Театър на сенки и компромиси

Сред четирите заглавия[1] „СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК”е най-хомогенната и  про­­фесионално издържана книга. Преди да бъде  документално и мемо­­арно, най-напред тя е интелектуално творение, резултат на духовни тър­сения и богати  кул­турни инвенции. Веселин Бранев има запазено мя­сто в българската култура като сценарист и режисьор на култовия сериал „Записки по българските въстания” и игралния филм „Хотел Централ”, които навре­мето плениха публиката със завладяваща искре­ност и човеч­ност, така дефицитни в соцреалистическата джунгла с пре­тенции за изку­ство. След 40 г. той прави своя следващ творчески удар. Живеейки далеч от тук, в зеленото спокойствие и свежест на  Канада, връща на родината частица от взетото и  преживяното във вида на ретро­спекция и  в духа на из­повед, каквато е немислима за тукашния обитател на въобразените ин­тели­гентски йерархии. През 2000 г. В.Бра­нев получа­ва 800 страници от своето досие в архива на Държавна сигур­ност, които покриват 25 го­ди­­ни от живота му от 1948 до 1973 г.и като кинодрама­тург постепенно раз­гадава драматичния потенциал на матери­ала. В него е запечатан абсур­дистки театър на сенки, имитиращи бити­ето- собст­ве­ната му сянка и сен­­ките на житейското му обкръ­же­ние, лицата от су­мрака и сенките на обре­чените роби  в комунисти­чес­кия  ареал, а над всички тях е  надве­сен  зло­коб­ният силует на инсти­туцията ДС. В тайния архив са разко­ди­рани ира­цио­нал­ните посту­ла­ти на социалисти­ческата дър­жава, крепя­ща се на страх, лъжа и нравст­­ве­на поквара.„Сле­деният човек”е означаемо на “упла­шения човек,” моде­лиран в условията на  несвобода и тотален  над­зор, му­тан­тът на безум­ния  идеологически експеримент. Доси­ето само по себе си е реги­стър за убийст­веното ежедневие и императивна директива, която планира, надзирава и  санкционира безна­дежд­­ното гето на соцлагера.

 За  разлика от „Горещо червено” тук опитното писателско перо пости­га дифузия и органика между различните текстови конфигурации  и осигу­рява пред­ста­вата за романов разказ на един живот. Жанровата симбиоза  е заложе­на в подзаглавието –„спомени, предизвикани от документи”. С добре  цен­­три­рана композиция, с перфектен стил  и виртуозна плетени­ца на ска­за, тек­стът черпи динамика от няколко дискурса – документален, мемо­а­рен, поли­тически и психологически. За професионалния  кино­ре­жисьор не е проблем  воденето на паралелни разкази. Едновременно  са в кадър и протичат паралелно няколко  реалности – сумрачния свят на тай­ните служби, външната събитийност на  социалния  живот и скритият акт на себеана­лиза– те се обуслават или конфронтират, опровергават и обя­сня­ват вза­имно, обвър­за­ни в напрегната, динамична структура.Ма­­те­­­­риалите от досието са аранжирани по много начини –  веднъж са  въве­де­ние към разказа, друг път се експлицира цялостен документ, трети път  архивните пасажи са накъ­сани от автор­ски реплики. Репли­ките се врязват в поли­цейските рапор­ти и доноси, за да ги апостро­фират или анали­зират, но винаги се удър­жа органичната спойка на мемо­арния  разказ.Чрез интер­тек­сто­вата постановка най-сетне се състоя­ва отложени­ят диалог между следе­ния човек и прова­лени­те сцена­ристи на контрола. Срещу безиз­разния служебен шаблон и идеологемите на вла­стовия език, авторът противо­поставя логическата яснота и съживеният аромат на спомена, вълнението на  изповедта и жи­тейското  многоцветие на лица и събития. Макар и постфак­тум, морални­ят и интелектуален реванш се е състо­ял, поне на равни­щето на текстовостта.

В.Бранев подлага на безмилостна дисекция репресивната система на то­та­­лиризма – веднъж като участник и втори път като жертва. Постига тази морално-политологическа цел чрез труден личностен избор- решава се на публична изповед, залага името си, интимните тайни, скри­тите си въж­­деления, семейната биография. Книгата се пише с мастилото на болка и срам, с  горчивината  на разкаянието и съжалението, но и в духа на  висо­ките етически категории - чест, съвест, почтеност, искреност. Избрал е  примера  на видни  фигури в  европейската литература, извър­вели пъти­ща­та на съвестта- Георги Марков, Гюнтер Грас, Милан Кундера. Изборът оба­че се оказва непосилен. По-нататък ще видим  защо.     

