­ра­та ще разцъфне. Как да се заб­ра­вят на­ши­те пъ­ту­ва­ния до провинцията, ко­га­то тряб­ва­ше да го­во­ря за твор­чес­т­во­то му. Не бих мо­гъл да заб­ра­вя за нап­ре­же­ни­ето в жи­во­та му, ко­га­то той не­вол­но ста­на по­вод за­ра­ди ед­но интервю, ко­ето бе­ше дал, да на­ка­жат ня­кол­ко журналисти. Не съм заб­ра­вил и за „доб­ро­же­ла­тел­но­то“ предупреж­дение, с ко­ето ми се каза, че не се гле­да доб­ре на при­ятел­с­т­во­то ми с Радой. А вед­нъж той бе нап­ра­вил нек­ро­лог по слу­чай го­диш­ни­на от смър­т­та на Фурнаджиев и вър­ху не­го бе от­пе­ча­тал из­вес­т­ния куплет, в кой­то се казваше, че в „нощ­на­та по­зор­на тъм­ни­на“ по­ети­те си стро­ят къщи. Естествено, пак тряб­ва­ше да обяс­ня­вам на пи­са­тел­с­ки­те ше­фо­ве за­що на нек­ро­ло­га се виж­да и скром­но­то ми име. И защо, а тък­мо от то­ва те се интересуваха, Радой е из­б­рал точ­но то­зи куплет. Спомних се и ве­чер­та на 10 но­ем­в­ри 1989, ко­га­то в ста­ята на Радой се рад­вах­ме и прог­но­зи­рах­ме как­во ще се слу­чи по-нататък. И тъй ка­то съ­би­ти­ята се раз­ви­ва­ха с го­ля­ма скорост, ед­на нощ Партийният дом бе об­х­ва­нат от пламъци, а Радой бе­ше обвинен, че но­си ви­на за пожара. Пак по съ­що­то вре­ме на от­ча­яние и на­деж­да той ми на­пи­са вър­ху ед­на книга, ко­ято но­сех със се­бе си, следното: „И да умреме, пак ще ос­та­не туй роб­с­ко пле­ме“.

Наистина спо­ме­ни­те са мно­го и те, до как­во­то и да се отнасят, все ми го­во­рят за не­го­ва­та чо­веч­ност и доб­лест и за ка­чес­т­ва­та му на тво­рец и гражданин. А за тях го­во­ри и спо­де­ле­но­то от Радой по вре­ме на мно­го­то ни разговори, за­пи­са­ни на маг­не­то­фон­на лента. Те са от времето, ко­га­то пи­шех кни­га­та си „Насаме с Гъливер“. Това са дос­та ка­сет­ки и в тях е всичко, ко­ето бе­ше Радой – не­го­вият смях, тъ­га­та му, не­го­ва­та мъдрост, скръб­ни­те и ве­се­ли равносметки, ко­ито си правеше. Все си мисля, че един ден те­зи раз­го­во­ри тряб­ва да ви­дят бял свят. Част от тях вклю­чих в „Насаме с Гъливер“, в която проследявам и тълкувам развитието му като поет, а тук, ма­кар и мал­ко съкратени, от­но­во ги помествам, за­що­то ис­ти­ни­те на Радой про­во­ки­рат на­ше­то мислене. И не са­мо то­ва – пра­вят ни по-човечни.

***

– Истинско щас­тие е, че през годините, ко­ито се­га проклинаме, жи­вя и по­ет ка­то Атанас Далчев. Самото му при­със­т­вие в жи­во­та бе­ше ед­но от­ри­ца­ние на мракобесието...

– Без да си го е пос­та­вял ка­то задача, Далчев ста­на иде­олог на днеш­но­то ни обновяване. Той ре­аги­ра­ше спон­тан­но на всич­ки бол­ше­виш­ки заблуди. Неговите „Фрагменти“ не са плод на умувания, а са вът­ре­шен про­тест сре­щу измамите, ко­ито се на­саж­да­ха в печата. С тях той се опит­ва­ше да по­мог­не да из­ле­зем от заблудите, да ос­та­вим съм­ни­тел­ни­те ценности. На на­саж­да­но­то той от­го­ва­ря­ше със сво­ята виталност, пре­диз­ви­ка­на не от са­мо­чув­с­т­ви­ето на самодоволния, на еснафа, на лъжепобедителя, а на ду­хов­но богатия, на вът­реш­но усъ­вър­шен­с­т­ва­ния човек. С пре­ве­де­но­то от чуж­ди­те по­ети той съз­да­де ед­на уни­вер­сал­на фи­ло­со­фия за из­ход от злото. Далчев съз­да­де един антитоталитаризъм. Тоталитаризмът ис­ка­ше да пре­вър­не чо­ве­ка в ро­бот на сил­на­та държава, а Далчев ис­ка­ше чо­век да се раз­т­во­ри в се­бе си, във вла­га­та на сво­ята ду­шев­ност и да рас­те нагоре. Да на­ме­ри си­ли в се­бе си.

