Агитационната коза

На тези избори по къровете български се появила агитираща коза. Припкала по синурите на село Старо Железаре, вапцана с червен спрей, като от едната й страна било изписано името на партията (БСП – разбира се!), а от другата – съответният номер, с който местния червен кандидат участва в изборната надпревара.

Няма по-добра метафора за тези избори от въпросната агитационна коза. Тя сумира в своята абсурдна битност всичко: тъпотията, идиотщината, малоумието им, плюс врявата и лицемерното овайкване, което съпровождаше тяхното правене. Защото – разбира се – за незаконната агитация на козата била сезирана местната Окръжна избирателна комисия – и стопанинът й задължен да я прибере в двора си и да премахне нейните агитационни белези. (Чудно наистина дали няма да се стигне до касиране на изборите в селото заради ироничната агитация, пусната в обръщение от сеирджиите.)

Козата, както е добре известно от българската митология, е свързана с дявола. Тези кози избори – също. Те бяха повече театър, отколкото сключване на граждански договор между избиратели и избирани. Един друг балкански народ вика на театъра “позорище”. Ами такова си беше. При това с бездарни артисти и не особено грамотен режисьор.

Нямам намерение да правя анализ на спектакъла. Ще отбележа само един дефицит – липсата на интелигентност и често дори нормалност в лицата, думите и жестовете на знайните и незнайни герои в изборната нощ. Не знам кой какви изводи си е направил, но лицемерието, простащината и откровената бездуховност бяха от такъв мащаб, че нямаше как да не предизвикат отчаяния реторичен въпрос: Боже, тия ли искат да ни управляват?

Не само че искат, но и го правят. Със или без коза. И нещо по-лошо: ние сме ги избрали да го правят. И продължаваме да ги избираме.

И тук идваме до втория, не по-малко съществен дефицит: тези избори бяха беден магазин. Бяха хоремаг от времето на социализма, с копърка и “Народен локум” по рафтовете. Много избиратели не намираха нужната им политическа стока. Не намираха  тези, за които с чисто сърце биха могли да гласуват.

И ако трябва изобщо да се говори за опороченост, тя не е там, дето съпикясаните комуняги и техните подгласници я дирят в момента. Не е в изборния хаос, който наистина беше впечатляващ – но който е не политически, а чиновнически продукт; не е в някакъв имагинерен страх от управляващите и тяхната милиционерщина (какъв ти страх тук – хората не се притесняват най-откровено да изложат гласа си за продан, което е углавно престъпление, та ще ги е страх да гласуват за когото поискат); не е и в продажните медии (когато всичко е за продан, и медиите са на тезгяха – нещо повече, те са посредници при разпродажбата на обществения морал). Опорочеността се състои в това, че няма съответствие между реалната политическа воля на хората и кандидатите да я изразят от наше име. Сиреч мераклиите да яхнат нашия глас.

В резултат: има избори, но няма за кого да гласуваш. Твоят глас вече не е израз на доверие към човека, за когото го даваш. Той е израз по-скоро на опасението, че онзи там шебек, дето се е разположил на съседната сергия и е пуснал вапцаната си коза по кърищата, ще я оплеска в много по-голяма и по-драматична степен от този, за когото по неволя гласуваш.

Мнозина ще кажат: имаш избор да не гласуваш. Само дето това е най-лошия възможен избор. И най-антигражданската позиция. Всъщност с отказа си да гласуваш повдигаш цената на политическите търгаши, на новите бай Ганьовци, които днес правят избори. Те само това чакат – и само за това се молят.

Реално аз нямаше за кого да гласувам на изборите за президент. Наложи се за пръв път да употребя протестен вот. Гласувах за Светльо от “Хиподил”. (После се оказа, че и той бил имал сериозни политически амбиции. Аууу!)

На втория тур обаче знам много добре за кого да гласувам. Когато става дума дали тази институция ще предава България още един президентски мандат, дали гоцевщината ще възкръсне зад нова маска, нямам изобщо колебания и съмнения – нито пък ще изпитам скрупли да гласувам против това и за Росен Плевнелиев.

