Какъв президент искаме? Поуките от десетте години политическа баналност, конформизъм и плоски клишета на Георги Първанов

Има президенти, които оставят след себе си толкова много, че в историята за тях ще има цели глави. Други заслужават само страница или един абзац. За Георги Първанов историята едва ли ще бъде толкова щедра. Неговото място в нея най-вероятно ще бъде някоя бележка под линия. Най-голямата му заслуга е в това, което не се случи - той опроверга страховете, че с миналото си на партиен апаратчик ще завие волана на държавното управление рязко на изток. Най-големият му провал е също в това, което не се случи в годините, когато хората в България имаха нужда от революция, от рязка промяна в начина на мислене и живот, той беше президент на статуквото.

За 10-те години на Георги Първанов като държавен глава на противниците му им беше трудно. Хлъзгавата липса на ясни позиции и пълното отсъствие на конкретни визии неутрализираха всяка възможност за скандали. Единствените събития с потенциал да мобилизират някаква критика – че е агент на Държавна сигурност или бракониерства някъде из средна Азия, бяха дребни и потънаха в безличния му маниер за правене на политика.

В десетгодишния застой на Първанов в президентството нямаше скандали, защото посредствеността не ги произвежда. За двата му мандата проблемите идваха не от това какво правеше, а какво не се случваше. Възмущаваха не действията му, а емулацията на активност. Тя беше толкова постоянна, че накрая свикнахме с нея както хората, които живеят до жп линия, не се събуждат от грохота на минаващия влак. През това време обаче покрай нас тихо пробягаха много възможности да живеем по-добре.

Наистина президентът в България няма почти никакви правомощия, но това може да е оправдание само за слабия политик. Постът на държавен глава дава възможност на човек с лидерски потенциал да бъде двигател на промяната. Да формулира посока, към която да се върви и да увлече хората натам.

"Ако твоите постъпки вдъхновяват другите да мечтаят повече, да научават повече, да правят повече и да се превърнат в нещо повече, ти си лидер", казва в средата на XIX век един от първите американски президенти – Джон Куинси Адамс. Разбира се, не сме очаквали Първанов да бъде силен колкото добрите президенти от историята. Но все пак сещате ли се за поне едно нещо, което да сте научили от него? Да ви е вдъхновил? Мечта?

Усещането, че политиците са бледа и хладна сянка на това, което трябва да бъдат, не се отнася само за Първанов. Не би било честно да се каже, че той е имал голяма конкуренция от хора с визия и лидерски качества. Българската политика е пълна с неубедителни имитатори, които вълните на блатото понякога изхвърлят на високи позиции. Това обаче не означава, че посредствеността трябва да се приема безкритично. Особено сега, около президентските избори, сме длъжни да се замислим дали заслужаваме клишета под налягане, които бълбукат неразбираемо от телевизора, да получат властта от нас.

Диктатура на конформизма

Разбира се, можеше и да е по-лошо. През десетте години на Георги Първанов като президент той можеше например да се противопостави на влизането ни в НАТО, и/или да се превърне в губернатор на Путин за България. Това обаче беше много малко вероятно, защото предполагаше заемането на категорични позиции и преследването на конкретни цели. Беше невъзможно, защото политиката, която се отдава на Първанов най-добре, е политиката на конформизма.

Именно тя го направи първо лидер на БСП, а после и президент. В мътната 1996 той беше избран за председател на БСП на мястото на провалилия се Жан Виденов. Битката в социалистическата партия тогава не беше особено оспорвана, защото никой не искаше да става капитан на потъващия кораб. Воюващите крила решиха да не излъчват свои представители в борбата за председателството и предпочетоха равно отдалечения от всички Георги Първанов. Той беше избран не толкова заради идеите си, колкото заради липсата на принадлежност към някоя от фракциите. Изглеждаше удобен да обере негативите от катастрофата след Виденов.

Първанов обаче оцеля по-дълго от предвиденото. За пет години нито едно от крилата в партията нито събра сили, нито  намери смисъл да го смени. Поне не до момента, когато той беше избран за кандидат на БСП за президент. През 2001 г. изглеждаше, че вторият мандат на Петър Стоянов е абсолютно сигурен. Социологическите проучвания не успяваха да уловят, че боботещото недоволство от корупцията в синьото управление ще се отрази и на десния кандидат за президент. Заради това опашката от желаещи да получат номинацията от БСП беше доста къса. Никой не искаше да се хаби в предварително изгубена битка. В тази ситуация крилата в БСП, които вече искаха смяната на Първанов, видяха възможност. Те наложиха тезата, че ако председателят не намери достатъчно силна кандидатура, трябва да се хвърли сам в битката. Не особено тайният им план беше, че след неговата (според тях сигурна) загуба той ще трябва да се оттегли и от ръководството на партията. Така всъщност се оказа, че не качествата на Първанов, а тяхното отсъствие стана повод той да получи номинацията на партията си.