Книгата е структурирана в две части - първата е жанров мемоар, възкресява спомените от детството през военната 1944г., обхваща юно­шест­вото и младостта във времето след преврата. В носталгичните  стра­ници е отразена картината на  българската общностна дезинтеграция още преди войната -  дядото е заможен чифликчия в най-добрите тради­ции на българския стопанин между двете световни войни  и когато  ко­му­­­нистите национализират имота му, човекът умира както хиляди други поч­тени и работливи българи. По същото време бащата Неделчо Бранев е  комуни­ст от 1918 г., съветски шпионин, лежал в затво­ра зара­ди поли­тическа дей­ност.След 9. 09.44-та  е доверен човек на  черве­ния  режим, съдия  в  злове­щото оръдие за разправа – т н. „народен съд”, високопо­ста­вен член на Върховния съд в годините на диктатурата. В разказа на сина той е  видян като идеалист и честен човек, предан на комунистичес­кия идеал, в съдеб­ния  процес „Катин – Виница” дори е при­стъпил волята на Г. Дими­ров, борил се е срещу смъртните присъди като член на ВС, раз­очаровал се от своята партия след обесването на Трайчо Костов. Инте­лигентен и обра­зован  юрист, не е натрапил на синовете си своите възгле­ди, оставил  ги сами да градят своите мировъзрения и интереси. Не се е отказал от пози­иите  и привилегиите си на АБПФК , ползу­вани  са и от децата му, в изве­стна степен. Достойно и  оправдано е отноше­нието на почит и обич на  писателя към своя родител, то е дълг на всеки син и  нравствен човек. Не може да  е съдия на баща си, нито да носи негова вина - достатъчно е, че се е нагърбил с подобно морално из­питание спрямо самия себе си. До­края на тази тема така и не намира сили да спомене, че съдия Бранев е съдействал на престъпленията на режима, осъждайки на  затвор, конфи­скации  и мъки невинни хора, зара­ди чудо­вищното  пре­стъп­ление на  НКВД, погубило 21 000 полски офи­цери, ко­ето бе потвър­дено докумен­ално от президента Б. Елцин през 90-те г. Съобразявал се е с повелите на партията, като е подти­скал ран­ни­те си идеали, а на­верно и съвестта си. Но и така оценно­стени,  пуб­лич­­ното изнасяне на тези угризения е проява на огромна морална сила. Показва, че синът е натоварен не само със  соб­ственото, но и с родо­вото, и с историческото  бреме. Тежък дълг, който с книгата се изплаща.  

Между двата родови и политически полю­си се формира лич­но­стта на писателя, обречена на раздвоение и раздирана от проти­воре­чия. От тях се ражда тази книга като опит за въз­връщане на отдавна изгу­бено духов­но равновесие, като опит за иденти­фициране на своя образ в гео­по­лити­ческата огромност и в моралноетичната скала на хри­стиянския  хума­ни­зъм. Изповедта му е възхитително усилие да спаси екзистен­ци­алното добро с вярата, че така спасява и  световната доброта. Тази битка  е  беля­за­ла целия му живот и резултатът според автора е, че е успял да спа­си „максимума от себе си”. Не е спасил максимума, но е спа­сил доста­тъчно много, щом успява да направи знаменития филм на наци­ята „Запи­ски по българските въстания” – освен с талант, и с пиетет към исти­ната за най-бурното българско време.

Два са основните субекти в книгата на В. Бранев – Следеният и пресле­двачът – институцията ДС. Интригата между тях продължава 25 години  и това е изнурително дълга  игра, в която има всичко – привли чане, отблъс­кване, дебнене и засади, арести, бягства и спасения. Залогът е свободата и достойнството на личността. Греховете на Бранев в очите на органите са греховете на свободния човек – самоуважение, творчески дух и конеж за свой път в голямото кино. Но системата на контрола е съз­дадена затова – да всява страх и пречупва стремежа към свободата, да тъпче поривите  за творчество и независимия дух на човека.За тота­ли­тарния комунизъм  няма  по-опасни врагове  от може­нето и  интелекта, от  непо­кор­ството на дарбата, допустими един­ствено като слуги на режи­ма.    Книгата на  Бранев изважда наяве  широк спектър от методи за  шан­таж и насилие над  личността.Самият той попада в мре­жите на ДС като акти­вен ремсист и  е вербуван за  секретен  сътруд­ник  от 1949 до 1954 г.- времето на най-голям политически маразъм, когато настървено се пре­следват и недоубитата буржоазия, и враговете с партиен билет. От 1958  до 1973 г. вече е преминал на отсрещния полюс – в  контингента на раз­ра­­­бо­т­вани­те и следени­те.За стореното през първия период научаваме мал­­ко – пом­ни се тягост­ното изживяване и страха, а извинението с епо­хата, мла­дост­та, неу­кре­п­­­налия характер наистина е валидно и досега. „Време­то” оста­ва запе­чатано зад една резолюция на органите от 1958 г. - „Реа­ли­за­ция няма” – това е  малка, но  съдбо­носна  победа  на личността  над настой­чи­ви­те примамки от зоната на сумрака.

