Америка, а не Близкият изток, ще бъде световният енергиен лидер

От половин век центърът на тежестта на глобалното снабдяване с петрол е Близкият изток. Този факт сам по себе си очевидно има огромни последици за света, в който живеем. Той обаче е на път да се промени.

       До третото десетилетие на 21-и век, енергийният център на света  по всяка вероятност ще се е изместил отново в Западното полукълбо, след като през 60-те години на 20-и век надмощие имаха мегадоставчиците от Близкия изток, като Саудитска Арабия и  Кувейт. Причините за тази промяна са отчасти технологични и отчасти политически. Геолозите отдавна знаят, че в Америка са скрити големи количества петрол и природен газ, "блокирани" в труднодостъпни находища в морето, шистови скали, петролни пясъци  и твърди петролни образувания. САЩ имат над 2 трилиона барела петрол в неконвенционални източници, Канада - 2,4 трилиона, а Южна Америка - най-малко 2 трилиона, в сравнение с конвенционалните залежи в Близкия изток и Северна Африка, възлизащи на 1,2 трилиона. Проблемът винаги е бил как да бъдат "отключени" тези находища по икономически рентабилен начин.

       От началото на този век обаче енергийният сектор реши до голяма  степен този проблем. С помощта на хоризонтални сондажи и други иновации добивът на шистов газ в Съединените щати се увеличи стремително от на практика нулево равнище до 15 - 20% от производството на газ в страната само за по-малко от десетилетие. До 2040 година на този източник може да се пада дял  от над една втора. Впечатляващата промяна преобърна дебата в американската газова промишленост с главата надолу; докато преди  американците се чудеха как да задоволят потребностите на страната от "синьо гориво", сега те се безпокоят как да намерят купувачи за своя излишък.

       Междувременно добивът в Съединените щати на сушата, обречен според прогнозите на анализаторите на неминуем упадък от две десетилетия, е на път да "направи неочаквано завръщане".

Петролът едва започва да потича от шистовите скали - сложен процес на извличането му от седиментни слоеве. Анализатори обаче  прогнозират, че дневният добив само в Големите равнини и Тексас  ще достигне 1,5 милиона барела - количество, равняващо се на около 8% от сегашното потребление на петрол в САЩ. Това повдига въпроса какво друго може да постигне американският енергиен сектор, ако цените останат високи, а технологиите продължат да се развиват. Нарастващият добив от стари кладенци, например, също може да доведе до спиране на наблюдавания преди упадък. На всичкото отгоре анализатори очакват от 1 до 2 милиона допълнителни барела на ден от Мексиканския залив, сега, когато сондажите са възобновени. Дали добивът на петрол е достигнал своя пик? Това няма да стане скоро във всеки случай.

       Картината на други места в Америка е също така обещаваща. Предполага се, че Бразилия има капацитета да помпа 2 милиона барела на ден от дълбоководни ресурси от стари (т. нар. предсолни) геоложки пластове, открити на повече от миля под повърхността на Атлантическия океан, които преди една-две години  бяха технологично недостъпни. Подобен добив може да бъде постигнат от петролните пясъци в Канада, където "черното злато" е извличано от катранена утайка в открити шахти. При това в САЩ ще стане възможен добивът на още може би между 3 и 7 милиона барела на ден, ако петролът в твърди образувания може да бъде извличан чрез изгодни икономически методи - процес, който включва нагряване на скалата, така че съдържащият се в нея петрол да може да бъде изпомпан в течно състояние. Няма спор, че  такива способи са изправени пред екологични препятствия.

Енергийният сектор обаче започва да разбира, че трябва да намери  начини да ги преодолее, като инвестира в неотровни течности за проучвания, по-малко разрушителни технологии и нови методи за рециклиране на вода с надеждата да бъдат ограничени последиците от сондажите за околната среда. И подобно на петролната промишленост в САЩ жадният за петрол Китай също оцени енергийния  потенциал на Америка, като инвестира милиарди долари в Канада, Съединените щати и Латинска Америка.

       Залетите от революции Близък изток и Северна Африка ще се изправят скоро пред неудобната истина за своето наследство от изкопаемите горива: историята показва, че смените на режими в региона водят до продължителен и рязък спад на добива на петрол.

 Производството в Либия никога не се възстанови до нивото от 3,5  милиона барела на ден, на което бе, когато полковник Муамар Кадафи свали от власт крал Идрис през 1969 година. В вместо това  то бе заседнало на равнище под 2 милиона барела на ден в продължение на три десетилетия и сега клони към нулата. Иран добиваше над 6 милиона барела дневно по времето на шаха, но производството падна вертикално до под 2 милиона барела дневно след Ислямската революция през 1979 година. То не успя да се възстанови съществено през 80-те години на 20-и век и едва "изпълзя" обратно до 4 милиона барела дневно през последните години. Добивът в Ирак също пострада през дългите смутни години и възлиза сега на 2,7 милиона барела на ден - по-малко от 3,5-те  милиона барела на ден преди Саддам Хюсеин да дойде на власт.

       Арабската пролет усложнява нещата още повече. Нарушаване на износа на петрол от Близкия изток в стил 1979 г. едва ли може да  бъде изключено, така както и спиране на добива и стачки на работниците от сектора, обхванати от политическия дух на времето  в региона. На риск е изложен дневният добив в арабските страни от общо над 21 милиона барела - около една четвърт от световното  потребление на петрол. Наблюдаваният междувременно бум на производството в Америка трябва да е повод за размисъл за оставащите авторитарни управници в Близкия изток: той означава, че е възможно те да не могат да разчитат на едни вечно покачващи  се цени на петрола, за да омиротворят непокорното си население.

       Това геополитическо пренареждане, движено от петрола и природния газ, вече е в ход. Енергийната сила на Иран, Русия и Венецуела е разколебана за сметка на богатия добив на газ в Америка: излишъкът от ресурси на континента принуждава други чуждестранни доставчици да се редят на опашка за купувачи в Европа и Азия. Това прави по-трудно такива износители да се утвърждават чрез енергийна "дипломация" на здравата ръка.

Енергийният сектор в САЩ може освен това да се окаже в състояние  да предостави технологичната помощ, необходима на Европа и Китай, за да разработят своите собствени неконвенционални източници, като по този начин се спестят кланянето до земята на Москва или на Персийския залив. И така, наблюдавайте сегашното развитието: Американският континент може отново да стане енергиен лидер. /Превод от английски: Николай Станоев/

 

*б. изд.: Ейми Майърс Джафи е директор на енергийния форум Baker  Institute в университета "Райс" и съавтор на книгата "Петрол, долари, дълг и кризи: световното проклятие на черното злато".

 

     (БТА)