И изобщо не мога да оправдая отказа да вземеш страна в една ситуация, в която е напълно възможно за пореден път президентът на България да бъде избран с гласовете на ченгеджийския тръст ДПС, който проваля страната ни от 1992 г. насам. И не виждам нито гражданска доблест, нито достойнство в този отказ, демонстриран и от Меглена Кунева, и от Мартин Димитров. Същите нямат моето доверие – и няма да го имат и за в бъдеще.

А иначе истината трябва да се казва в лицето, а не да я заплитаме в някакви фантасмагории, за да потушим собствената си неудовлетвореност от резултата. Истината е, че на тези избори изгубиха всички освен ГЕРБ. ГЕРБ спечели – и спечели много, неочаквано много. След две години управление на тази партия и всички свързани с това управление гафове, българският народ потвърди преклонението си пред светлия образ на Бойко Борисов. При което мога само да коментирам, че този народ си заслужава управлението, което има.

Дали е сгрешил в избора си обаче – или просто е нямал какво да избира? Струва ми се, че второто е по-вярно. В този смисъл – колкото и парадоксално да е – този избор е и достатъчно прозорлив.

Ако тъй нареченият народ беше избрал Калфин за президент и червени кметове за местни управници, щеше да се стигне до предсрочни избори, а след това – и до втори вариант на тройната коалиция, вероятно в още по-разбойническа форма. В условията на драматичната криза, чиито параметри едва сега осъзнаваме, това щеше да ни излезе през носа. И въпреки всичките си естетически несъгласия с Бойко Борисов не мога да не призная: прави му чест, че в изборната нощ постави приоритетен акцент върху печалното европейско дередже за сметка на изборната врява. Никой друг не постъпи така.

Проблемът обаче си остава: липсват фигури, на които можем да се доверим – и които могат да не представляват адекватно, без да опорочат нашия вот. В една страна, в която вероятно има стотици хиляди десни избиратели, лисва реална и ефективна дясна партия. Вместо това има някакви, които са дотолкова заети със собственото си оцеляване, че са готови и магаре да ни пробутат, ако това пасва на някакви мизерни вътешнопартийни интереси. (От типо на този да прецакаш коалиционния си партньор, или да пропъдиш евентуалния конкурент за лидерския пост.)

Как и защо би трябвало да гласувам за Румен Христов например – за кандидата на Синята коалиция? Ами не бих могъл – и очевидно не само аз, след като резултатът му е под два процента. Под два! Това вече не е дори бутикова партия, това е отломка нищожна. Е скоропостижна кончина на традиционната десница – и вероятно сигнал, че е време да се прави нетрадиционна такава. Чувам, че Мартин Димитров не изключвал да си подаде оставката “след такъв резултат”. Нима още не си я е подал? Странно...

Не по-малко странно е в БСП, където дори си били подобрили резултата в сравнение с парламентарните избори. Те твърдяха, че управляващите били свършени, че наказателният вот щял да ги помете. В резултат: изгубиха президентските избори с повече от 10 процента разлика, изгубиха битката за столицата с още по-драматичен резултат, няма ги изобщо в Пловдив, Варна, Бургас, Русе – не само като победители, но дори и на балотажа. Момчето от “Позитано” обаче не иска да си отива: не, наложили се били като алтернатива, били спечелили гласове, а ГЕРБ бил изгубил. Но както не иска, така партийните лешояди вече точат клюнове и чакат да се върне Първанов.

И най-сетне голееемия резултат от тези избори: чака се пръкването на нова партия из редиците на българското опълчение – с Меглена Кунева начело. Центристка, разбира се. С претенции за гражданска.

Нова? Точно толкова нова, колкото самата тя е нов и необременен играч на българската политическа сцена. Тази партия впрочем се прави от неколцина оправни стари играчи, владеещи политическия алъш-вериш – най-вече бивши министри от царското правителство. Тъй че за никаква гражданска структура не може да става и дума. Най-много да се пръкне поредния спасител на нацията, който да си партнира с комунягите и ДС-олигархията в ограбването на същата. Нещо като Бойко Борисов в пола.

Ще доживеем – ще видим. Когато дойде времето на следващите изборни кози.