За близкото минало и неговите рефлексии в настоящето

Българският комунизъм две десетилетия по-късно.
Под това име Българският хелзинкски комитет, Институтът за изследване на близкото минало, Центърът за либерални стратегии, Центърът за академични изследвания, историци и социолози обсъждаха на научна конференция лавината от въпроси, които се увеличават с всяка нова годишнина от свалянето на Тодор Живков на 10 ноември 1989.
Как се осмисля българският комунизъм, какви са историческите интерпретации на тоталитарното управление, има ли носталгия по него или става дума за непознаване на събитията - това бяха част от темите на конференцията.
Публикуваме експозетата на някои от участниците във форума. Днес то е на доцeнта от Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" Михаил Груев.

Когато на 10 ноември 1989 г. Тодор Живков беше свален от власт, това все още не означаваше, че е сложен край на системата, в името на която той бе управлявал в продължение на 35 години. Даже напротив. Както авторите на вътрешния преврат срещу него, така и голяма част от дисидентстващите интелигенти вярваха, че с това се открива перспектива за нейното реформиране и в крайна сметка оцеляване.

Всяка от тези групи имаше своите основания за подобни заключения. Кръгът около Младенов и Луканов имаше ясна и дори детайлна представа за скритите възможности на режима, за размерите на постепенно реализиралото се негово проникване в дълбочина – до всяка брънка на обществото и до всяко семейство, ако не и до всеки индивид. В този смисъл не изглеждаше проблематично прекомпозирането му върху релсите на "перестройката" и в служба на новото статукво.

Цената се изразяваше в отказ от старите идеологически догми и търсенето на консенсус на съвсем нова основа

И ако политическата икономия на марксизма акцентираше върху основното противоречие между труда и капитала, те просто престанаха да робуват на подобни стигми и това беше в основата на техния успех.

Мнозинството от дисидентите пък все още вярваше в неизчерпания модернизационен проект на социализма и продължаваше да вижда в него потенциал, който му вършеше някаква работа на всекидневно ниво. В края на краищата повечето от съставящите го интелектуалци бяха добили статуса си именно благодарение на системата. Противопоставянето им впоследствие им осигуряваше запазване на публичната роля при междувременно променилите се обстоятелства.

Скоро обаче се оказа, че запазването на тази конструкция, макар и в по-хлабав вариант, не е възможно. Налагаше се усложняване на схемата, влизането в нови роли и бавно, но сигурно ориентиране към трансформация в раннокапиталистически и протопазарен дух.

Накратко казано, на вратата беше преходът. Разбира се, така очертаната картина нарочно е огрубена. Пълното и безрезервно приемане на конспиративната теория за прехода би освободило всеки от нас от личната отговорност за случилото се, би свалило и моралния ангажимент към обществото и би ни превърнало изцяло в обект на политическото. И най-важното – не би било съвсем вярно, тъй като в цялата плетеница от събития и личности имаше и толкова много случайни и непредвидени фактори, че тяхното цялостно контролиране не би било възможно. Същевременно обаче не можем да оспорим, че начинът, по който беше извършен българският преход, подхрани в значителна степен конспиративната версия. Донякъде тя се оказа и вярна.

Мнозинството от българите така и не разбраха защо стана всичко това, кое наложи стартирането му и как беше конструирано новото настояще.

Комунизмът си беше тръгнал по начина, по който беше дошъл

– по силата на външни и независещи от обикновения човек фактори и обстоятелства, неочаквано и непредвидено, оставяйки наоколо си празнина и въпросителни. Той не беше напуснал в резултат на вътрешната еволюция на българското общество, не беше осмислен от него като излишен, а още по-малко – като зло.
Е, след като беше толкова охулен и оплют в международен план, камък му бе хвърлен и тук, само че на думи. На практика той остана да тържествува в "новата класа", в манталитета, в целия трансформационен процес, който така релативизира ценностите, че на неговия фон времето на Живков започна да изглежда дори симпатично. Поне за някои. Така българското общество не успя (а, изглежда, и не искаше) да се справи с близкото си минало, за да заживее безконфликтно с него в своето настояще.

