Да се провреш под дъгата

Днес се навършват пет години от убийството на Анна Политковска, убита заради своето безкомпромисно отстояване на истината.

Убита на рождения ден на този, за когото тя написа: „Напълно очевидно е, че заздравяването властта на Путин е завръщане към съветската система.”

По силата на едно от тези странни съвпадения, които понякога се случват, довечера в Националния театър „Иван Вазов” ще се играе – за първи път от 44 години насам спряната някога пиеса на Георги Марков „Да се провреш под дъгата”.

През 1967 година пиесата е свалена от сцената на 13-то си представление и след провикването на генералски глас в салона на театъра: „Това повече не може да се гледа!“.

Режисьорът Асен Шопов, великолепният актьор Наум Шопов и съпругата му са уволнени и изселени от София.

Преди 33 години също като Анна Политковска и авторът на тази пиеса бе убит заради словото си и заради безкомпромисното отстояване на истината.

И също като нея бе убит на рождения ден на диктатора, за когото се осмеляваше да говори.

И... колко странно, колко необикновено и какво съвпадение, както в Русия, така и в България, само една шепа журналисти се интересуват от съдбата и творчеството на убитите заради своята работа журналисти. 

Точно преди месец – в деня на атентата срещу Георги Марков, самозабравилите се български медии забравиха неговото убийство, за да ... отразяват правешките увеселения в чест на 100-годишнината от рождението на неговия убиец.

В сянката на Витоша

А ето какво разказва премълчаваният Георги Марков в един от своите „Задочни репортажи за България”, който носи заглавието „В сянката на Витоша”:

Това беше нашата гора, на княжевци. И панорамният път, от който София и софийското поле се виждат като на длан, беше мястото, където обичахме да се разхождаме. В гората нямаше алеи, а пътеки, по които мнозина от нас срещаха сладостите и горчивините на първата любов. Там броехме куканията на кукувицата, изповядвахме се един на друг и говорехме за бъдещето, което от тази височина изглеждаше просторно…

И това бъдеще ни изненада в деня, когато войници със сини шапки и шмайзери застанаха на всеки завой на панорамния път. Помня изненадата от първата ми среща с тях, когато открих, че този тих и интимно наш път се оказа превзет от въоръжени до зъби „сини шапки“, които грубо и заповедно подвикваха на всеки минувач:

„Не се спирай! Движение!“

После част от гората се оказа заградена с висока бодлива мрежа, зад която, спотаени между стволовете на дърветата, дебнеха часовои. Хората, които живееха от долната страна на пътя, бяха изгонени, жилищата им иззети и в тях се настани цял батальон на вътрешните войски, които пазеха натрапниците, окупирали всички вили и сгради от горната страна на шосето.

После изникнаха караулки, от които през цялото време дебнеха нечии очи. Движението на всеки минувач по пътя биваше проследявано от появата му на първия завой до изчезването му зад последния. Понякога часовоите искаха да си показваме паспортите, друг път като луди се втурваха, блъскаха ни и крещяха: „Дръпни се от пътя!“ — и покрай нас профучаваха две или повече чайки.

Този отрязък от панорамния път беше най-охраняваното място, което съм виждал през живота си. По-късно сините шапки изчезнаха и бяха заменени с равностоен брой милиционери и офицери от Държавна сигурност, които изпълняваха същите функции. Пак в тия години, веднъж, когато отивах на разходка с жена си, милиционери ни забраниха да минем по пътя с категоричното: „Разкарай се и много не питай!“

Свърши се с красотата на нашата гора. Свърши се с броенето на кукувичето кукане, на волното тичане по пътеките, на пламенните разговори. Сигнални, подслушвателни и предупредителни инсталации замениха птиците.

Звучи познато и...актуално, нали? А ето и още един откъс:

Гледал съм с очите си как единият от синовете на Боян Българанов караше колата си (БМВ) по тротоарите в центъра на София и пръскаше като пилци минувачите под изумените погледи на чужденци и наведените глави на нашите милиционери. Ако обикновен български гражданин поради небрежност сгази с колата си дете, ще прекара доста време в затвора. Ако привилегирован другар го сгази, ще прекратят веднага делото.