Да взе­мем ли­ри­ка­та му. Той ка­то че ли е пред­чув­с­т­вал всич­ки катастрофи, ко­ито ще дойдат с бол­ше­виз­ма и дру­ги­те уче­ния по не­гов лиценз. Той въз­пя хамалина, но­си­тел на чудото, ко­ето ид­ва все­ки миг. Защото не тряб­ва да ча­ка­ме са­мо из­б­ра­ни­те мигове, а да тър­сим момента, за да жи­ве­ем жи­во­та си пълнокръвно, а не са­мо ко­га­то ни по­со­чат празника.

След Двайсетия конгрес, ко­га­то ние се радвахме, че най-сет­не ще ста­не нещо, той ни съ­жа­ля­ва­ше и казваше, че те са­мо ще из­пол­з­ват на­шия явен ентусиазъм. Така ще раз­бе­рат кои са им не­угод­ни и ще ги довършат.

– И из­ле­зе прав...

– Да, за­що­то са­мо след ня­кол­ко ме­се­ца ста­на­ха съ­би­ти­ята в Унгария.

– Доста пре­ди есен­та на 1989 г. не­вед­нъж съм те чу­вал да си приз­на­ваш вината...

– Признава си ви­на­та този, чи­ято ви­на е би­ла лич­но негова, а не е при­чи­ня­ва­ла ще­ти на другите. А ви­на­та на пар­ти­ята не е вина, тя е флаг­рант­но прес­тъп­ле­ние и зло­де­ите си знаят, че за не­го ня­ма прош­ка и за­ра­ди не­го тряб­ва да се са­мо­отре­кат ка­то хора. Какво се­га да се извиняват? Глупост е да ис­каш от убийци­те да се извиняват. Какво, ще прес­та­нат да бъ­дат убий­ци ли?! Те да­же и да си признаят, ще лъжат, за да мо­гат пак да убиват...

Трябва за не­що да те заболи, за да го преодолееш.

– Защо спо­ред теб не се на­ме­ри­ха по­ве­че ин­телектуалци, за да се опъл­чат сре­щу диктатурата, сре­щу тоталитаризма?

– Аз мисля, че на то­зи въп­рос от­го­во­рът е в мо­ята пи­еса „Конферанс“. Вътре го­во­ря и за чеш­ки­те събития, и за свободата.

Отговора го да­дох и в ед­но интервю, ко­га­то ме за­пи­та­ха за­що бъл­гар­с­ки­те ди­си­ден­ти се по­яви­ха късно. Споменах, че ни­коя от бив­ши­те со­ци­алис­ти­чес­ки стра­ни не си из­би парламента. В ни­коя дру­га стра­на ня­ма­ше та­ки­ва убийства. Взе се стра­хът на хората.

Идва един по­ет при мен, кой­то бе­ше номенклатура, и казва, че то­ва за ла­ге­ри­те не го знаел. И аз, кой­то не се сла­вя с тол­ко­ва ло­ша памет, казах: „Какво не си знаел, ка­то през 1968 го­ди­на ти ме срещ­на и ми каза, че щял съм да за­ми­на за Белене, но ти си ми помогнал.“ Хем не знаел, хем се оказва, че ми е помагал. Искам да наблегна, че ус­ло­ви­ята в на­ша­та стра­на бя­ха най-лоши.

Причината виждам и в ха­рак­те­ра на народа, кой­то е пре­ка­рал ед­но теж­ко иго.

Колкото по­ве­че чо­век тър­се­ше оп­рав­да­ния да из­ви­ни комунизма, кол­ко­то по­ве­че ис­ка­ше да го преобърне, да го нап­ра­ви истински, тол­ко­ва по­ве­че се уверяваше, че ис­тин­с­ки­ят всъщ­ност е катастрофата. Самото му за­поч­ва­не е катастрофа.