Разказът изважда на светло заплашителни  фигури, довеяни  в българския живот от геополитическия катаклизъм, отличени с неиз­мен­ния им  зна­ков атрибут  -„каскетите”, захлупващи безличия. Те следват младежа  по тъмните улички, вкарват го в мръсни кабинети, парализират волята и ума му със суровите си физиономии и груби гласове. За пръв път в но­ва­та доку­ментална литература са обрисувани портретите на хората от тай­ните коридори  на властта. След Яна Язова в романа „Война” и В. Бра­­­нев е успял да създаде двупластов образ на фана­тиците от ДС - едно­временно  конкретизиран, физически реален и символно-обоб­щен. Ту са забулени в сянка, скрити  заговорници срещу нор­мално­ст­та, ту с ясно изразени ха­ра­к­те­роло­гични черти на недо­дялани и простовати карикатури с неу­мо­лими яростни маски и вълчи очи, вну­шаващи страх и покорство, об­се­бени от маниакална подозри­телност, без понятие за морал и чове­щи­на .Прилепи от мрака на човеконе­нави­ст­ната идеология - такива ги пред­ста­вя Бра­нев в начал­ната им „револю­цион­на„ фаза. Но и този обоб­щен образ тър­пи развитие в годи­ните. Доку­мен­тите от досието – пла­нове, заповеди и рапорти - фиксират еволюцията на тайната гвар­дия към по-голяма обра­­зованост, но и към мързеливост, тунеядство, параноя, мани­­а­кал­но­ст, карие­ризъм, имитация на пости­жения - започ­нали са да лъжат и изпол­зват рабо­то­да­теля си. Константни са само страхът, шанта­жът и контро­лът като  рабо­тен инстру­мен­­­тариум за подтисни­че­ст­во. Не се про­меня също глу­по­стта и скудо­у­ми­ето на съста­ва и на систе­мата в ця­лост.

Освен лица­та, от досиетата изплуват и методите на съвре­мен­ната инкви­зиция. При­но­сът на книгата за разбулване на репресивната политика и същинските функции на ДС е извънредно важен. Като показ­­ва техноло­гиите, дейно­стите, документите и  организацията на секретните служ­би, тя разкрива чудо­вищния механизъм за потисничество над човека, над вси­чки сфери на социобитието. Примерите в това отношение са потрес­ни. Ко­мич­но–зловещо звучи епизодът на проникването на 10-на „офи­цери” в жилището на следения, заради което се осъществява масирана моби­ли­зация  на вся­какви учреждения и ведомства, снабдени с вътрешни рези­денти на ДС. Досието  документира параноята, в която е  въвлечено цяло­то общество, показва генетичната увреденост на си­сте­мата. Ган­гре­ната обхваща не само паразитните партийни креатури - няма дър­жав­на институция или гражданска организация,  които да не са овла­дяни  и  ко­ман­двани от ДС. Човекът е впримчен в отров­на  паяжина и съд­ба­та му на пленник, без свое  неприкосновено  убежище, без личен живот и ин­ти­м­ни тайни е убедително доказател­ство за антиху­ман­но­стта  на тоталитарния строй. Този документално-изповеден труд разбива теори­ята, че службите били работили за националната сигурност. Разбиването на българ­ското семейство, насаж­дането на  подлост и пороци, отравянето на обще­стве­ния климат и унищожението на духовността  не може да се ква­лифи­цира като закрила на държавата, а единствено като охрана на „един­стве­ната партия” и нейните простовати функционери.

Бранев е изпитал  част от методите  на собствен гръб – изкуша­ване с кариера, шантаж, теренно следене в страната и в чужбина, обгражда­не с доносници, телефонно подслушване, прихващане на кореспонден­ция, тай­ни обиски на дома, изземване на лични вещи, отвличане, арест, разпи­ти. Съдбата му спе­стява най-драстичните похвати за ре­пре­сия, а биха мог­ли да му се случат поне на  два пъти – когато го хващат в Западен Берлин през 1958 г. и след  нелегалното семейно пътуване  до Герма­ния през 1968 г. Но името, авторитета и заслугите на бащата са щит зад гърба на  вироглавия син. Фамилията принадлежи към комуни­стическия елит, въпреки  свобо­до­мислието и интелектуалната критич­но­ст спрямо режи­ма, изричани под сур­динка. Лично аз съм респе­ктирана от обектив­ността на автора – сар­кастичното и негативно отно­шение към офицерите от ДС през годините се променя. Не е спестил факта, че в трудни житей­ски  момента е  използвал услугите  на офи­цери от ДС, во­де­щи опера­тив­ната му разработка – веднъж за реги­страция на амери­канска приятелка и вто­ри път за виза за Италия. Този странен танц на  сле­дения с преслед­ва­чи­те, тяхното сближаване и раз­далечаване са част от темата за голе­мия  ком­­промис на интелек­ту­алците със системата. Тема, която се отнася не само за автора , но и до много други писа­телски имена, споменати в кни­гата. А и извън нея.

