ЗА ВЪШКИТЕ, ШВЕДСКАТА КРАЛИЦА, ЛИЦЕМЕРИЕТО И РАСИЗМА

Скоро си спомних за един отдавнашен случай, в който първо бях участник, а после почти онемял от удивление свидетел. Ще разберете защо искам да ви го разкажа.

Като социален работник във фондацията на Дими Паница “Свободна и демократична България”, веднъж в покрайнините на София открих ромче на 12-13 години, чиято глава буквално се беше превърнала в гробище на няколко поколения въшки. Такова нещо никога не съм си и помислял, че мога да видя през живота си! Абсолютно целият му скалп беше покрит слой, след слой, след слой, от гадно и вонящо въше мъртвило, което се разлагаше върху живата тъкан и я беше превърнало в една огромна и разядена като от гангрена рана. А най-отгоре пък беше истинска гмеж от стотици въшки, които лазеха едни върху други и правеха всичко да ми изглежда като някакъв небивал кошмар.

Помня какъв ужас ме връхлетя заради детето! Тръгнах да го водя по болници, обаче в нито една от тях не го приеха “в тоя му отвратителен вид”. По улиците и автобусите хората ни избягваха като прокажени. В отчаянието си, реших директно да заведа малкото несретниче направо в нашия Дом, където знаех, че нарушавам нормите за прием, обаче вече хич не ми пукаше за тях. Нямаше медицинско лице, изолаторът не работеше, а ордите от въшки не трябваше да плъзват там. Нямах друго решение на проблема, освен да го вкарам в банята, да го съблека гол, да помоля да му изхвърлят някъде и да му изгорят дрехите (те също се бяха омазали с няколкомесечна мръсотия и с безброй от пълзящите гадове), после и аз се съблякох полугол и започнах с една машинка за подстригване да ора върху главата му. А детето пищеше от болка...

Е, то, горкото, най-добре си е знаело какво му е било, обаче вие не знаете какъв цирк започна после! Аз бях глупавият и безмозъчен авантюрист, който създава само излишни грижи, ама в Дома, взе, че дойде шведската кралица заедно с целия си антураж и съвсем по майчински си го хареса (то тогава беше с една огромна бяла превръзка върху главата си). Фотографите също харесаха впечатляващата гледка и светкавиците взеха да святкат като луди. Някои служители, чистички и пременени, които до преди тези звездни мигове само ме гледаха на чомпи, побързаха да се изтъпанят пред щраканицата и святканицата, за да се увековечат и те за спомен. Даваха и интервюта даже и се надуваха като пауни. А аз гледах да се скрия някъде, че ми се повдигаше от тая светска куртоазия и от това лицемерие, зад които не знаех какви изненади дебнат. Ала усещах, как точно това ме отвращава много повече и от оная гнусотия с въшките!

Тая история изплува в ума ми покрай расистките погроми, избухнали на много места в България след зверското убийство на Ангел в Катуница. И нали разбирате какво искам да кажа с нея? Въпросът е какво правим срещу такова зло, а не колко елейно си чешем езиците - независимо къде и пред кого. Вкарвам и себе в тоя кюп, понеже много добре знам колко измамливо може да е и моето сърце. Вече не съм в тая практика и никакви стари ордени не биха били хич достатъчни да оневинят сегашното ми бездействие.

Защото ние може да си имаме “правилните” възгледи по въпроса дори, но да наблюдаваме как беснее расизмът наоколо ни, без изобщо да се опитаме да му се противопоставим. Можем да знаем как да правим добро на братята ни и сестрите ни с различен цвят на кожата, обаче да не желаем да го правим. А това Библията нарича “грях”.

Сигурно не съм единственият, който вижда, че даже в духовници у нас расизмът си има един точно такъв добре мимикриращ съюзник. Да не говорим, че в християнството ни като цяло се шири такава омраза срещу роми, турци, евреи, американци... че няма как православни зилоти като Волен Сидеров да не се явят нейната крайна еманация.

Затова съм твърдо убеден, че ако самите ние започнем без жал да осъждаме расизма вътре в себе си и в Църквата си, Бог от Своя страна ще започне да го съди в цялото общество и да изцелява земята ни. (“Първо Петрово” 4/17 и “Второ Летописи” 7/14)

Такива променени сърца едва ли ще пребивават в полуунес. Те може би ще искат да помогнат на ближния (когото преди не са забелязвали заради пелената на расовата си гордост) с храна, с дрехи, с пари? Или може би с намирането или наемането на работа? С опека над ограмотяването. С издръжката на ученик или студент. С приемна грижа или осиновяването на дете. С изграждане на взаимоотношение, което да прокуди студенината, изолацията, презрението...

И накрая искам да завърша с един призив, който е дълбоко в моето сърце.

Чуй ни ти, сатанински бяс на расизъм: ние, не малко от синовете и дъщерите на България, считаме всяко твое изявление и изстъпление за посегателство върху личностите ни, защото се посяга върху единствения в необята Божий образ, по който сме сътворени всички ние - милиардите човеци, в пълно равенство пред своя Създател!

Считаме всяко националистическо зверство в помисли, думи и дела за национално предателство и нападение на враг, понеже раздира крехкото и без друго единство на народа ни и ни насъсква едни срещу други.

Затова, приятели, нека се обединим срещу омразата, която ни погубва!

Само сплотени срещу нея, тя няма да има никакъв шанс.