– Какво е пре­об­ла­да­ва­що­то в на­ше вре­ме ка­то тенденция, как би го определил?

– Сегашното вре­ме не е безвремие, а на­ис­ти­на си е съвремие, за­що­то при без­в­ре­ми­ето от­дел­на­та лич­ност е без­сил­на да да­де своя влог. Сега все­ки мо­же да нап­ра­ви нещо, за­що­то все пак ис­ти­на­та му сти­га до другите. Никой не е преследван, та­ка че все пак е ста­на­ло у нас не­що голямо, не­що рав­но на век. Може да гладуваме, мо­же да сме недоволни, но на­ли мислим. Обаче тряб­ва да мислим, без да се мразим. Защо на вся­ка це­на тряб­ва да охулваме, ка­то раз­по­ла­га­ме с дос­та­тъч­но аргументи... Самото чес­т­но мис­ле­не ще ни до­ве­де до демокрацията.

– Ако тряб­ва да нап­ра­виш антология, кои са по­ети­те ни, ко­ито ще вклю­чиш в нея?

– Първият, естествено, ще бъ­де Ботев, а вто­ри­ят – Вазов. После Яворов, Кирил Христов, Теодор Траянов, Николай Лилиев... Мога да нап­ра­вя ед­на ан­то­ло­гия на по­ети­те ни до девети септември, за­що­то след девети не бя­ха нор­мал­ни времената. Имаше по­ети борци, има­ше смач­ка­ни поети, все­ки със сво­ята трагедия.

Ще включа, раз­би­ра се, и Дебелянов, кой­то е прек­ра­сен поет. Той сти­га до све­тов­на­та лирика. А у Ясенов има ед­на ведрост, атмосфера, настроение, пантеизъм, оба­че ня­ма в не­го те­зи дъл­бо­ки идеи, ко­ито мо­гат да из­ве­дат чо­ве­чес­т­во­то и да му да­дат алтернатива.

Ботев се бо­ре­ше за сво­ето отечество, Кирил Христов смяташе, че за лич­нос­т­та е все ед­но къ­де ще се изяви. Стихотворенията му пре­диз­вик­ват у бъл­га­ри­на по­рив към света, кой­то ня­ма ни­що об­що с книжното, ин­тер­на­ци­она­лис­тич­но чувство. А в далечните, не­изслед­ва­ни простори, как­то пи­ше Сашо Геров, стиг­на Атанас Далчев. Той раз­г­ле­да проблеми, ко­ито са при­съ­щи на ця­ло­то човечество. Пишеше за човека, кой­то във все­ки миг от­к­ри­ва чудото. Едно вре­ме има­ше по­ня­тие „ог­не­но­сец“, съ­що „вен­це­но­сец“, „хо­руг­во­но­сец“, „зна­ме­но­сец“. А Далчев прие доб­ро­вол­но за­да­ча­та да бъ­де но­сач на истината. Спомни си сти­хот­во­ре­ни­ето му за хамалина. Далчев каз­ва­ше да пог­лед­нем на све­та от друг ракурс, да по­тър­сим чудото, за да ни бъ­де жи­во­тът по-дълготраен. И та­ка да пре­вър­нем дел­ни­ка в празник. Той ви­дя чо­веш­ка­та драма...

– Да пре­ми­нем към по­ези­ята след войната, към поезията, ко­ято се съз­да­ва­ше през пос­лед­ни­те ня­кол­ко десетилетия.

– Лошото беше, че през те­зи де­се­ти­ле­тия чо­век се заблуждаваше. Поетите се чув­с­т­ва­ха виновни, че не са за­ги­на­ли в борбата. Нали се каз­ва­ше ня­ко­га „Те загинаха, за да жи­ве­ем ние“. За да се из­ку­пи та­зи вина, чо­век тръг­ва­ше по та­ка на­ре­че­ни­те ре­во­лю­ци­он­ни мероприятия. Ходеше на бригади, на ог­ром­ни­те строежи. Това, ко­ето бе­ше там, не бе­ше ни­то розово, ни­то спра­вед­ли­во и разумно. Трябваше да лъжеш.