Един от най – интригуващите сюжетни сигменти е посветен на Доно­­сника като личност и като институция. Този персонаж е съпътстващ , множествен, раздвоен, ту е анонимен, ту смазващо конкретен. Разпръснат е в протяжността на годините и в обитаваните пространства, появява се във всички дискурсивни равнища. Обгледан е многостранно – доку­ментално, чрез собственоръчни доноси, чрез лична биогра­фия и  в субек­тивен спо­мен, чрез психоанализ. В този план се крият истински човешки драми, тук е драмата на унизения  ин­ди­вид и на об­щността като цяло, подложена на травматична манипу­ла­ция - да из­лъч­ва предатели и вър­ши предател­ст­ва,да приема подло­стта като нор­мално ежедневние и  усло­вие за престижен жи­вот и кари­ера. Чрез съд­бите и образите на тези хора, Бранев разголва брутал­ната същ­ност на ведомството, създадено да сее поква­ра и да по­губва всяка свя­тост и добродетел под българските небеса. Този дял от книгата има силата на мо­рална присъда  над системата, но всеки трябва да я изтър­пи и лично за себе си. Не всички агенти и до­носници са под общ зна­менател –авторът ги оразличава, кога­то ги раз­шифрова - сред тях  са  съу­ченици, любими при­ятели и роднини, колеги и съседи. От всеки ъгъл  дебне и слухти пре­дателско шушукане. ДС няма скрупули  при вербуване на агенти – деца на репресирани, дори на  убити  „народни врагове” са първите жерт­ви на шантажа; способни, образовани  и амбициозни мла­дежи - за тях  кари­е­рата е примамка; по­средствени, озлобени неу­дач­ници - тук воде­ща е зави­стта и отмъсти­тел­ността към успешните и ка­дърни хора, те са съвър­шените агенти. Неиз­­броими вари­нти, които в книгата получават кон­крет­ни  имена, лица и биографии. С  нескривано огорчение авторът раз­­нищва мотивите на пре­дателството и се опитва да надникне в психи­чес­ките деформации на тайните си спътници. Някои от тях не издър­жат на пси­хонатиска и морал­ните си угризения – три примера на само­убийства има  в книгата. Тези трагични фигури, шан­та­жирани, подма­мени, изку­ше­ни от мефи­стофелите  на ДС са изку­пи­тел­ни жертви на престъпната кама­рила - те предпочитат смъртта пред унизеното си съществуване, в нея намират единствен изход от личност­ната и житейска  де­вал­­вация. По-голя­мата част от доносни­ческата кохор­та обаче няма  ни­как­ви угризения, напротив полу­чава съзнание за значи­мост от мръсната си роля  в живота на дру­гите. Квалификациите към тях са с интонации на презрение, отвра­­щение или клеймо към онези, които се броят за интелектуалци – напр. ком­­по­зиторът Кирил Цибулка /аг.Ана/, фолкло­ристът Христофор Тза­вела/ аг.Тодоров/, директорът на студията за ани­мационни филми Дим. Косита­сев/Андрей/ и др. Тези страници са беля­зани с омерзение и  тяго­ст­ни чувства, с  бол­ка за погубената нор­мал­ност и доверие между хора­та. В срам, гняв и лицемерие живее чове­кът, зао­биколен от ковар­ство, пре­следван от подозрителност, скритост и  са­мо­та. За да оцелее в такава  среда той е принуден непрестанно да се при­гажда към злото, което го заобикаля и всекидневният му подвиг се състои в това да не участва в не­го - това  разкри­ват всич­ки болезнени сви­детел­ствата. Неговата  неща­стна, потайна, уни­зена, фи­гура е субли­мат на мора­лния провал на кому­ни­сти­че­ската иде­ология. Ето една точна оценка с думите на автора:”Ду­ховно невежи­те офиц­е­ри от ДС и до днес не могат да додстигнат до просве­т­лени­ето,че основ­ният резул­тат на „патрио­тичната им дей­ност” е поква­рява­нето на крехката човешка личност, едва изпълзяла в края на 19 век от тъм­ните робски векове.”

