Юристи с високи професионални и нравствени качества

Причините за провала на българския преход със сигурност са много и различни. Разните национални предателства, персонални вини, законодателни гафове, корупционни рецидиви и мафиотски дела протичат във времето, наслагват се, обгръщат ни като мътна река и ни натикват в тинята на мизерното ни настояще.

Но има, струва ми се, и един постоянен фактор, който остава непроменим – и който е дотолкова дълбоко вкоренен и устойчив, че се  е превърнал в символ на извратеното българско битие: дефицитът на справедливост. Нея няма кой да я търси – защото гражданското общество е надежда, но не и реалност – и няма кой да я въздава – защото съдебната система не работи, превърнала се е в нещо средно между феодален елит и мафиотски клан.

Когато липсва справедливост, липсва и мярата за добро и зло – и все по-трудно е за всеки българин да намери границата помежду им. Виждайки как наглостта успява, как лъжата надмогва истината и как добродетелта бива стъпквана в праха, хората започват да променят и собствената си житейска философия – те пренареждат скалата на своите ценности в зависимост от успешните и неуспешни обществени практики и нагласи.

Резултатът е: чалгата, в която живеем. Отказът да поемем отговорност за собствените си дела. Изборът на закона на джунглата пред десетте Божи заповеди. Неверието и моралното безразличие към съдбата на ближния.

Няма и как да бъде иначе, когато знаеш от собствен опит, че злото остава безнаказано. И когато знаеш, че служителите в храма на справедливостта служат на Мамон, а законите се прилагат в зависимост от пачките, които някой пробутва под масата. Когато виждаш как убийци и крадци са недосегаеми, когато прокурори се ослушват и си пият ракията с гангстери, адвокати носят от девет кладенеца вода, за да оправдаят някой вулгарен убиец, а съдиите, вместо право да съдят, казват на черното бяло.

Това е моето основание да отстоявам следната хипотеза: липсата на справедливост е основната причина за провала на българския преход. Самозваните и корумпирани политици със сигурност носят огромна вина – но още по-голяма вина носят онези, които налагат беззаконието като норма в българското общество. И ако нещо все още може да се направи, трябва да се тръгне оттам – от огромния батак на съдопроизводството. От авгиевите обори на несправедливостта, трупана от десетилетия от съдии, прокурори, следователи и всякакъв род ченгета.

Два съвсем ежедневни примера като доказателство за написаното дотук. С трагедията в Катуница България изживя може би най-дълбокия потрес през последните години – и даде най-сетне израз на наслагваната от години нетърпимост към безчинствата на престъпните феодали, закриляни от правосъдието с оглед конкретни политически и икономически интереси.

В голямото обговаряне на казуса Катуница много хора наляха масло в огъня – включително и премиерът Бойко Борисов – с твърдението, че става дума за чисто криминален случай, който се използва за политически цели – и който след изборите ще бъде забравен.

Премиерът се оказа лош пророк: случаят вече е забравен. Късата българска памет не изчака дори да изсъхне пръстта върху гробовете на загиналите момчета.

Разбира се, правораздавателните институции показаха колко пъргави могът да бъдат, когато им припари под краката. Цар Киро набързо беше тикнат в кауша, последва го и един от “принцовете” му; прокуратурата и НАП започнаха проверка на огромните му, натрупани незнайно как имоти. Бесуващите агитки, които крещяха “Циганите на сапун!”, получиха своето.

Въздаване на справедливост? Не. Би имало такава, ако беше потърсена отговорност не единствено от цар Киро, а от тези, дето се допуснали, търпели и закриляли цар Кировщината. Светкавичните разпоредби на главния прокурор биха вдъхнали респект, ако нямахме памет за сладката му дрямка, продължаваща години преди това. Медиите дълго и напоително се питаха кой е допуснал да се вишат палатите в Катуница, да стърчи караулка с бариера насред общинската улица, да се заграбват безнаказано общински имоти и да се тормозят невинни хора.

Само дето нямаше посочена конкретна вина. Не беше дори споменато името на местгните полицейски началници, под чието крило са расли дворците и са се множили жълтиците на Катунския владетел. Не беше споменато и името на отговорния прокурор, под чийто надзор би трябвало да са делата срещу подобни престъпни наглости – и който би трябвало да инициира разследване за очевадното от десетилетия феодалничене. Който би трябвало поне да знае, че цар Киро не е само и просто някакъв местен дерибей, който богатее за сметка на фалшивата парцуца. Цар Киро е и тартора на джебчиите в България.

Кой е аджеба този прокурор? Хайде, да оставим дребните риби от районната прокуратура, които се купуват лесно – и които просто не смеят да се заемат с човек, при когото при всички избори се тълпят жаждуващи циганските гласове политици. Но от 1992 до 2007 г. – сиреч във времето, в което цар Киро е утвърждавал абсолютната си власт, един и същи човек колеше и бесеше в Пловдивската прокуратура: първо като окръжен, а след това и като апелативен прокурор: Росен Димов. Името му е много добре известно както сред магистратите, така и в журналистическите среди.