Художникът Кирил Петров, оби­ден и огор­чен се приб­ра на село. Ядеше са­мо ки­се­ло мля­ко и хляб, бе­ше са­мо с ед­на ни­щож­на пен­сий­ка от учи­тел­с­ка­та заплата. И ри­су­ва­ше все­ки ден картини. А кар­ти­ни­те му най-доб­ре по­каз­ва­ха на­ши­те хора, из­г­леж­да­щи ка­то в полуздрач. Техните ли­ца раз­к­ри­ва­ха вът­реш­на­та ре­ши­тел­ност да се из­тър­пи злото, по­не да не се омърсиш.

Но да се вър­нем към вре­ме­то на пос­лед­ни­те десетилетия. Тогава и похвалите, и ху­ли­те се дъл­жа­ха на по­ли­ти­чес­ко пристрастие. Да кажем, че ня­кой на­пи­ше нещо, ко­ето е угод­но на властниците. И оне­зи каз­ват веднага: „Ей, виж, то­ва е!“ Стоян Венев на­ри­су­ва кар­ти­на­та си със сбо­гу­ва­не­то на партизанина. Онези викат: „Това си ти, Венев. Не се гу­би в сво­ите карикатури.“ Но Венев се осъ­щес­т­вя­ва­ше ис­тин­с­ки тък­мо с карикатурите, с изоб­ра­зя­ва­не­то на на­род­ния живот.

Как бе­ше по вре­ме­то на тоталитаризма? Не ти се пише, от­д­ръп­нал си се. Пишеш сти­хот­во­ре­ния за съв­сем лич­на потреба, а пък те са це­лият свят. И вед­на­га поч­ват отгоре: „Ама чакай, той за­що се е дръпнал? Прави демонстрации, че ние уни­що­жа­ва­ме изкуството...“ Бързат да се на­ме­сят в то­зи слу­чай и питат: „Ти от как­во имаш нужда? Я ни дай един цикъл“. И ка­то им го да­де поетът, викат: „Ето, виж­даш ли, че можеш. Но я на­пи­ши не­що по-ярко“. После: „Я та­зи ду­ма тук махни, хай­де другата“. И в края на кра­ища­та да­же не те ос­та­вят да бъ­деш и пасивен. Те ис­кат да внушат, че стро­ят во­ди хо­ра­та и все­ки ста­ва по-голям, че вче­раш­ни­ят по­луг­ра­мо­тен ра­бот­ник ве­че ре­ди стихове. А всич­ко то­ва бе­ше един фалш. Но ето че тряб­ва­ше да при­каз­вам за се­бе си, а пък из­пад­нах­ме в политиката. Какъв кош­мар е би­ла тя, че е ста­на­ла комплекс? Ето, ми­на туй вре­ме и ние още не мо­жем да се изприказваме. Тогава, до­ри и ко­га­то про­кар­ва­ше ня­кои чес­т­ни мисли, поетът, ако си слу­же­ше с об­ра­за на Ленин, на Димитров, на дру­ги­те такива, той съз­да­ва­ше един лъж­лив мит. Изкарваше ху­ма­нист уби­еца и терориста. Виждаш не­ща­та кол­ко слож­ни бяха.

Преди жи­во­тът бе­ше бунище, блато. Сега има свобода, хо­ра­та мо­гат да се из­ра­зя­ват свободно. Личат да­же и под­ле­ци­те в та­зи свобода. И та­ка мо­же да раз­ли­чим чес­т­ни­те от безчестните. Никак не е малко. Но по­ези­ята е дру­го нещо. Вземеш ли да я разправяш, ти ста­ваш смешен. Трябва да раз­ка­жеш мъ­ка­та са­мо с един вопъл, че да раз­бу­ди зад­ря­ма­ли­те чувства. Не съ­бу­ди ли по­ези­ята чо­веш­ка­та същност, онова, ко­ето е би­ло у хо­ра­та в ла­тент­но състояние, не пред­ло­жи ли по­езия – ня­ма да има стойност.

Истинската по­езия тряб­ва да бъ­де и неразбрана, да по­лу­чи огорчения, за да цъф­не след вре­ме наново. Една по­езия ос­та­рее ли за де­сет години, не е тряб­ва­ло да се появява.