Освен с емоционални въздействия, трудът на Бранев е интелектуално наси­тен със сентенции и ирония, с цитати от световния култу­рен език и наход­чиви аналогии от литературната класика /Кафка, Сартр, Л. Тол­стой. З.Стоянов/.Светъл лъч на висо­ката литература, стремящ се да про­бие в мрачината от низки страсти и  гроз­ни деяния. Но такава е съдбата на интелектуалеца  в една „виновна действител­ност”, в която „невинов­ното поведение” е мак­симумът, до кой­то до­стига интели­гентът – опор­тюнист според твърдени­ето на автора /с. 291/.А примерите за опор­тюнизъм и конформизъм не са никакво изклю­чение - те са начин на живот на пода­ника.Чест прави на В. Бранев, че не спестява и  своето съ­причастие към опортюнистичната прислойка. Напро­тив, тук са посто­янните му разкаяния, себе­анализи и самоукори за компромисите, нало­жени от „виновната дейст­вителност”. Десетки пъти  изповядва миговете на слабост и податливост – един от най-безо­бидните е тичането  на авто­стоп от Боровец до София, за да не пропусне пародията „из­бори”. Не са премъл­ча­ни и греховни проя­ви, точно те насищат повествованието с религи­озно­етични конота­ции – такъв е момен­тът, когато се терзае, че е отказал помощта си на неща­стния и изтор­мозен негов съу­ченик от репре­­си­рано бедно семейство. Ето  какво е оправданието в слу­чая :„Взирам се с безпо­койство и угризение назад в годините и разбирам, че през това нрав­ствено изто­щително време у човека оста­ваха сили  колкото да хи­трува само за себе си  и за най-ближните – почти бяха изчезнали сво­бод­ни валенции за помагане или спасяване на други, не така близки, макар и често по-неща­стни или по-заплашени”. Ако съждението е вярно за общия мора­лен климат, фру­стиран от поли­тически ексцесии, то не оз­на­чава,  че е  ва­лид­но в субек­тивния план и още по-малко в кон­кретния – семейство Браневи са в сил­на обществена  позиция по това време.Чи­тателят трябва да  приеме или не, дали  времето е универсална индул­генция за всички човешки несъ­вършенства. Всеки сам определя Макси­мума или мини­мума, който трябва да опази в зави­симост от нрав­ствения и психическия си капа­цитет.Друг е въпросът, че всеки има су­бективна мярка за тези кате­гории. Съзерцателната, арти­сти­чна, ари­стократска на­тура мисли „неуча­стието” и съхраня­ването на вътреш­ната свобода за „мак­­симум”, докато за един не­примирим и соци­алноактивен индивид то­ва може би е само „минимум”.

Междувременно получих лично писмо от Веско Бранев, което си позво­лявам да споделя с всички, защото задълбочава или може би опро­вер­гава моите наблюдения относно тази сложна екзистенциална  про­бле­матика. Приемам го с уважение.

„Нека кажа преди всичко, че аз нямам чувство за грях, защото не съм вярващ. Всички разсъждения в тази посока ще са неточни. Аз имам съз­нание за вина, а това е съвсем друго. И не търся никакво лично оправ­дание за този и за други случаи. Виновен, аз се опитвам  да открия какъв механизъм е действал у мене, за да е така. И откривам, че това е все­ляващия се у всички егоцентризъм, породен от несигурния живот. И това не е никакво алиби, това е тъжно откритие,  че действител­ност­та е посегнала върху личността ми, въпреки желанието ми да я опазя. ”

Тезата в тези редове се обезсилва от следващия  характеро­логичен  ред, посочен в книгата -  на достойните и мъжествени  хора като проф. Венелин Га­нев, д-р Орошков, писателят Константин Константинов,  Гене­­ра­ла, отка­зали  компро­миса с цената  на  лични жертви и  страдания. Има проти­воречие между тези образи и  философията  на меомоариста  „... за да станеш такъв великолепен Никой, е трябвало да си бил изклю­чителен Някой. Но как да станеш Някой по време на тоталита­рния режим, кога­то един­ст­вената Партия иска  от теб през целия ти жи­вот да си Нищо?” Бранев не  си спомня или не е  чувал имената и на  него­ви  съ­вре­­меници през 70-80-те г. като Илия Минев, Борис Арсов, Стефан Ма­ри­нов, Георги Марков, Георги Заркин, Йордан Русков, Ганчо Савов, Еду­ард Генов,Любомир Собад­жиев, поетите  Константин Павлов,  Биньо Иванов, и мн. други, които не се съгласиха да бъдат „Нищо” и  пред­по­че­то­ха да  останат „великолепния НИКОЙ”.Това са и всич­ки онези, които са  били готови да платят цената, а тя е твърде ви­сока  и не по си­ли­те на всекиго  –  социално дъно, би­това ми­зерия, липса на реализация и пер­спе­ктива, затвор, изтезания, гибел. Въ­просът е в това, че самият той ла­вира по ръба между вън­шна лоялност и вътрешна отлъ­ченост, между компромиси и почтеност, между сигур­ността и копнежа по свободния свят. Такъв  е  про­читът на сцената, в която семейството се колебае дали да избере  сво­бо­дата, еми­грирайки в Ав­стрия или да се върне  в мижи­турския уют  на соци­али­стическото блато. По-важно е, че кни­гата свидетелства за дра­матичните процеси на самоиденти­фикацията и доказва, че човекът от соц­лагера е обречен на трудна битка за удър­жане на своето самоува­же­ние, за съхра­няване на вродената си човечност. Бих каза­ла, че това изну­рително пъту­ване няма край, дори когато е достигнат спа­сителния бряг на спо­кой­­­ствието. То е част от процеса, в който една епоха, белязана ката­стро­фично от тота­ли­тарната доктрина се са­мо­съзнава като исто­ри­чески и ху­мани­тарен провал. В този смисъл всеки  индивидуален акт на равно­смет­­ка е малък принос в общочовеш­кия етиоло­гически и полити­чески опит.