Пази Боже да имате частно съдебно дело с някой от свитата на привилегированите. Председателят на Върховния съд е заеквал пред мен при анкетирането на едно скандално дело, решено наопаки само защото виновната беше дъщеря на лекаря на един от най-висшите хора. Сигурно стотици пъти съм се натъквал на гузни погледи, на вдигане на рамене и на израза „Абе разбери, нищо не зависи от мен“, което значи — всичко се решава от друго място и по други закони.

Всичко се решава от друго място и по други закони

 „Какво, нима градът не е на вожда си?”– възкликва Креон в трагедията „Антигона” на Софокъл в отговор на забележката на най-младия си син Хемон:

„Не може град да бъде на един човек!”

Едва ли българските „царе” и „царчета” от Катуница, Дупница, Самоков, Правец, Варна и така нататък, и така нататък... – защото тяхното име е легион, са чували за Софокъл, но българските журналисти поне би трябвало да са го чели.

И би трябвало да знаят, че носят – също както и Хорът в античните трагедии, огромна отговорност за премълчаните истини, за тиражирането на лъжите и манипулациите, довели до етническа омраза, за незададените навреме и комуто трябва въпроси.

Защото вместо да посочат КОЙ и по-точно КОИ превърнаха цяла България в гето на престъпността, на местните велможи, на безнаказаността и на търговията с хора, медиите – с много малки изключения, дадоха трибуна на словото на омразата.

Защото някои български медии явно разбираха под свобода на словото не друго, а освобождение от тежките вериги на книжовния език, на етиката и естетиката.

И не само вкараха уличния език в употреба, но и легитимираха нацистките прояви и внушения на нашенски „подпали-черга” национални предатели и утрешни кандидати за Трибунала в Хага.

И че докато мнозина български журналисти с престъпна упоритост наблягаха на етническата принадлежност на някои престъпници, кой знае как и защо винаги „забравяха” да напомнят етническата принадлежност на други.

Защото кредитните милионери, които ограбиха спестяванията на българите не бяха роми.

Както не бяха роми и източилите българските държавни предприятия като Кремиковци по схемата „Мрежата на паяка”, изградена от Мултигруп на Илия Павлов и с благословията на синдиката „Подкрепа’.

Както не бяха роми нито Иво Карамански, нито Поли Пантев, нито Косьо Самоковеца, бай Миле, Доктора, Димата Руснака, Клюна, Горилата, Маймуняка, Кьоравия, ...

Както не са роми братя Галеви, Христо Ковачки, баща и син Златеви, Маргините, Маджо, Алексей Петров, тримката от ТИМ и т.н., и т.н..

И че ако „цигански” банди вилнеят в селата, това очевидно става с благословията на българската полиция. А в нея роми няма.

Че ако някой си Красьо е „черничък”, магистратите от Висшия съдебен съвет са „белички”.

Че няма данни Р. Овч. или Вальо Топлото да са „цигани”.

Че вечерящият с „оперативно интересни лица” вече бивш министър на вътрешните работи  Румен Петков – нещо, което законът му забранява със същата категоричност, с която му забранява да се занимава с наркотрафик, не е циганин, а „чист българин”, каквото и да означава това.

Че вътрешният министър Цветан Цветанов, неколкократно прегазил законите на страната, както и главният прокурор Борис Велчев, отговорен за престъпни бездействия или извършилият престъпление по служба прокурор Росен Димов,

не са роми.

Че извършилите тежки престъпления по служба: съдия Сотир Цацаров, младши прокурор Светослава Пенчева и разследващ полицай Тодорова, виновни за противозаконното лишаване на пловдивчанина Максим Савов от свобода в продължение на 5 месеца, не са роми.

Че такива като тях са стотици, а жертвите на „правосъдието” им – хиляди. И че сред тези жертви има и много невинно осъдени роми.

Че когато стана ясно, че БЪЛГАРСКИЯТ премиер по молба на БЪЛГАРСКИЯ президент нарежда на БЪЛГАРСКИЯ шеф на митниците да спре митническа проверка срещу някой си Мишо Бирата –  за това ЕДВА ли пак ромите бяха виновни.

