Елитът не може да приеме, че европейският модел се проваля

Човек може да си помисли, че предоставянето на право на глас на хората по най-важните решения, засягащи страната им, би било втора природа за съюз от държави, който твърди, че демокрацията е неговият най-свещен основополагащ принцип. Но заявлението на Георгиос Папандреу, че Гърция може да проведе референдум по последния спасителен план на ЕС за шокова терапия, беше посрещнато с възмущение от правителствата в Европа.

Сега гръцкият министър-председател е поканен от канцлера Ангела Меркел на срещата на високо равнище на Г-20 в Кан, за да бъде смъмрен за тази безразсъдна неблагодарност.

Предполагаше се, че взетото миналата седмица решение за нова доза заеми, доброволно опростяване на 50 процента от банковия дълг и още по-жестоки бюджетни съкращения и приватизации е уредило въпроса и е предотвратило заплахата от разпространяване на заразата в еврозоната, въпреки че крехкостта на сделката вече стана болезнено ясна.

Разбира се, с този ход Папандреу прави отчаян опит да спаси политическата си кожа след месеци на масови улични протести заради предишни порции от неуспешна мерки за икономии, довели гръцкото общество до ръба. Неговото правителство може да падне и референдумът никога да не се проведе, но дори да се пристъпи към това допитване, гърците със сигурност ще бъдат подложени на големи заплахи и изнудване.

Това противоречие обаче засяга сърцевината на проблема на Европа с демокрацията. Не става дума само за парализиращ страх от рисковете от колапс на трескавите фондови пазари, но и за опасността, че гърците може да гласуват по погрешен начин. Нещата в ЕС не се решават с гласуване. А когато някоя държава действително се съветва със своя народ, както направиха Дания и Ирландия, тя е принудена да гласува отново и отново, докато не вземе правилното решение.

Но сега недостигът на демокрация прераства в криза на демокрацията. За да се защитят банките, които даваха заеми на Гърция и предпазваха нейния елит от нежелани данъчни искания, методично се отнема от суверенитета на страната, из чиито министерства сноват служители на ЕС и МВФ, които подготвят бюджети, определят крайни срокове за политики, “дават съвети” за данъците и настояват за разпродажба на държавни активи.

Нищо чудно, че националистическият гняв расте. А всичко това води до пагубна спирала на съкращаване на разходите и увеличаване на данъците, което вкарва Гърция все по-дълбоко в криза и дългове. В това няма логика. Освен ако не се разбере, че се спасява не гръцката икономика, а засегнатите от гръцкия дълг европейски и американски банки.

За да бъдат защитени рентиерите и да не се допусне техният срив да блокира европейската кредитна система, Гърция е подложена на най-голямото фискално изстискване на развита държава, без да има възможността за какъвто и да е валутен стимул или девалвация, тъй като е член на еврозоната.

В резултат на това нейната икономика се срива, а дългът й бързо нараства. Предложението на Папандреу за референдум би трябвало поне да повдигне въпроса за алтернатива. Без спасяване на гръцката икономика всеки “съобразен с правилата” фалит ще бъде според желанията на кредиторите, а страната ще бъде изправена пред десетилетия на стагнация. При тези условия все повече изглежда, че фалит в аржентински стил и излизане от еврозоната е по-добрата възможност.

Но Гърция е само най-крайната форма на кризата в еврозоната. Португалия и Испания, другите две страни членки на ЕС, които бяха управлявани от фашистки диктатори до средата на 70-те години на 20 век, също са подложени на строги условия с цел спасяване, което ги свежда до статута на протекторати, управлявани от Брюксел, Франкфурт и Вашингтон, и предполага ужасни икономически и социални последици.

Сега заразата заплашва Италия и има опасност кризата в Европа да вкара глобалната икономика отново в рецесия. Приетият миналата седмица спасителен пакет вече се признава за провал, лидери на ЕС прибягват до опити да убедят Китай да подкрепи по-мащабно спасяване, а Международната организация на труда предупреждава за взрив на безработица и социални вълнения.

Но във Великобритания се смята, че дълговата криза и стагнацията в еврозоната не се дължат на държавно прахосничество. Те са главно резултат от предизвиканото от рецесията рязко спадане на данъчните приходи, започнало със срива през 2008 г., засегнал банките, които го причиниха. Частните инвестиции рухват и докато правителствата от еврозоната не започнат да спасяват реалната икономика, а не банките, като увеличат държавните инвестиции, спасителните пакети ще продължат да се провалят.

Но това би изисквало драстична промяна на политиката на държавите, изграждащи ядрото на еврозоната, а за това няма и най-малък признак. В резултат на това еврозоната е изправена пред евентуално разпадане и е малко вероятно тя да оцелее в сегашната си форма. Не че опасностите и недостатъците в сърцето на еврозоната не бяха ясни от началото за критиците и от левицата, и от десницата.

Обвързването на 17 страни, силно различаващи се по ниво на развитие и производителност, с единна валута без значителни прехвърляния на данъци и разходи и укрепването на това със строго дефлационна централна банка без пълни валутни правомощия или какъвто и да е надежден демократичен контрол неизменно предполагаше, че може да се очаква бедствие.

Вторичните трусове от срива през 2008 г. сега предизвикват това бедствие. Според архитектите на еврото валутата трябваше да бъде катализатор за задълбочаването на интеграцията, която те винаги са смятали за съществена за това европейските корпорации да растат достатъчно, за да са конкурентноспособни в глобален мащаб. Сега те разглеждат кризата в еврозоната като трамплин, така че да създадат отдавна исканите от тях фискален съюз и икономическо правителство, включващи по-малка група страни.

Но предизвиканата от кризата загуба на доверие не се отнася само до еврозоната, а се простира по-надалеч, засягайки икономическата идеология, оформяща целия Европейски съюз от десетилетия: става дума за дерегулацията, приватизацията и привилегирования статут на корпоративната власт, независимо от скромните трудови права, въведени, за да ограничават социалния дъмпинг.

Точно този модел сега е в дълбока криза в западния свят. Разбира се, евроскептичните британски консерватори безрезервно подкрепят подобно безконтролно съревнование, в което може да се включи всеки, и се плашат от перспективата за намеса на ЕС, която да подкопае превъзходството на лондонското Сити, чиято роля изкриви британската икономика и задълбочи въздействието на срива.

Но въпреки че миналата седмица Меркел съживи призрака на войната, ако еврозоната тръгне надолу, никоя от утвърдените политически партии в Европа не се занимава с провала на този модел или с разпалената от него криза на демокрацията. Оставено беше на архиепископа на Кентърбъри и на Ватикана да настояват за сериозна реформа на финансовата система. Но навсякъде кризата обръща с главата надолу догмите от миналото поколение и когато отломките бъдат разчистени, светът ще бъде различен.