Крум СлавовЕМИЛ ЗИДАРОВ, журналист, брилянтен популяризатор на научни и технически постижения; страстен почитател на Вагнер, Бранденбургските концерти на Бах и тромпета на Сачмо; ерудит, мъдрец и изключително почтен човек с бърза мисъл и остро чувство за хумор, причинило му немалко неприятности в живота.
Емил не търпеше около себе си храбрите блюдолизци, ченгетата, некадърниците с партиен билет и парвенютата с претенции, наводнили както преди 1989-а, така и днес политика, култура и медии. Ревностен радетел за точния, лаконичен, чист български език с правилна пунктоация и граматика, той се дразнеше много от неуместната употреба на всякакви русизми и други чуждици, превърнати в клишета и довели до профанизиране не само на всекидневната реч, но и на печатното слово в нашата периодика.
Емил ненавиждаше дебелоочието и мързела на партай-геносетата, които от пиедестала на своята некадърност често причиняваха конфузи и недоразумения с нелепите си напъни в журналистическото поприще. Когато „международникът” от в.”Отечествен фронт” Коста Батков /баща на адвоката-„бизнесмен” Тодор/ изпрати информация от Брюксел за речта на Робърт Макнамара /тогава министър на отбраната на САЩ/, произнесена при откриването на сесията на НАТО, и тази „дописка” се появи незабавно на страниците на вестника в деня, когато от радиа и телевизии се разбра, че Макнамара изобщо не е заминал за Брюксел поради други ангажименти в родината си – да не говорим, че изобщо не е произнасял цитираната от Батков реч – Емил, който работеше в същия всекидневник, издигна лозунга: „Да изкореним костабатковщината от нашата журналистика!” Този призив само дето не му коства уволнението /на Емил, не на Батков/ – по онова време Батков беше известен с две неща: човекът, докарал първата в София „Тойота”, и журналистът, който само за 24 часа получаваше виза за която и да е страна в света. По-малко известен беше фактът в кое по-точно Главно управление на ДС той /Батков, не Емил/ се водеше на втора ведомост...
Емил беше майстор в журналистическия занаят и един от моите ментори, за което благодаря на Съдбата. Неговите уроци се оказаха безценни в професията ми на пишещ редактор в едно забравено научнопопулярно списание и по-късно, след ноември 1989, като журналист в безславно загиналите „Свободен народ”, „Демокрация” и „Столица”.
Между многото полезни съвети Емил ме научи при всякакви обстоятелства да бъда честен към онова, което пиша, да бягам далеч от халтурата и да не се вземам на сериозно. Надявам се никога да не изневеря на тези три принципа.
Емил си отиде от този свят рано, няколко години след „промяната” и аз не бях до него. Бях далеч извън България и не можах да го придружа до вечното му жилище. Така си останах негов длъжник. Не помня точно коя година е роден /някъде в средата на 30-те на миналия век/, така че пиша този нещо като спомен или възпоменание, няма значение, без специален повод или годишнина, без претенции за всеобхватност /той имаше значително по-близки приятели и колеги, които сигурно го познават доста по-добре от мен/. Просто ми се ще да споделя с някой друг тъжната констатация, че личности като Емил вече се срещат твърде рядко, а сегашна България има вопиюща нужда точно от такива люде.
А може и да греша, знам ли?
* ============*
Когато споменах за ненавистта на Емил към ченгетата, имах предвид не само смелостта му да се възмущава гласно от тях /а това беше опасно тогава!/, но и находчивостта му и блестящия сарказъм, които проявяваше спрямо тези „очи и уши на Партията” в редиците на българската интелигенция. В големите редакции – каквато беше и тази на „Отечествен фронт” – по време на комунистическия режим имаше задължително внедрени като журналисти агенти на ДС. Един или двама от тях се знаеха като „официалните” ченгета на редакцията; колко бяха неофициалните, сиреч тайните – един Господ и генерал Гоцев знаят! За един от явните, който се трудеше в спортния отдел на вестника, Емил сътвори следното УПРАЖНЕНИЕ С БУКВИЧКАТА „Д”: Доньо е доносник. Денем гледа, вечер донася.
