„Демократични” вопли

Депутатът от Коалиция за България Петър Курумбашев се пита защо никой не празнува 10 ноември. Отговорът му е, че демокрацията не е проработила по начин, който да направи голяма част от хората щастливи.

Безспорно е, че нещо направи малка част от българите щастливи, но то едва ли беше демокрацията. Демокрацията, ако е такава, навсякъде по света работи по един и същи начин. Работи при зачитане върховенството на закона. И това зачитане е безусловно - не допуска изключения за никого. Ако действително е демокрация - тя действа в интерес на гражданите, а не на монополите. Ако действително е демокрация - при нея има наистина разделение на властите и взаимен контрол, а не координация от взаимен интерес и недосегаемост. Включително и от правосъдие.

Преди години Добри Джуров стигна до „прозрение”, че времето било такова и затова се случили всички тези извращения от „правия” път. Може би днес по думите на г-н Курумбашев излиза, че демокрацията е виновна. Лоша демокрация такава.

Обяснения, че от 1944 до 1989 – времето било такова, а след това демокрацията не проработила – издават невъзможност и нежелание да се прозре, че „правият” път беше изначално сбъркан. Че беше просташко насилие над естествения ход на нещата. Закърмените в джендема му, който за тях предоставяше права и привилегии – несъвместими с демокрацията и недостъпни за мнозинството българи, не бяха и не са в състояние да нарекат нещата с истинските им имена.

Ако някой днес празнува, макар и неявно 10 ноември – това са те. Тези, които твърдят, че преходът е свършил. Тези, които в прилив на „чувство за хумор” и сред свои - твърдят, че чуят ли за демокрация – се хващат за кобура.

            Лицемерните оплаквачи на времето и демокрацията,

които преобърнаха първото в блатен застой, а второто осъществиха като гротескна мимикрия и бутафорна фасада за пред света. Направиха го с присъщото им откровено безсрамие и успяха да установят своя тип „демокрация”.

            Това са същите тези хора, за които разбиването на първоначалния двуполюсен модел със сина на цар Борис ІІІ се оказа манна небесна, защото отключи пътя към многовалентни и безпринципни коалиции на партията-майка с поредните й проекти. Стойността, вините и пропуските на дясното – от възникването до сегашните му отломки – са отделен въпрос. Жалко е, че се стигна дотук.

            Войната на лешоядите

            Те си знаят защо на 10 ноември 1989 жертваха първия партиен и държавен ръководител, за да го честват днес и да се кланят на паметниците, които междувременно му въздигнаха. Сякаш да му се извинят – че времето е било такова и е трябвало да го хвърлят за храна на вълците и „екстремистите”. Но духът му може да е спокоен, защото хлябът и ножът са пак у тях.

            Jazz FM е радиото, което слушам. По него върви реклама на филм, който се е излъчил снощи по BTV и който съзнателно не гледах. Филм за Тодор Живков – тиранин или човек от народа. Това съобщава тържествен глас, който подканя да видим „истинското лице” на човека от Правец. Самата реклама клони към второто  - „човек от народа”. А тенденцията е сякаш веднъж завинаги да се покаже „истинското лице” – т.е. правилното и неподлежащо на оспорване. И тогава всякакви въпроси и съмнения около него да секнат.

            Удобната подмяна е майка на забравата

            Чуденето на г-н Курумбашев е на пръв поглед наивно. На втори, обаче, е трудно прикрито злорадство. Такъв ще да е и споменът му от участието в предизборния щаб на Петър Стоянов, където беше внедрен. Въпросът е как е бил допуснат там. Но от гледна точка на тяхната „демокрация” – това е закономерно. Те така действат – с проникване, внедряване и докладване. Тяхната „демокрация” е по правило конспиративна и подличка.

            Демокрацията в България е въпрос на бъдеще. Кой и как – е въпрос, който тепърва, уви, предстои да изясняваме, защото преходът от тоталитаризъм към демокрация още не се е състоял.