КАК ЩЕ ИЗЛЕЗЕМ ОТ КРИЗАТА

Оказва се, че британският бизнесмен Саймън Улфсън предлага награда от 250 хиляди лири на икономист, който изработи най-добрия план за излизане на страните от еврозоната от кризата. Наградата "цели да стимулира най-светлите икономически умове да помогнат да се запълни тази политическа празнота: техните усилия могат да предпазят Европа да не изпадне във финансов хаос, който би унищожил спестявания, работни места и социална сплотеност", заключава Улфсън.

Остава неясно, а и Улфсън не казва как от предположително многото депозирани планове ще се избере най-добрият: дали като се прецени на око, или като плановете се прилагат последователно, докато някой от тях ни изведе от кризата. И в двата случая не ни чака нищо хубаво.

Въпреки тази неопределеност, моя милост също се изкуши да се намеси – едно, поради възможността с това да се присъедини към най-светлите, па макар и само икономически, умове на планетата и второ, защото това не изисква кой знае колко работа. Причините за криза като настоящата са известни отдавна. Те са обяснени още от Рикардо, един от основателите на съвременната икономическа наука. И планът за излизане от кризата би трябвало да се предшества от анализ на нейните причини. Проблемът не е в липсата на знание какво да се прави, а в прилагането на това знание.

Основната причина за днешната криза е една, и то много проста за обяснение: животът на кредит, т.е., харченето от обществото на повече средства, отколкото то притежава. Един човек или отделно домакинство трудно могат да изхарчат повече пари, отколкото имат. Не е така, обаче, с големите икономически организми, като държавите. Те мога да емитират ценни книжа, които нямат стойност, но са законно платежно средство. Или просто да си напечатат пари. Те могат да правят пари от нищо, защото обикновено няма друга спирачка пред действията им, освен грубата действителност. Но когато тя се намеси, ние вече сме в състоянието, наречено криза. Голяма част от парите са изядени на зелено. Естествено, едни са изяли повече от други, а някои не са яли нищо, и това обстоятелство, както никое друго, унищожава социалната сплотеност, да не говорим за спестяванията и работните места.

Можем да посочим поне четири вторични причини, които правят възможно небалансираното харчене на обществени средства и премахването на които би направило това харчене невъзможно.

1. Отсъствието на качествени пари. Под качествени пари разбираме такива пари, които не променят стойността си с времето или в резултат на манипулации от страна на държавата (или други заинтересовани лица). Пример за качествени пари е златото, изпълнявало ролята на пари в света допреди век. Златото  притежава две важни качества, които го правят много подходящо за това: хората го ценят и то не може да се произвежда изкуствено. Количеството златни пари не може да се увеличава по желание и това прави системата устойчива.

Това постижение отдавна е трън в очите на институциите, обичащи да харчат. Отначало те са залагали на алхимията, обещаваща да открие начин за превръщане на останалите вещества в злато. Когато става ясно, че това е невъзможно, опитите за компрометиране на парите се насочват към дублирането на златото със сребро, т.н.”биметализъм”. Докато накрая Първата световна война е използувана като повод да се премахне златният стандарт. От тогава количеството пари в обръщение зависи в последна сметка от производителността на печатарските машини в съответната емисионна банка.

Наличието на качествени пари би било сериозна антикризисна мярка. За съжаление, колкото просто е да кажем това, толкова сложно е да го осъществим на практика. Връщането към златния стандарт може да създаде повече проблеми отколкото да реши – както показва опитът на Британия да го стори след Първата световна война. Една от причините за това е, че не знаем пазарната цена на златото. Това изглежда невероятно, след като в света съществува постоянен пазар на злато и стойността му се обявява ежедневно на борсите. Но тази цена е спекулативна. Тя е образувана от предлагането на златото като обикновена стока, а не като стока, способна да бъде заменяна срещу всяка друга, т.е., изпълняваща ролята на пари. Ако привържем валутата си към нея, последната може да се окаже надценена (или подценена) с всички произлизащи от това следствия.

Докато е бил в сила златният стандарт с течение на времето е била постигната една повече или по-малка равновесна цена на златото. Премахването му е като превръщането на аквариум в рибена чорба – за целта е достатъчно да го сварим. Обратният процес е значително по-труден.