Най-не­за­ви­си­мо­то от сло­вес­ни­те из­кус­т­ва си ос­та­ва поезията. Може би и за­то­ва бъл­гар­с­ка­та на­род­на пе­сен се е за­па­зи­ла през вековете, за­що­то нейна­та гъстота, нейна­та по-бър­за вну­ши­тел­ност са спо­мог­на­ли да се наложи. Поезията вед­на­га се за­пом­ня чрез об­ра­зи­те си, преп­ре­да­ва се. И без да бъ­де публикувана, ис­тин­с­ка­та по­езия мо­же да остане. Това богатство, ко­ето сме по­лу­чи­ли от на­род­на­та песен, ни­как не е малко. Тази страш­на гъстота. Така си обяс­ня­вам за­що Ботев тол­ко­ва вну­ши­тел­но започва. Дори скром­ни­ят ро­до­на­чал­ник на по­ези­ята ни Чинтулов със своя ек­с­п­ре­си­вен стих вед­на­га въ­веж­да с „Вятър ечи, Балкан стене...“. Виждаме епич­ния образ. Без то­зи стих Ботев ня­ма­ше пос­ле да ка­же „Балканът пее хайдуш­ка пе­сен“. Ботев пос­ле да­ва ко­ло­сал­ни пространства. Майстор на мащаба. Колкото и скром­на да е бъл­гар­с­ка­та поезия, тя е има­ла пър­во­на­чал­ни образци.

Голямо не­що е на­род­на­та памет. Да съх­ра­ни та­ки­ва би­сер­ни образи, ко­ито не са от два века, а мно­го по-отдавнашни.

– Какво би ка­зал за на­ши­те съв­ре­мен­ни поети. На кои име­на би се спрял сега?

– Ще спо­ме­на Иван Теофилов. Виждаш как из­ле­зе напред, на­пи­са мо­дер­ни стихове. Виждам в не­го един мо­де­рен рисунък. Нещо ев­ро­пейс­ко има в него. Може све­та да не сепнем, но за нас, че тук сме го постигнали, е би­ло успех.

Стиховете на Константин Павлов са мно­го яр­ки и наситени. Той прос­то ка­то че ли не пи­ше с перо, а пи­ше с ос­т­рие на хи­рур­ги­чес­ки скалпел. Ярък обвинител. Но не­го­ва­та па­лит­ра мо­же­ше да бъ­де мно­го по-широка. Ако ме по­пи­тат към ко­го са мо­ите предпочитания, бих ка­зал към Борис Христов. У не­го виж­даш съд­ба­та на човека. Най-ек­зис­тен­ци­ал­ни­ят по­ет у нас. А Коцето (Павлов) е без­по­ща­ден враг на злото. От не­го ти ос­та­ва настрое­нието, гневът, за­ра­зя­ва те с ин­то­на­ции по-скоро, от­кол­ко­то с образите. Чувството при не­го е мно­го силно, пружинира.

Искам още да кажа, че се явя­ват ве­че по-кул­тур­ни поети. Това пре­веж­да­не на чуж­да­та по­езия да­де сво­ите пло­дот­вор­ни ефекти, но от дру­га стра­на пък, кул­ту­ра­та ка­то че ли е по-го­ля­ма от поезията.

– Много пре­жи­вях­ме ка­то хора. Мнозина се стъписаха, шо­ки­ра­ха от промените. Непрекъснато де­фи­ни­ра­ме се­гаш­но­то вре­ме и все не сти­га­ме до най-точ­на­та му характеристика...

– Настъпи дру­го време. Нещата са по-относителни. Не зна­еш от­къ­де ще дой­де ударът. Светът ста­на непредвидим. Не зна­еш това, ко­ето вършиш, ло­шо ли е или добро. Разликата меж­ду доб­ро­то и зло­то по­ня­ко­га е са­мо косъм. И та­ка из­вед­нъж се се­тих как­во си бях­ме го­во­ри­ли ня­ко­га с Вутимски за Атанас Далчев. В то­зи смисъл, че се­га въп­ро­сът за ню­ансиз­ма е мно­го по-важен. Така стои въп­ро­сът с оръжията, ко­ито би­ха мог­ли да уни­що­жат света. Ако не бе­ше ню­ан­сиз­мът в мисленето, мо­же­ше вез­на­та да на­те­жи в не­же­ла­на­та посока. Това ста­ва ве­че ед­на по­ли­ти­чес­ка теория.