Паралелна и подробно застъпена в сюжетната конструкция е темата за съдбата на българската култура в условията на комунисти­ческия диктат. Спомнянията показват,че тя е тенденциозна, осакатена, откъсна­та от света, провинциална, слугинска и посредствена поради липсата на свобода и сервилността пред всемогъщата партия.Всички изводи са под­крепени с конкретни примери от професионалния и  приятелският кръг на автора, от средите на интелектуалния елит по онова време- писа­тели, кинодея­тели, администратори от културната сфера. Интри­гуващи случ­ки, био­гра­фични скици, портретни ескизи и наблюдения, пречу­пени през субективната авторска визия, извеждат обществения и духов­ния облик  на т.н. социали­стическа интелигенция. Заснета в официални про­яви,  в за­дъхана гонитба на кариера или в битови сцени, тази соци­ална група е пред­ставена като сервилна и меркантилна, кари­ери­стка, опор­тю­нистична, готова да слугува верно на „единствената партия„ в за­мяна на житейски благини и приви­легии. Браневнабелязва различ­ните психо­ло­гически и кариерни модифи­кации на писателското войнст­во. В групата на лири­ците са най-преданите трубадури на пар­тията, „чието голямо даро­­вание беше житейската вещи­на” според автора. Именно те са чевръ­сти­те мом­чета, които осребряват патетичните си екзалтации и достигат­  до високи дър­жавни по­сто­ве - неизменният Левчев, Джа­гаров, Орлин Орлинов, Петър Кара­ангов, Владимир Башев.Специ­ално вни­мание  е заслужил Вл. Башев, заради стиха „революцийо, целувам твойта брадва” – дока­зателство не за кръво­жадност на кроткия поет с кариерни амбиции, а за­това „че даро­ва­нието е стока за търгуване„.И други пише­щи хитреци са  обект на нели­цеприятни харак­теристики и оценки – зад лесно разга­да­емите ини­ци­али Д. Ц. се разпознава не само безсмъртния тържест­ву­ющ герой на всички времена – сега ловец, разказвач, депутат и пр., а уро­д­­ливото явле­ние, което затри българската литература за поло­вин век. Разоча­роващи за Бра­нев са някои  прояви  на Йордан Радичков, който тръгва към  върховете на лите­ра­­турната класация, раз­читай­ки не на талант­­ливата си проза, а на членство в БКП. ”Името на на най-яркия лите­ратурен талант на тоталитарното време фигурира под най-позорния документ на СБП – резо­люцията  за осъждане на Солжени­цин” – това е присъда, която ще остане лош сън от епохата на пороб­ва­не­то на съвест­та. Но  какъв избор е имал са­мобитният художник от селцето Калиманица, щом няма зад себе си висо­ко­поставен баща или вуйчо с абревиатура АБПФК? В този култу­рологичен аспект се промъкват и язвителни ноти, напом­нящи разчист­ване на лични сметки с отдавнашни неприятели – напр­.­ с Иванка Гръб­чева и Петър Караангов. Ако този  ре­ванш е успоко­яващ за нара­неното самочувствие на автора, то ще поглед­нем на него ка­то емо­ци­онален кон­трапункт или като несъзнателен пробив в иначе сдържа­на­та анали­тична концеп­ция на книгата.