„Добре дошъл, Доньо! Дай да видим какво си донесъл.” Това „упражнение” се предаваше като апокриф от уста на уста, подобно на вицовете на Радой Ралин и на бай Добри Жотев – вечна им памет!
*=============*
Тъй като с фамилията Зидаров се подвизаваха някои влиятелни у нас при „соца” културтрегери, Емил си бе изработил оригинален отговор на въпроса „Да не сте роднина на другаря...?” С предвзет патос той отговаряше: Щастлив съм, че нямам нищо общо с Николай Зидаров /стихоплетец, дългогодишен главен редактор на в.”Септемврийче”, орган на комунистическата пионерска организация, висока партийна номенклатура/ и не се гордея, че съм брат на художника Любен Зидаров!
*============*
Не си спомням вече по какъв повод /май беше във връзка с несполучилото скачване на Рукавишников и Г.Иванов с космическата станция „Мир”/ Емил изрече в края на 70-те години на миналия век афористична фраза, която и до днес някои цитират доста изопачено и неправилно. Ето как звучи тя в оригинал: „На калпав космонавт и Космосът му е крив!” Запомнете я!
*===========*
В годините, когато Комитетът за култура се оглавяваше от дъщерята на Т.Живков Людмила, в българската култура се случваха доста странни - за да не кажа по-тежка дума – неща. Около правешката принцеса се навърташе шарен свят от бездарници, лакеи и обикновени тарикати. По едно време се заговори сериозно дори за подготовка предвид евентуални бъдещи контакти с извънземни и НЛО. Емил реагира мълниеносно с концепция за организиране на специален отдел за връзки с извънземния разум при Комитета за култура, състоящ се от три кабинета. На вратата на първия щяло да пише „Емил Зидаров”, на вратата на втория – „Йосиф Перец”/дългогодишен близък приятел на Емил и мой уважаван колега/, а на третата врата – „Каса”. Толкова!
*===========*
На 14 декември 1989 г. с група колеги от сп.„Космос”, в.”Стършел”, „Наша родина”, Земиздат и други редакции, намиращи се по етажите на Полиграфическия комбинат, както и с участието на няколко човека от БТА, се подготвяхме за протестно шествие до парламента в подкрепа на студентите от СУ, които бяха обявили, че от 4 часа следобед ще направят жива верига около Народното събрание в знак на протест срещу чл.1 от живковската конституция /за ръководната роля на Партията – БКП/. За първи път в живота си реших собственоръчно да си направя лозунг, който заковах на прът от дълга метла. За надписа от едната страна имах решение: „Свободен печат – свободен народ!”/игра на думи с името на първия опозиционен вестник след 10 ноември с.г., орган на възстановената броени дни преди това стара Социалдемократическа партия/. Нямах обаче никаква идея какво да пише на обратната страна. Емил, който заедно с още неколцина колеги и приятели наблюдаваше ентусиазма ми, беше готов с предложение – кратко, но казващо толкова много: „Чау Шесту!” – алюзия с омразния румънски диктатор Чаушеску, който много скоро щеше да бъде разстрелян, и искреното ни желание час по-скоро да се сбогуваме с ДС и нейното прословуто Шесто управление. Наивен ентусиазъм, уви!
С тези няколко накъсани спомени се опитвам да възстановя паметта за Емил Зидаров, за един от немногото доблестни мъже и великолепни майстори на журналистическото перо у нас, успели въпреки тоталитарния режим да оставят диря със своя талант, със своята скромност и честно изживян житейски път. А също така – донякъде егоистично – се опитвам и да се сбогувам с него, с приятеля и учителя в професията.
Прощавай , Емиле!