В та­ко­ва вре­ме живеем, че чо­век мо­же все­ки миг да се поучава, да на­учи не­що и съ­щев­ре­мен­но да се разочарова. И мо­же все­ки миг да взе­ме но­ва позиция. Веднъж за­ко­ва­на­та по­зи­ция и за­ви­на­ги оп­ре­де­ле­ни­ят курс са ве­че стя­га­щи неща. Виждаш как мно­го хора, ко­ито през те­зи го­ди­ни бу­де­ха на­ше­то възхищение, из­вед­нъж се ока­за­ха дреб­ни хитреци, ко­ито мис­лят са­мо за сво­ите работи. Виждаме на кол­ко бо­жес­т­ва сме пла­ща­ли данък. В края на кра­ища­та ню­ан­сът ни ка­ра да бъ­дем по-ми­лос­ти­ви и към чо­веш­ко­то въображение. Да се тър­сят не ефектите, а всич­ко да бъ­де плод на съх­ра­не­на чувственост. Както е в сти­хот­во­ре­ни­ята на Далчев.

– Колко мно­го конфликти. Целият ти жи­вот пре­ми­на сред от­в­ра­ти­тел­ни противоречия, бор­ба за власт, за надмощие. А в живота, в све­та би тряб­ва­ло да има не­що друго, ко­ето да спре хо­ра­та и да ги нап­ра­ви по-добри...

– На то­зи свят има не­що по-важ­но от те­зи неп­ре­къс­на­ти ка­ра­ни­ци и борби. Ако при­ро­да­та е съз­да­ла хората, а пос­ле се яви­ха и религиите, тряб­ва ли хо­ра­та да уни­що­жа­ват природата, ко­ято е тях­на майка. И тряб­ва ли иде­ите и ре­ли­ги­ите да уни­що­жа­ват хората. Страшно е ка­то си по­мис­ли човек, че в ис­то­ри­ята е има­ло те­зи вар­то­ло­ме­еви нощи. Страшно е, че хо­ра­та да­ват кръв­та си и те­ла­та си за меж­ду­особ­ни борби, ко­ито са съв­сем излишни.

Човекът неп­ре­къс­на­то тър­си изход. Иска да из­ле­зе из­вън грижите, условностите, без­ра­бо­ти­ца­та и да про­дъл­жи се­бе си, ка­то съз­да­де потомство. Но то съ­що та­ка по­па­да във во­ди­те на те­зи со­ци­ал­ни неуредици, на ре­ли­ги­оз­ни­те предразсъдъци, на алчността, ко­ято не мо­же да бъ­де излекувана.

Какви пре­жи­вя­ва­ния съм имал, ка­къв ха­ос е бил жи­во­тът ми, как всич­ко в не­го е вряло. След вре­ме съм разбрал, че всич­ко е би­ло ло­гич­но и необходимо. Имаше ед­на ве­ли­ка тайна. Тя ме е ка­ра­ла да се сбли­жа­вам с хората, ко­ито са ми влияели, естествено. И ко­ито са ми вли­я­ели противоречиво. От ед­ни съм взе­мал човещината, от дру­ги – то­зи со­ци­ален хъс, от тре­ти съм взе­мал кул­тур­на­та вдаденост, това, че чо­век тряб­ва да съз­да­ва култура. Никога не съм оби­чал егоистите. Как съм се рад­вал на хората, ко­га­то всич­ко ми е би­ло тол­ко­ва тежко, че ед­на новинка, ко­ято ще има от­ра­же­ние чак след пет години, ме е пре­из­пъл­ва­ла с радост. Но чо­ве­кът ти я но­си ка­то ед­на свещичка. Някъде ста­ва нещо, ня­къ­де хо­ра­та мислят. Имаше та­ки­ва хора. Те не нап­ра­ви­ха нищо. Те жи­вя­ха един тъ­жен живот, но ето че съз­да­ва­ха на­деж­да за ця­ло ед­но поколение.

– Какво в чо­ве­ка не си мо­гъл да приемеш, как­во най-мно­го те е отблъсквало?

– Себичността и алчността. Те са от ед­но тес­то месени. Оттам ид­ва всичко.

– Човек неп­ре­къс­на­то се променя. Какво би ми казал, ако тряб­ва да имаш пред­вид се­бе си, тво­ите промени?