 Освен индиви­дуални, и колективни епизоди пред­ставят „ужасява­щото ревю на скудоумието” из литературните обиталища /колоритния  епи­зод с вечерята с Тодор Живков  и комичното бунтарство  на Ламар/. Сервил­но­стта и интересчийството на писател­ската гилдия се изражда във  всеоб­ща посредственост и духовна убогост, обез­смислящи самата пред става за тайнство на творчеството и аристократична извисеност на културата. Това са  причините, пора­и които  литературата на соцреализма,  лишена от дълбо­чината на човеш­ката екзистенция, претърпя пълно естетическо и исто­ическо фиас­ко. Ето как В. Бранев формулира това : ”Всичко това е печал­ният резу­лтат от многогодишното дебе­лашко дирижиране на култу­рата. Лите­рату­рна­та посредственост бе положи­телно нежелан, но всъщност упорито извоюван и закономерен резултат. ”- обобщение, към което ед­ва ли мо­же да се прибави нещо повече. Раз­бира се с добри чувства и  сим­патия се споменават приятели като Цветан Маран­гозов, Въло Радев, Дико Фуче­джи­ев, също и прочутата критическа четворка, която бе гордостта на Ли­те­­ратурния инсти­тут преди време.

Една велика сянка  над всички

Извеждам името на Георги Марков зад скоби, защото по странно съв­паде­ние то присъства в три от коментираните  издания – в “ИзъІди Сатана”, “Горещо Червено” и “Следеният човек”. Едва ли е случайно, че ”Задоч­ните репортажи” задават маята, с която се омесва хлябът на демо­кра­тичната  документална литература .

Пръв Стефан Маринов още през  май 1981 г изрича знаменателни думи за посмъртното издание на „Задочни репортажи за България” и за тех­­ния автор.В едно от писмата до редовния си адресант полк. Ангел Гогов съощава, че за два дни е прочел емигрантското издание на книгата в Швей­цария. Писмото до противника е начин да изпрати вест до Бъл­гария за появата на знаменитите репортажи, видяни от него като  важно наци­онално събитие, също  и да изрази пиетета си  към  саможертвата на писателя. „Репортажи­те ги изгълтах на един дъх. Ей Гогов, с кой акъл убихте този божи човек, бе, с кой акъл ?Че гаси ли се туй що не гасне бе, Гогов?... Голям паметник издугнахте на Георги Марков, много голям. Показахте на цял свят, че тоя български народ не е стадо от мижи­ту­рки.И вдъхнахте - вяра  и упование вдъхнахте в гърдите на  обезвере­ните, на уплашените, не страх, Гогов, а смелост вдъхнахте.” Оценката е споннатана и категорична, доказва, че само сроден дух може да раз­поз­нае момен­тално и безпрекословно значимостта на едно явление, на една книга и на една личност в пълната им историческа и духовна  мощ. Едва ли има в българската кул­тура подобни страстни и провидчески слова, про­глеж­да­щи далеч във времето. Маринов предрича безсмъртието на своя съ­брат по съдба, сигурен е, че един ден в София ще се издига негов памет­ник от мрамор и бронз и името му ще е записано със златни букви  в на­ци­о­нал­ната памет.Реториката и смисълът на  посланието не могат да се пре­да­дат, за да се усети въздействието им трябва да се ци­тират и то посто­ян­но:

„ Но Марков избра друг път. По този път го застинахте вие и го пр­о­снахте на земята. Каква диалектична ирония – не на земята го прос­нах­те, а го издигнахте на хребета на нашия страшен век, внесохте го най-тържествено в пантеона на българския дух и го положихте там за вечни времена.”Силни и неоспорими думи на братство и поклон, изре­чени то­гава, когато нацията нямо мълчи, когато и светът мълчи за стра­ш­­ната ги­бел  на поредния  български мъченик. Побратимява ги  еднак­вата им ми­сия в служба на свободата, усещането за идентичност на участ и духов­ност.Няма начин фигурата на Г.Марков да отсъства от уникалната епи­столарна биография на епохата. Ст. Маринов  предвижда и  строи  пан­теон за писателя, без да подозира  че  един ден и  неговото име ще  стои до име­то на Георги Марков. Но това не е нашето време, уви. Може би потом­ците ще отдадат заслуженото на българ­ските творци-мъченици  на демо­кра­цията.

