ДИЛМА РУСЕВ, ГОЦЕ И БОЦЕ

Новата 2011-та година започна с последното интервю на Гоце Първанов от старата година. Това интервю ни изправи пред възможността да изберем точното определение на тоя човек – политическо недоносче или политически анахронизъм? Аз мисля, че и двете му подхождат еднакво добре.

«България – казва той – има един слаб премиер!» Да си припомним, че за Станишев той каза: «Имаме силен премиер!» За президент това не е само нахално, а направо враждебно, без значение какъв е премиера.

За да си отвори така нахално устата по националната телевизия означава само едно: обявяване на война на сегашния премиер Бойко Борисов. Не че нахалството на това бившо и настоящо ченге ни е нещо непознато; не че Бойко Борисов не го знае, но че вече на всички е ясно, че ченгетата се ядат живи за власт и че борбата ще бъде наистина жестока. Едно ченге срещу един милиционер, един доносник срещу един телохранител – кой, бихте казали, е политическото  недоносче, и кой политическия анахронизъм?

Президентската пошлост изплува често на повърхността , особено в стремежа му да покаже поне някакви управленчески качества. Така например той обича да споменава темата за досиетата, за патриотичната роля, която са изпълнявали ченгетата от ДС, включително и той. В стил на безсрамен профан той дори защитава тоя символ на тоталитарна репресия, като  подканва сегашното правителство да прегледа едно по едно досиетата на набелязаните за изритване дипломати, без дори и да загрее, че такъв преглед би трябвало да започне с неговото собствено досие.

И на двамата им се иска да бъдат признати, да бъдат приети, да минат за по-умни отколкото са. Иска им се много, но миналото ги дърпа назад. На всяка крачка в тяхното управление личи неподготвеността им за държавничество в европейския контекст. В днешна България се чувства остро нуждата от управление на хора  необременени от комунистически баласт или от страха от репресии.

Особено лицемерно е боричкането на тия двама некадърници за покана да посетят Бразилия на сгляда с тамошната президентка от български произход  Дилма Русев. Дори и международната преса забеляза техните напъни да изфабрикуват някаква национална гордост от нейното избиране за президент на Бразилия.

Имат ли тия двамата представа какво е Дилма Русев, освен че едната й  половина е българска, а другата френска? Тя е дете на български комунист  и симпатизант на Коминтерна с литературни амбиции, оставил бременна жена в България и забягнал във Франция, а после в Бразилия. Сполучлив брак с французойка, три деца. Търговец с голяма къща с трима слуги; семейство, придържащо се към европейски ценности; деца възпитавани с музика, пиано и литература. С други думи това, което на запад е известно като “upper middle class” –  развъдникът, от който често се пръкват  революционери, анархисти, реформатори на световния ред от всички цветове на дъгата от сорта на Фидел Кастро, Че Гевара, Ленин, Троцки, Ким Филби, Карл Маркс и други от техния бранш.

Първият и безбрачен съпруг на сеньора Русев е симпатизант и последовател на Кастро и Че Гевара. Вторият й безбрачен съпруг е истинско динамо в бразилския комунизъм и профсъюзното движение. В ония години кастризмът е идеалния авангард на КГБ в Латинска Америка, където Бразилия не е изключение. Изобщо тая част от целия американски континент  тогава е витрина на консервативно португалско и испанско наследство с примитивни икономики и военизиран елит, въпреки че след феноменалния успех на американската революция възхитените народи на Латинска Америка издигат във всяка столица по едно копие на вашингтонския Капитолий. Латинска Америка през шейсетте години на миналия век  е място на мизерия и жестокости, огромни  земевладения, непоклатима колониална върхушка  и примитивна промишленост.

Днес обаче, след като Дилма Русев е минала през целия път на идейна и политическа борба, тя пледира за «прагматичен капитализъм» и за «изкореняване на бедността». Похвални цели, издаващи политическа гъвкавост, както и способността на системата да приобщи и включи радикалните си елементи в живота на страната. В интерес на избирателните си амбиции днес тя се грижи дори и за външния си вид. В досието на Дилма обаче има и неясни страници, включително и въоръжена борба, нелегален бандитизъм и грабеж, за които тя сега «не си спомня».

Бразилия е прекалено голяма и перспективна страна, за да парадира със затворническа присъда или измъчване в полицията, въпреки военната диктатура в ония години. Кастризмът отдавна вече е бита карта и на фона на една Бразилия, голяма колкото Съединените Щати и претъпкана с природни богатства, марксизмът би бил подигравка и самоубийство за всеки политик, особено на фона на огромните чужди инвестиции и засилена глобална икономика. Не предат повече и антиамериканските амбиции на КГБ в Латинска Америка или закъснелите соц-илюзии на слабоумници като Уго Чавес. Дилма Русев, читателю, е комунист по душа. Тя от опит познава много добре дефектите на капитализма, но е приела да го реформира по мирен начин, тоест отказала се е от въоръжена борба, така както се отказа и южноафриканеца Нелсън Мандела, затова и беше пуснат от затвора.

Какво би говорила тая жена с тия двама нашенци, ако седнат на една маса? И двамата са родени и втасали под похлупака на съветския вид комунизъм, следователно не познават нито един от разновидностите на капитализма. И двамата са от селски произход и без формално образование, макар че това нямаше да има значение, ако не им личеше; и двамата са слугували тялом и духом на една система, превърнала България в тотален концлагер, ограден с телени мрежи и автомати (знаел ли е баща й, че това ще е резултата от неговите идеали?); и двамата, Гоце и Боце, са  солидно подплатени от тлъсти комунистически олигарси. Всички те са витрина на това докъде може да стигне комунистическата перверзия.  Но дори и да се представят пред нея като новоизпечени капиталисти, ще й кажат ли те, че са зарязали комунизма по нареждане на най-репресивните организации известни в историята – КГБ и КДС, или просто ще й правят метани, за да купи малко българско сирене?