– През це­лия си жи­вот съм бил един хаос, един неудачник. Обаче след вре­ме виждам, че ако аз съм бил неудачник, пос­тъп­ка­та ми е би­ла щастлива. Аз бър­зо обик­вам хората. Много кон­так­тен съм. Тази ми дет­с­ка любознателност, ко­ято пос­ле се е пре­вър­на­ла в контактност, тя ме е на­учи­ла вед­на­га да пре­це­ня кой чо­век ще ми хареса, ко­го от пе­ти­ма­та във вла­ка ще избера.

Не знам да­ли то­ва се­га е ед­но примирение, но по­ня­ко­га си каз­вам – как­во пък съм ис­кал тол­ко­ва от живота. Ето, на те­зи години доживях всичко, което ми е било потребно като начин на съществуване.

***

Това наистина бяха интересни разговори, които продължаваха понякога цели часове. Аз не го питах само за едно или друго, но се случваше и да не се съглася с нещо, както е нормално при приятелското беседване. И тук обаче съм оставил само въпросите си, защото исках да покажа преди всичко какво мислеше Радой.

Вижте например колко точен беше в преценката си за нашето преходно време. Той, който беше се очаровал и разочаровал много пъти, имаше невероятно богатство от мисли и впечатления. Така че можеше да сравнява, да отрича и утвърждава, да се съмнява и както винаги, пак да се надява. Затова и беше в правото си да каже, че сега „Нещата са по-относителни“ и че „Светът стана непредвидим“. Радой беше прав и, когато твърдеше, че „Веднъж закованата позиция и завинаги определеният курс са вече стягащи неща“. Тези думи са твърде същностни, ако е въпрос за онова постоянно движение на търсещия му дух. И Радой бе разбрал и изстрадал истината, че на този свят няма нищо абсолютно и че нищо, каквото и да е то, не трябва да се превръща в догма. По тази причина той не се отказа от възгледа си, че човешкото съзнание трябва непрестанно да се обновява, устремено към нови и нови истини. Подобни мисли Радой бе изповядвал още в едно време, смятащо за непростима ерес всеки опит за отказване от догмата. Колко хубаво и при това на равнището на една голяма смислова многозначност той го казваше в „Елементарна елегия“:

трябва ли изчерпания въздух

от признателност да го задържиш

в своята дихателна система?

Ето още една мисъл на Радой: „Виждаме на колко божества сме плащали данък“. Непременно ще се съгласим с него. След есента на 1989 животът вървеше напред, но от друга страна човекът не се промени кой знае колко, нещо повече – стана очевидна една нравствена деформация, която не бяхме очаквали. Това не беше трудно да го разберем и ние, които на свой ред се разочаровахме и отказвахме от разните „божества“. Казаното от Радой за „божествата“ обаче звучи по-иначе, защото се дължеше не само на бързия му ум, но и на чудната му способност да зафиксирва с две-три запомнящи се думи поредната патологична проява в нашия живот. Колко прав беше той и когато ми сподели, че трябва „да бъдем по-милостиви и към човешкото въображение“. От собствения си опит Радой се бе убедил как ни заблуждава понякога собственото ни въображение. Тъкмо в него той виждаше причината за толкова от погрешните ни представи, с които живеем и с които си умираме.

Може би Радой трябваше да отиде по-далеч, тръгнал да отрича безобразията на тоталитарния живот, но и той изпитваше страх. Нали самият той го бе казал: „В никоя друга страна нямаше такива убийства. Взе се страхът на хората“. Чувах да го наричат „шут“, но така говореха за него онези, които не го познаваха добре или пък просто се бояха от думите и поведението му. И сега го твърдя, както го твърдях и преди – колко по-добре щеше да бъде, ако имахме повече „шутове“ като него. Но нямахме! „Взе се страхът на хората“. Принудени бяхме да мълчим и трябваше поне да бъдем малко по-различни. В поезията това го направиха отделни имена. В живота това бе мълчаливото достойнство на „самотния човек“, така правдиво изобразен от Борис Христов. Останалото беше страхът, под каквато и форма да се проявяваше. И така животът продължи до настъпването на Обрата. Радвам се, че Радой го доживя, въпреки че безпокойствата и бедността му останаха. Той знаеше добре какво е искал от хората и времето, и от самия живот. А сега, след като вече го няма, разбираме още по-добре какво бе поискал Животът от него. Мисля си, че той му го даде без остатък и затова:

Сърцето му е всеобщо достояние.

Който заоспорва

неговата личност,

попада под негово влияние.