Изборите ни

През 1907 г. Димо Кьорчeв написа “Тъгите ни”. В този горд и непреклонен текст, който смело навлиза в най-драматичните естетически, морални и философски проблеми на краевековието, има и няколко думи, посветени на родните български реалности и “духовни” водачи. Ето ги:

         “До днес у нас няма ни една обител, ни един храм. Никой не търси родината и всеки живя: всички търгуват, желаят, правят сметки, очакват добрини и писателствуват, всички са грешници и лъжци. Нима не е лъжа да мислиш себе си художник, а да не си шепнал молитви; колко е страшна измамата да мислиш, че вярваш в себе си, че чувствуваш своето аз, без да знаеш кой те е родил и кому дължиш своята душа, без да чувствуваш, че тая земя като част от вечността е въплътила в себе си част от Бога! Какъв грях против безкрайното и любовта извършихте вие, български досегашни писатели, когато с малкото съзнание, що ви бе дадено да живеете, си послужихте за цели и създаване литература... Утешението ви е, че трябваше да бъдете грешници, да бъдете тор и земя. Вие правите литература, а нам трябват молитви, трябват химни, казани на роден език.
         В тази земя до днес имаше злини. Доброто го няма, защото всичко пречи на мълчанието, любовта липсва, тъй като никой съзнателно не чувствува родината, а Бог е охулен и поруган. Не черквата или уличният държавник поругаха Бога, а вие, български писачи, които пренебрегнахте душата, за да служите на цели, вие, всички писатели, лирици, драматурзи, публицисти и критици. Време е като зверове, усетили смъртта, да се заврете в пустите ущелия на тая бедна страна и отровните ви кости нека останат там.”

 Години преди това Алеко изтъгува едни български избори в Свищов. Неговите тъги завършват с думите от едно писмо до Иваница Граматиков, кандидат за депутат от опозицията, “млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето” – който смаяно наблюдава как бай Ганю прави избори. Думите са следните:

“А народът какво ще каже, какво ще прави? Любопитен въпрос! Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти ? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.

Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре - музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена...

Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? - Идеали? - Суета, вятър!...”

Днес е 2011 г. и отново има избори. Минали са повече от сто години и от “Тъгите ни”, и от потресния “Бай Ганьо”. Въпреки всичко цитираните текстове не са загубили актуалност. Българинът отново е “бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители”; той пак е “изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост”. Днес отново у нас няма “ни една обител, ни един храм”; и днес също “никой не търси родината и всеки живя: всички търгуват, желаят, правят сметки, очакват добрини” – и отново “всички са грешници и лъжци”.

Днес българският народ избира... Какво всъщност избира той? Човекът, който ще го представя пред света, ще олицетворява националните му добродетели – българският президент? Самопожертвувателните труженици за общото добруване – кметовете и общинските съветници? Може би. Само че – кой знае защо – този път много хора ме питат: а за кого да гласуваме, г-н Сугарев? И аз просто не знам какво да им отговоря –  защото знам, че възможния избор е този на по-малкото зло – а тъкмо от избори на по-малкото зло я докарахме до голямото зло. До това, което сме днес.

Има един брадясал, прастар виц, останал още от комунистическите времена. Влиза един другар в магазина и иска да си купи десет яйца. Продавачката – типичната за това племе тьотка със свадлива физиономия, му дава десет яйца. “Ама чакайте” – казва той – “тези яйца са малки, мърляви и не изглеждат пресни. Дайте ми да си избера своите яйца.” Тьотката побутва яйцата към него и казва: “Ами ето ви десет яйца, изберете си своите десет.”

Днешната изборна ситуация прилича много на този виц. С тази разлика, че яйцата са много повече от десет. Яйцата са повече от всякога – така че на пръв поглед наистина имаме избор. Само дето всъщност нямаме такъв: всички яйца са малки, мърляви и не изглеждат пресни. И всички кандидати се вместват един в друг - като фигурките на матрьошката.

Не случайно свързах тези избори с Димо Кьорчевите тъги. Защото те са смешни, но и тъжни избори. И дори не толкова претендентите, колкото всички обстоятелства около тях свидетелстват за падението българско, за онази ситуация на морален погром, в която сме изпаднали, за немотата на съвестта в джендема, в който сме натикани.

Страшното днес не е, че бай Ганьо отново прави избори. Страшното е, че българският писател мълчи. Че го няма Алеко, който да опише това правене. Че го няма Димо Кьорчев, който да предефинира родината като духовно пространство. Че го няма Гео Милев, който да заклейми писателското мълчание. Че го няма големият поетичен жест, който да освети внезапно писателското мижитуркане. Че го няма голямото “не” на българския интелектуалец – който е призван да покаже, че може и да не се участва в тази игра. Че можем и трябва да й се противопоставим. Дори и когато отстрани изглежда, че нямаме шанс, че това противопоставяне е сблъсък с ветрените мелници.

Такъв на мнозина ще се стори може би жестът на големият български поет Иван Теофилов, който отказа да получи предложения му от президентството орден “Стара планина” втора степен. Отхвърли наградата без високомерие, просто и естествено – с няколко думи само. Ето ги:

“Получих съобщение по телефона от Прeзидентството , че съм награден с орден "Стара планина - втора степен". Искам да уведомя нашата общественост, че се отказвам от наградата. Проследявайки  премеждията  на творческия си път в тази държава,  имам достатъчно основания за отказа си.. Не желая награди от ничия власт. Държа на своята маргиналност. Убеден съм, че съчетанието художник-власт е противоестествено и гибелно за твореца. По-важно за мен е онова, което съм направил и дал на страната си и което се знае и цени от по-добрата част на интелигенцията ни.”

Това е жест, който казва голямото интелектуално “не”. Точно това “не” изрече преди време Борис Христов, същото “не” изрича сега Иван Теофилов. Това е жест, който  отказва да се постави в услуга на овластеното олицетворение на простащина и скудоумието. Който казва: аз нямам и не мога да имам нищо общо с вас. Чрез който се отстоява достойнството на писателя. Жест с тежест и цена, които подчертават и изобличават моралното безразличие в днешните нео-бай-Ганьовски времена.

Но българският писател няма време за подобни жестове. Българският писател прочее е зает. Той има мисия, висока мисия – той прави литература. Българският интелектуалец има друго жителство – той обитава пространства, различни от родната пазарска врява. Той спи и води насън разговори с Лакан и Дерида. Събужда се само по най-неотклонна нужда. Например когато трябва да се подпише под възвание в защита на паметника на Съветската армия. (Справка: подписите на Съюза на българските писатели, Съюза на филмовите дейци, Съюза на българските журналисти и прочее сволочи в защита на същия.) Или когато трябва да провъзгласи Бойко Борисов за “почетен” художник. Или... но примерите са легион.

Затова днес избираме не своето бъдеще, а запъртъците от своето миналото. И страшното е, че дори не можем да ги различим като такива. Защото нормалните времена са били толкова отдавна, че вече сме ги забравили. И нямаме вече база за сравнение.