 Младич, който говори на нас

През юни в есето си „Младич, който говори на нас”, публикувано в сп. „Обектив”, Татяна Ваксберг напомня, че ПРЕДИ два милиона души в Босна да останат без дом, преди десетки хиляди да бъдат изтезавани и изнасилвани, а над 100 хиляди души – мъже, жени и деца – убити – и то само в Босна, ПРЕДИ да се случи всичко това, белградският журналист Мирко Кларин е написал във в. „Борба” пророческата си статия „Нюрнберг, веднага!“.

„Това е човекът, който три месеца преди да започне войната – разказва Татяна Ваксберг във филма си за Ратко Младич, излъчен и по БНТ – предвижда насилието.”

Омраза за...шир-потреба

„Тогава настъпи пълна деградация на югославските медии” –  спомня си Мирко Кларин във филма на Татяна Ваксберг – Не само аз, а много хора виждаха какво става. Аз имах и възможността да го напиша. Някои политически лидери тогава съвсем открито се подготвяха за война, планираха и я и дори призоваха към извършване на военни престъпления.

А преди това имахме 3-4 години масово производство на етническа и религиозна омраза. Възродиха се предразсъдъците, внушаваше се страх.

А точно това е предисловието за престъпление срещу човечеството.

– Това са престъпления, които стъпват върху дискриминацията, предразсъдъците, страха и  омразата – добавя журналистът с горчивина. – Така че през май  1991 на мен ми беше ясно, че се задава война.

Тогава написах статията „Нюрнберг, веднага!”.

Предложих да направим един малък международен трибунал, който да съди отговорните за всичко това.

И нека, казах,  да го направим ПРЕДИ войната, да не я чакаме да започне, да трае години и да причини смъртта на стотици хиляди и насилственото преселване на милиони други.”

Деградация на медиите, масово производство на етническа и религиозна омраза, възраждане на предразсъдъци и страх, дискриминация...

Дано някой в България да чуе и да се замисли ПРЕДИ да е станало твърде късно.

Преди да осъмнем с подпалени домове, изклани по улиците хора, с потоци от кръв.

И нека българските медии не забравят своята огромна отговорност за това, че години наред безразсъдно, безотговорно и безсрамно носеха и трупаха съчки на кладата на етническата омраза, разпалвана от престъпни политици демагози единствено, за да се отвлече вниманието на обществото от ИСТИНСКИТЕ виновници за мизерията – и на роми, и на българи, и на турци.

Само окупатори могат безогледно да отрекат правата на хората

Впрочем, ето отговора на недолюбвания от нашите медии Георги Марков за това как е възможно в България да се възроди крепостното право и средновековната система на привилегиите: 

Парадоксално или не, средновековната система на привилегиите, която в наше време рухна навред из света под напора на демокрацията, намери своето ново огнище под знамето на петолъчката.

Мисля си, че има едно-единствено логично оправдание на безправието, наложено на обикновения гражданин у нас — ако се приеме, че режимът е окупаторски.

Само окупатори могат безогледно да отрекат правата на хората, които са покорили. Само окупатори могат безогледно да пренебрегнат собствените си закони.

Но нам бе съдено не само да живеем с безправието, но и да свикнем с него, да се приспособим към него и на свой ред сами да го ползуваме.

Това е може би най-дяволската промяна, настъпила в живота на нашия народ.

И няма да е зле българските журналисти да попитат юначния ни премиер ЗАЩО днес в България – член на ЕС, на българската държавна граница има територия, която се охранява от ... въоръжени руски постове?

Да го помолят за коментар на журналистическото разследване на Александър Леви, публикувано в авторитетното френско списание l'Express как така на пристанище "Росенец" край Бургас, българските власти са оттеглили оттам митническия пункт и в момента Росенец е де факто българска територия, окупирана от руснаци, охранявана от руски гардове от "Лукома" и български от "Ипон", която не се контролира нито от Гранична полиция, нито от която и да било власт в България.

Да не би ПАК да се готвим да влизаме в СССР ?

Само че този път не в СССР на Сталин, а в този на внучето на готвача му?

Водени от телохранителя на държавния изменник от Правец?

Историята май наистина се повтаря като фарс.