2. Друг начин за правене на пари от нищо е съвременната практика на банкиране с частично обезпечение на кредита. Това означава, че днес банките раздават като заеми много повече пари, отколкото имат в наличност. Колко много? Например, когато исландските банки фалираха през 2008 г. се оказа, че са раздали кредити, шестдесет пъти по-големи от резервите, които притежават.

При положение, че банката трябва да може да върне депозитите на вложителите във всеки един момент, това си е направо престъпление. Мъри Ротбард, големият критик на системата, така го и нарича – узаконено мошеничество. То е мощен източник на инфлация – която също е узаконен начин за бъркане в джобовете на хората.

Това узаконено мошеничество не само не е преследвано от държавата, но и съществува единствено поради нейната подкрепа. Тя е едно от най най-заинтересованите от възможността за създаване „на пари от въздуха” лица.

3. Друго прокризисно действие на държавата е определянето на основен лихвен процент от централната банка. Нормално е лихвата, която е цена на кредита, да се определя като всяка друга цена – на пазарен принцип, т.е., от търсенето  и предлагането. Изкуственото определяне на лихвата изкривява пазара така, както и всяка друга регулирана цена. За да видим какво става, когато лихвеният процент е, например, изкуствено занижен, нека дадем пак думата на Ротбард:

„Възниква безпорядък. Предприемачите реагират на сигнала, като насочват инвестициите към дългосрочни проекти, които сега изглеждат привлекателни поради ниската лихва и загърбват производството на потребителски стоки.”

Влагането на пари не където трябва е, освен друго и източник на криза. Резултатът е, че в този случай тя удря първо и най-тежко именно тези инвеститори – а те са производителите на средства за производство, суровини, строителство.

4. И, накрая, трябва да отбележим и приноса на борсите. Няма принципна разлика между играта на борсата и залаганията на конни надбягвания или футболни срещи. И в двата случая очакваният резултат се гради на известна доза обективни предпоставки, примесени с много случайност.

Разбира се, търговията с ценни книжа съществува на същото основание, както и търговията с всяка друга  стока. Но когато здравословното  състояние на икономиката се определя от една, по същество хазартна дейност, каквато е борсовата търговия, трябва да се замислим. Това не е здравословен сигнал.

Изброените причини за кризата са резултат не на друго, а на регулация от страна на държавата. Виждаме, следователно, че тази криза се дължи не на прекалено свободния пазар, не на недостатъчната му регулация, а на неправилната такава. Някои са склонни да хвърлят вината за това върху самият капитализъм. Капитализмът е само инструмент, нека подчертаем – най-съвършеният в икономическо отношение, който познаваме. Един инструмент може да бъде използуван по различен начин. Ножът може да реже както хляб, така и глави. Безспорно, един съвършен инструмент може да донесе повече ползи от несъвършения, но и повече вреди при злонамереното му използуване. Но вината се носи от този, който го държи.

Кой носи вината за неправилната употреба на капитализма? Всички, които  се опитват да надхитрят природата. В стремежа си към все по-бърз растеж в условията на ограничени ресурси ние се опитваме да компенсираме това, като експлоатираме и бъдещето. Една от тези форми е и прехвърлянето в него на нашите задължения.

Експлоатацията на бъдещето е особено опасна форма на експлоатация, защото то има свойството да настъпва неизбежно. От нея извличат полза само тези, които няма да го доживеят. (Нека припомним циничния афоризъм на Кейнс: „В дългосрочен план всички сме мъртви.”) Един ден експлоатираното бъдеще се превръща в опоскано настояще и ние почваме да търсим човека, който ще ни изведе от там.

Подозирам, че чудодейни начини за излизане от кризата няма. Тя ще продължи докато изтече експлоатираният от миналото отрязък от време. Ако това е така, няма нужда от никакъв план за излизане от нея и добрият г-н Улфсън може да си спести парите и грижите по оценяване на планове. Дотогава, обаче, трябва да се въздържим от действията, експлоатиращи бъдещето – ако не искаме тя да продължи неограничено дълго.