Точки на разминаване

"Винаги съм казвал, че ако някога настъпи денят, в който няма да мога повече да изпълнявам задълженията си и да отговарям на очакванията към главен изпълнителен директор на "Епъл", аз ще бъда първият, който ще ви го съобщи. За нещастие, този ден настъпи".

            Това е част от прощалното писмо на човека, който изпълни обещанието си. Човек, който си е давал сметка за възможностите си, но също и човек – самокритичен и честен, който не би допуснал да стане за посмешище или да бъде обект на съжаление.

            Преди няколко години Стив Джобс произнесе реч пред студентите, завършващи Станфорд. Реч - естествена и с голям заряд. Въздействаща, поради това, че се опира на реално изживени неща, от които очевидно е извлякъл смисъл и поуки.

            Нека припомним трите основни момента от тази реч. Заслужава си.

            Първият: „Да помниш, че ще умреш, е най-добрият начин да избегнеш капана на мисленето, че имаш нещо за губене. Ти си вече гол. Няма причина да не следваш сърцето си.”

            Вторият звучи като продължение на първия: „… вашето време е ограничено. Не го прахосвайте да живеете нечий чужд живот… Не позволявайте да бъде заглушен вашият собствен вътрешен глас.

            И най-важното – имайте куража да следвате сърцето и интуицията си.”

            Ето и третият, който отново е свързан с предходния: „останете гладни: за нови познания, нови хоризонти и нови идеи. … не оставайте при конюнктурната мъдрост и сигурност – те винаги са измамни.”

            Подобен човек не може да бъде конформист – той ще следва вътрешния си импулс. Посланието е да не забравяш, че си смъртен и времето ти на тоя свят не е безкрайно. Отрано да откриеш нещото, което правиш най-добре, и да му се посветиш. Без да си заложник на чужди очаквания и изисквания. Да се стараеш да изтръгваш най-доброто от себе си. А докато го правиш – да си отворен и да възприемаш нови неща. Защото развитието е път към върха. Добросъвестният и почтен човек тръгва по него и го следва до края си, без да претендира, че го е стигнал. Защото съзнава, че винаги е възможно нещо повече. И, че неговите усилия и постижения – колкото и да са ценни, са предпоставка да бъдат доразвити и усъвършенствани.

            Това е и смисълът на посланието на Стив Джобс към студентите, когато им говори, че „смъртта е най-доброто изобретение на живота” и, че тя е „агентът на промяната”.

            За вятъра на промяната пееха и „Скорпиънс” – песен, особено актуална покрай събитията в Източна Европа от 90-те години на миналия век. Източна Европа, в която всяка държава – според личния си усет, основан върху исторически опит и визия за бъдещето или върху липсата им, пое по различен път.

             Една от насоките, в които въпросният път пое у нас, стигна до очакване министър-председателят и министърът на културата да бъдат удостоени със звание „Почетен член на Съюза на българските художници”. Не, че това е най-скандалната насока. Само е показателна, защото разкрива определен манталитет.

            Не насърчавам БФС заради закъснението им, но те  поне имат по-основателен повод за подобна инициатива.

            Събитието в СБХ е в понеделник. Опровержение от бъдещите почетни членове няма – т.е. – те са съгласни.

            Не е съгласен с предстоящата церемония, обаче, проф. Велислав Минеков – председател на контролната комисия на СБХ. „Смятам подобно действие за недостойно, лишено от логика и извършено под натиск от управляващата в момента партия.” – казва той. И още: „Подобен поклон пред действащи политици, заети своевременно с предизборна агитация, е безсрамно действие спрямо стотици наши членове, заслужили високото отличие.” 

            Сега остава да видим какво ще се случи в понеделник. Най-вероятно церемонията ще се състои. Остава да видим и дали доблестната и принципна позиция на проф. Минеков ще има някакви последствия за него.

            Реалността ни представя случаи, в които и смъртта не може да бъде „агент на промяната”. Доколкото след Юрий Андропов дойде Константин Черненко. Догодина ще стане ясен отсега предизвестеният руски президент. Отвъд океана също е ясно, че бъдещият им президент няма да се казва нито Бил Клинтън, нито пък Джордж Буш.

            Стив Джобс говори за точки на пресичане. Това са решенията, които си взел в миналото въз основа на собствената си интуиция и които по някакъв начин съвпадат с нещата, с които се занимаваш в момента. Говори за удовлетворението да осъзнаеш как един минал избор или провал могат да се окажат стимул за развитие. Това са точките на пресичане, за които си даваш сметка след време – докато оставаш верен на усета си да търсиш и да се развиваш. Едва ли в речника му са присъствали думите „стабилност” и „приемственост” – особено в смисъла на застой и съхранение на позиции и статукво. Вероятно затова съветът му към студентите е: „Не оставайте при конюнктурната мъдрост и сигурност – те винаги са измамни.”

            Рано или късно – всички ще умрем. Стив Джобс осмисли своя живот с градивно смирение пред този факт. Не с примирение, че от него нищо не зависи.

            Наш съвременен политик обещава, че е готов отново да управлява България. Същият преди време заяви, че животът му е един и затова, ако е възможно – и летяща чиния би си купил.

            Случаи като последния демонстрират собствените си точки на пресичане, където чувството за мярка и приличие е изпъдено. И където добре дошъл е бабаитлъкът – да си компетентен по всички въпроси; да съветваш по-уредени държави от твоята;  да раздаваш порции във властта; да приемаш отличия, които не си заслужил; да контролираш и регулираш – това е отровната среда, описана още от Алеко Константинов. Средата на „държавно малокултурие”, за което говори проф. Велислав Минеков.

            Несигурни в преценката на историята, озовалите се на върха поради различни планове и обстоятелства – са нетърпеливи да се впишат в нея тук и сега. Самозабравянето няма да промени факта, че всичко е до време. И животът на Кошчей Безсмъртния от приказката изглеждал вечен. Той си го пазел ревниво на едно много високо дърво – недостъпно за обикновените простосмъртни. Но все пак накрая върхът на иглата – където се криел животът му, се счупил и „Безсмъртният” се оказал смъртен.

            Наблюдаваме родния политически театър и виждаме какво се случва. Нашите точки на пресичане така и не се засякоха. Те се разминаха и размиха през така наречения „преход”.

            Не ни остава нищо друго, освен да създадем нови. Защото ние сме вече голи. Няма причина да не следваме сърцето и интуицията си - ако все още ни говорят нещо.