В последвалата кампания той заложи на огромно количество директни срещи с хората по читалища и зали из цялата страна, докато конкурентите му предпочетоха да агитират предимно през медиите. Това, което го изстреля на първо място обаче, беше друго. Хората тогава наказаха Петър Стоянов за разпада на дясното и съмненията, че са предали тяхното доверие с кражби и високомерие. Накратко, едно от възможните обяснения за президентските избори през 2001 г. е, че те бяха не толкова спечелени от Първанов, колкото загубени от предишния президент. Всъщност хората тогава предпочетоха компромиса.

Висшият пилотаж на компромиса е нещо, което отиващият си президент владее изключително добре. Хората, които не го харесват, може да виждат в това това нагаждачество и безгръбначност. За другарите му подобни трансформации са признак на политическа гъвкавост и мъдрост.

Примерите за това са много.

Политически флик-флак

През мътната 1995 г. – в дъното на българското политическо безвремие, Георги Първанов хвърля малка бомба в напрегнатата обстановка около местните избори. "Готови сме да подкрепим всяка политическа сила, включително и СДС, която предлага отрицание на етническата политика на ДПС", казва младият тогава социалист, който е и депутат от крепостта на Доган. Според ранния Първанов "ДПС излъга своите избиратели, пренебрегна тежките им социални проблеми и поради това в навечерието на всеки избор лидерите му вадят картата на етническата заплаха". В отговор депутатите на Доган заплашват, че ще сезират прокуратурата. "Такъв съдебен процес ще бъде естествен епилог на краткия политически път на тази етническа организация", категоричен е бъдещият президент.

Девет години по-късно вече като държавен глава Георги Първанов връчи орден "Стара планина" на Ахмед Доган. "Това е оценка и за основната роля на лидера на ДПС в изграждането на българския етнополитически модел на толерантно съжителство, както и оценка за самото ДПС, за неговия път от етническа формация до национална партия, изградена върху либерална идейна основа", каза вече зрелият Първанов.

Подобен "поворот" претърпя и мнението на Първанов за НАТО. В разгара на войната в Косово той оглави протестите срещу бомбардировките там. Според публикации в сръбската преса тогавашният лидер на БСП подкрепя Милошевич със специално писмо, в което казва, че приобщаването на България към НАТО е "авантюристично решение, което създава трайни предпоставки за застрашаване на националната сигурност на страната". Самият Първанов отговаря, че по принцип не е против членството на България в НАТО, а на действията на алианса в Югославия. По това време официалната позиция на БСП е, че за влизането ни в пакта трябва да се иска и мнението на Русия. Две години по-късно вече като президент той приятно изненада всички със систематичната си подкрепа за приемането на България в НАТО и всички произтичащи от това последствия, като например изпращането на военни контингенти зад граница, включително и в Ирак.

Арабската държава също е пример за радикална промяна в политиката на Георги Първанов. През 2004 г. един иракски вестник публикува списък на организации, фирми и личности, които през 1998 г. са получили петрол от правителството на Саддам Хюсеин в замяна на политическа подкрепа за неговия режим. Сред тях е и БСП, тогава оглавявана от Георги Първанов, срещу която пише "12 милиона барела". След разследване социалистическата партия заяви, че не е получавала такава помощ и не е оказвала политическа подкрепа на Саддам Хюсеин. Оказа се, че петролът всъщност е бил получаван от фирма на близкия до БСП бизнесмен Петър Манджуков (дълги години издател на в. "Дума") чрез негов представител за Ирак, който е член на Висшия съвет на БСП.

Важното в този случай е, че публикацията в иракския вестник излиза скоро, след като в Ирак пристига първият български контингент. Спекулациите тогава бяха, че това е отмъщение за неизпълнените ангажименти за подкрепа. Опозицията яростно настояваше за сериозно разследване от прокуратурата, но тя не намери достатъчно данни за наказателно преследване, нито през 2004, нито когато беше сезирана три години по-късно, след като за главен прокурор беше избран Борис Велчев. Преди да застане начело на обвинението, той беше част от юридическия екип на Георги Първанов.