Ивайла Александрова  също отдава почит на  известния творец. 15 стра­­ници текст въвеждат темата „Георги Марков” в „Горещо червено´. Тръг­вайки от конкретен  факт -  единствената българска книга, намерена  в  къщата на В. Алексиева е томчето „ ЗАдочни репортажи”- тя вгражда  автономен разказ за писателя в черната епика на епохата. Това са спо­ме­ни, цитати, интервюта със съвременици и колеги, които са го позна­вали от­близо, със следователя Б. Карайотов, с приятеля полк. К. Кюлю­мов, с министъра  на МВР Ангел Солаков, с Петър Увалиев, режисьора Никола Петров и писателя  Димитър Бочев и  др.  Находките са  изключителни. Оживява все­кидневният, живият образ на Г. Марков, научаваме как играе на кар­ти, как се забавлява с момичетата, как се е женил, как работи по сцена­риите на сериала „На всеки кило­метър”, избистря се ситуацията около зами­наването за Италия.Чуват се противоречивите  мнения за ми­сте­риозния му статут – дали е бил агент-разузнавач на ДС или не, защо е убит, чадърът мит ли е или е реалност и др.т. Битови и крими по­дробности, неприну­дени раз­говори и възпоминания снемат митологични­те ореоли и въвеждат дебата около тази вълнуваща фигура. Писателят оживява в сво­ето време и обкръжение, земен, противоречив, разомагьосан, не­стандартен във всеки миг на живота си, със загадъчна аура и по­ко­ряваща жиз­не­ност.Събраните тук автентични свиде­тел­ства са важ­ни, незави­симо от субективността. Това е изворов матери­ал, който ще е много полезен за бъдещите изследователи. Мястото на Марков  в книга­та е закономерно – историята се  придвижва  от изключителни лич­ности  и той е човекът- знак  на гигант­ското усилие на Словото да преодолее непо­носимата геополи­тическа лъжа. Но е и доайен на съвре­менната доку­мен­тална публи­цистика и антито­талитарна лите­ра­тура. Създава матрицата, начертава рамката, коя­то днешните автори  до­разви­ват. Той е учите­лят, те са негови следов­ници.

По друг начин стои въпросът в  „Следеният човек”.  Георги  Мар­ков и В. Бра­нев са съвременици, и двамата са писатели, литературният им дебют е  по едно и също време, засичат се  в компании, пребивават в едни и същи ме­ста. С една дума познават се отблизо, лице в лице. Въ­преки това мя­сто­то, отделено за Георги Марков е  извънредно пестеливо, само два  конкретни епизода, при това привидно скрити зад лесно чита­еми  инициали. Случ­ки­те са дребни, инцидентни - веднъж Марков молил Владимир Свин­тила да не публикува отрицателна рецензия за новата му кни­га, втори­ят случай е  битов - в творческия дом на писателите в Боровец гла­сно се възмутил от лошата храна. Фактите са дребни, но ко­ментарите об­ширни, преминават в опити за психически портрет и нега­тивни  морал­ни обобщения. Изпълнени с неприязън и язвителност, тези страници показ­ват едно – Веселин Бранев не обича и не цени Гео­рги Мар­ков  тол­кова години след трагическата му гибел. Той си знае от какво е бил уяз­вен и какво в бурния характер и ярката личност на  ко­ле­гата- писател е дразнело сдържаната му натура. За мен е изненадващ фак­та, че прощава на себе си толкова много прегре­шения, за които изпи­т­ва вина, а не е мо­гъл да прости на клетника, пла­тил с цената на  живота си всички въз­мо­ж­ни грехове. Въобще не споме­нава нищо за  гибелта му, за вели­ка­та му книга, разтър­сила духа и съ­вестта на българите през 70-80 г. на 20 век. За мен обясне­нията са някол­ко, но в една и съща гама – лична непри­язън, съпер­ничество, най-обик­но­ве­на творческа завист и типичният наци­­о­на­лен комплекс за при­ни­зя­ване на чуждия  успех, бел­ким изпъкне твоят. „Следеният човек”е интересна, талантливо написана, изстрадана и твърде полезна  книга, но не може да събори престижа на Георги Марков, нито да измести „Зaдочните репор­тажи за България” от мя­сто­то им в културната и политическа исто­рия. Пътят към славата е отворен само за избран­ниците, които са пла­тили най-високата цена за нея – тя е „макси­мумът”, за който Бранев разсъждава, без да споменава инди­видите, които са го постигнали. Той не е сам в неблаговидната роля. И по страни­ците на „Горещо червено” че­тем инсинуациите на прононсирани  ченгета като Г. Тамбуев, Костадин  Чакъ­ров, както и на неприяз­неният спрямо писа­теля Петър Увалиев. Тези хора изпитват наслада да тъпчат името на достойния българин в калта, да го принизяват до собст­веното си  его. С думи се опитват да го убиват много­кратно – освен на моста Ватерлоо, и на всички възможни места - най-вече в паметта и в душите на  сънарод­ниците му.

Примерите дотук доказват, че новата до­ку­менталистика  подема смисло­вата линия „Г. Марков в българската ис­тория и литература”, наложена трай­но с книгата на Хр. Христов - „Убий­те скитник”.  Темата се развива дина­мич­но, изменчиво, противо­речиво – от апологетика до отрицание, от пре­кло­нение до явителност. Точно зара­ди вариациите и антитезите тя е част от пост­модерните творчески търсения в документалистиката от  последното десетилетие.