Подозирам, че и в други среди също. Сред гръцките гангстери и перачи на пари например. През 2001 г. срещу него е започнато дело по обвинителен акт, подписан на 7 септември 2001 г. от зам.-прокурора на Солун Николаос Калидис – с който апелативния прокурор на Пловдив, заедно с българската гражданка Илонка Каратодорова, са обвинени в пране на пари – тъй като според проведеното разследване са били партньори на престъпна група, занимаваща се с контрабанда на етилов алкохол, цигари и други стоки.

Оказва се, че в драстично нарушение на българското законодателство, което по чл.251 от НК се наказва с лишаване от свобода до шест години и глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението, Росен Димов е имал обща сметка с Иракли Николау Антемидис и други граждани на Солун, известни като контрабандисти и крадци на коли – и намиращи се към момента на това решение в затвора.

Конкретната формулировка, по която е подведен под отговорност, гласи следното: “По-горе посочените обвиняеми, български граждани Росен Димов и Илонка Каратодорова, приеха в собственост и се появиха като титуляри на внесените суми, за да скрият истинския произход на по-горе посочената сума и останалите суми, които се изтеглиха от тази сметка и които станаха тяхно притежание от извършването от страна на първите двама обвиняеми на подсъдни постъпки-престъпна измама и контрабанда, които се споменават по-горе, като узакониха по този начин приходите на първите двама обвиняеми, произтичащи от споменатата им престъпна дейност.”

Иначе казано – става дума за пране на пари. При обжалване в гръцкия апелативен съд това обвинение наистина пада – но остава открит въпросът за нарушаването на българското законодателство чрез откриването на сметка в чужда банка без изискуемото по това време разрешение на БНБ – и още по-драстичният въпрос - как и по какъв начин един български апелативен прокурор се е оказал близък с широко известни гръцки престъпници – близък дотолкова, че да открие обща сметка с тях?

Е – и къде е сега Росен Димов, пред чийто благосклонен поглед до 2007 г. са расли дворците и са се вършели произволите на цар Киро? По времето на Филчев той беше председател на тъй наречената “Асоциация на прокурорите” – един колективен орган, призван да изпълнява публично заклеймяване на враговете на главния прокурор. Именно на тази асоциация принадлежи например чисто политическото заклеймяване на Иван Костов – с думи от рода на “Вие сте наш клиент, г-н Костов!” И никак не е случайно, че когато се разбра за Солунския обвинителен акт срещу Росен Димов и за това, че гръцката страна е изискала неговото присъствие като обвиняем на този процес по съдебен ред, единственият коментар, който Филчев направи пред журналистите, беше заклинанието, че прокуратурата не се занимавала с “клевети”.

Днес Росен Димов вече не е в Пловдив. Командирован е във Върховна прокуратура и се радва на личното покровителство на сегашния главен прокурор. Там мърда ушички като секретар на прокурорската колегия – длъжност, която изглежда е измислил сам за себе си, тъй като до този момент не е имало такава. Но която му позволява да играе ролята на сив кардинал в прокуратурата. Предстои ВСС да гласува назначението му във ВКП. И по всичко личи, че тази му амбиция няма да срещне сериозни пречки.

Личи помежду другото и поради традиционно безогледния начин, по който най-висшия орган в съдебната ни система взема своите решения. Това е вторият делничен прецедент, пределно показателен за глобалната безотговорност на българските магистрати. Същите току-що избраха съдия Нели Батанова за шеф на Шуменския окръжен съд. Тя придоби печална известност с присъдата си по срамното за България дело за убития във Франция студент Мартин Борилски. Нели Батанова с постанови оправдателни присъди за обвиняемите Георги Желязков и Стоян Стоичков, въпреки категоричните доказателства, събрани от френската полиция – едно от серията решения, коите предизвикаха международен скандал и безпрецедентно остър протест от страна на френския посланик в София.

Изглежда за върховните магистрати прецедента, при който един съдия защитава убийците, а не жертвата, просто не значи нищо – след като 16 от тях гласуваха в нейна полза. При това – забележете – Батанова в момента е съдия и по едно друго дело от несъмнен обществен интерес, което също отива към забатачване – делото срещу “Килърите”, на чиято сметка напоследък се вписват все повече и повече поръчкови убийства – включително и това на видния банков герой и президентснки съветник Емил Кюлев.

Висшият съдебен съвет е орган, конституиран според изискванията на българската Конституция. Едно от нейните изисквания, посочено чл.130 ал.2, е неговите членове да бъдат “юристи с високи професионални и нравствени качества”. От което просто следва, че ВСС е антиконституционен орган – дотолкова неговите членове не отговарят на това конституционно изискване.

По делата им ще ги познаете. По копитата, които най-редовно избират на отговорни длъжности – като СГС например. По сладките им приказки с Красьо Черния. И по публичните им приказки също. Като изказването на Цони Цонев, шеф на етичната(!) комисия към ВСС, който обяснил, че не може заради едно дело като "Борилски" да се правят изводите за качествата на Нели Батанова като административен ръководител. И добавил, че ще подкрепи именно нея, защото така се продължавала "твърдата и непротиворечива практика на ВСС" при избора на шефове на съдилищата в страната.

Чудна практика, наистина. И не се нуждае от коментар.