Да не се образува проверка за аферата с петрола вероятно има основателни причини. Назначението на Велчев обаче е показателно за друго. През годините Георги Първанов успя да получи власт доста по-голяма от формалните му правомощия и изборът на главен прокурор е само едно от тях. След като отиде в президентството, той на практика посочи за свой наследник в БСП Сергей Станишев и запази огромно влияние в партията. Най-голямото му постижение в политическото инженерство обаче е сформирането на тройната коалиция.

Преливане на посредственост

Изборите през 2005 г. произведоха доста шарен парламент, в който много трудно можеше да се събере правителствено мнозинство. Още в нощта на изборите Станишев заяви, че ще сформира коалиция с ДПС и Първанов горещо подкрепи тази идея. Първият опит двете партии да изберат правителство тогава обаче се превърна във фиаско. Проектокабинетът на Станишев беше отхвърлен от парламента. Последваха няколко седмици на тежки преговори при пълна липса на прозрачност, които в крайна сметка доведоха на власт тройната коалиция. Основно действащо лице в тях беше Първанов не само от формалната си позиция на президент, но и като човек със силна власт върху Сергей Станишев и БСП. Част от екипа на държавния глава се преля в Министерския съвет. Филип Боков от секретар по коордикацията на посланията стана началник на кабинета на министър-председателя. Секретарят по икономическите въпроси на президента Ивайло Калфин стана вицепремиер и министър на външните работи. Първанов трудно може да бъде обвинен, че е създател на кабинета "Станишев", защото той все пак беше следствие от компромисите и договорките между ДПС, НДСВ и БСП. Президентът обаче изигра много сериозна роля при постигането на съгласие за формулата на управление и начинът, по който щеше да се упражнява властта през следващите четири години.

Конформизмът и бетонирането на статуквото преливаха извън сградата на президентството и чрез назначенията на Първанов. През годините президентът трайно допринесе например за противоречивите решения на Конституционния съд. През двата мандата той изпрати юристи, които сформираха стабилна коалиционна група за прокарване на безпринципни решния, които на практика спираха всякакви възможности за ключови реформи (в съдебната система например) или пък бяха насочени към решението на лични или корпортивни интереси (законът за Черноморието или този за мултиплексите).

Всичко това е важно, защото показва, че през по-голямата част от двата си мандата Георги Първанов разполага с влияние и сериозни възможности да реализира идеите си. Резултатът е по-скоро известен на всички. След първоначално движение нагоре във втората половина на мандата си тройната коалиция затъна до темето в корупция и хаос. Бяха пропиляни важни възможности за реформи. Получи се така, че управленската проекция на Първанов преповтори недостатъците на един от родителите си. Тройната коалиция избягна катастрофа, защото нямаше рязко пропадане надолу. Провалът й беше в липсата на сериозна промяна. В бетонирането на статуквото.

А може да е друго.

За годините, когато разполагаше с толкова власт, Георги Първанов имаше възможност да направи много. Добрите му намерения бяха налице. Инициативата "Българската Коледа" например показа, че той човешки е загрижен за болните деца. Ако обаче на негово място имаше истински добър политик, той можеше да направи много повече от това парите за тях да не се просят веднъж в годината с sms-и и пошли концерти. Можеше да работи за такава реформа на здравната система, че всички тежко болни деца да получат равен шанс за лечение. Наградите, които даваше на учениците, спечелили състезания в чужбина, щяха да са много повече, ако беше настоявал за реформа в образованието, която да го направи адекватно на живота. А ако се беше противопоставил по някакъв начин на пълзящата корупция в предишното управление, ако беше поне дал някакъв знак, че е срещу престъпните схеми, от престоя му в президенството щеше да има някакъв смисъл.

Вместо това сега си казваме, че държавният глава е само представителна фигура, от която не зависи нищо. Изборите се превърнаха в състезание между партиите – ниво, което трябва да преминат, за да си докажат, че са сериозни. Държавният глава днес изглежда като препариран трофей, който гледа със стъклен поглед във фоайето на партийните централи. За десет години загубихме усещането за смисъла от човека, който избираме там. Президентството се превърна в тебеширен кръг, от който сивата магия на политическата посредственост ни успива с блудкави клишета. Президентството се обезсмисли.

Свикнали сме с това и сме забравили, че може и да е различно.

По отношението си към хората политиците могат да бъдат разделени на два вида. Едните усещат добре настроенията и действат съобразно тях. Те вървят след хората. Другите, истински ценните, са тези, които водят напред. Те не чакат да чуят какво се иска от тях, а формулират целта, избират посоката и вдъхновяват да се върви напред. Те произвеждат мечти, които после сбъдват заедно с хората. Пожелаваме си следващият президент да бъде такъв.