И след като проблемът не беше решен от променената политическа констелация, обслужващите я медии, образователната система и културната памет, остана надеждата, че развръзката ще дойде по силата на неумолимата логика на биологията. Или че подобно на опита на немското общество след войната новото поколение, което не е преживяло националсоциализма, ще поиска да узнае от своите родители какво всъщност се е случило и защо е било възможно то да се случи. И през погледа на порасналите си деца по-възрастната генерация ще постигне онази рефлексия и дистанция от миналото, която й е липсвала до този момент.

Всеки обаче, който има достъп до съвременната студентска аудитория, ще се съгласи, че това ново поколение, израснало (а вече и родено) след 1989 г., не изпитва потребност от споменатото минало като отправна точка и "общо място на паметта" с генерациите на своите предшественици. Нещо повече – не само комунистическото наследство, но и въобще преживеният опит на хората в миналото се осмисля като излишен. Това може да бъде квалифицирано и като "невежество", но и като нужен и наложен от времето и обстоятелствата практицизъм, за който младите хора не могат да бъдат винени. Просто защото знанието за живота преди тяхната поява не е толкова важно за успеха им "тук и сега". В настоящето.
А за последния извод отново вината е на обществото. С други думи,

отново се въртим в един и същи омагьосан кръг

в който публичността не се интересува от своето минало, защото счита, че то не е важно за настоящето, а същевременно за всички е ясно, че съвремието ни е пряка функция от близкото минало.

 Остава ни да се надяваме на науката, че тя ще бъде тази, която ще просвети обществото, която окончателно ще осветли тъмните петна в епохата на комунизма и ще накара както живелите го, така и по-младите, да се обърнат назад "без гняв и пристрастия". И която да го осмисли като травматичен опит, който никога повече не бива да се повтаря.

Сред всички науки в началото на промените най-важна за възстановката на реалната фактология на това време беше историята. Просто защото тя не се знаеше, а истинската причинно-следствена връзка беше подменена от тезата за "историческата неизбежност" на тази система и всичко случило се беше осветлявано в този контекст.

В този смисъл позитивистичната нагласа на българската историография се оказа полезна – тя подпомогна инвентаризацията на фактите, хронологическата реконструкция на събитията и осветляването на личности, изпаднали при монтажа на официалната марксистко-ленинска версия на случилото се.

Така българското общество научи страшните истини за убийствата на хиляди хора без съд и присъда в първите дни и месеци след Деветосептемврийския преврат, за лагерите, за съдебно-политическите разправи с лидерите на опозицията...
Дори онези изследователи, които останаха организационно или емоционално свързани с бившата комунистическа партия, трябваше да приемат съществуването на тези факти и волю или неволю да ги превърнат в предмет на своите анализи. За известен период от време дори беше постигнат своеобразен консенсус вътре в средите на историческата колегия, основан на базата на фактологията. Не обаче и на нейната интерпретация.

Днес, повече от две десетилетия след края на комунизма, не само че не беше направена следващата крачка – на установяването на общоприемлива оценъчност, почиваща на морално-етичната дистанция от близкото минало и възприемането на европейската демокрация като референтен негов контрапункт, но сме свидетели и на отказ от приемането на някои от признаваните по-рано факти. В общественото пространство постепенно се намести публично говорене и писане,

придобиващо чертите на своеобразна ревизионистична вълна

Става дума за т.нар. нормализиращ дискурс, проектиращ комунизма просто като поредния период в иначе не особено демократичната нова българска история. Станахме свидетели на постепенна, но видима реабилитация на самия Тодор Живков и на неговото време, която при управлението на неговите съмишленици от първите години на прехода би била немислима.

Нещо повече. През 2011 г. се озовахме пред гротескното, но шумно рекламирано честване на 100-годишнината от рождението му.

Разбира се, тази поредица от факти не може да се разглежда откъснато от соцносталгията, присъща впрочем на всички останали източноевропейски общества.

Действително появата на този феномен навсякъде се свързва с проектираното в миналото "златно време", съвпадащо с младостта на хиляди хора, с красивите и незабравими съзидателни периоди в техните лични биографии, с такива вечни човешки ценности и радости каквито са любовта, семейството, децата.
Безспорно проблемът със соцносталгията следва да се разглежда в неговата неразривна генерационна връзка и с отношението на старостта и зрелостта към младостта. Тези изводи обаче са част от анамнезата на проблема, а не от неговата профилактика и лечение.

Всичко това представлява поредица от

сериозни предизвикателства пред демократичната публичност в страната

пред представителите на научната общност, занимаващи се с изследвания на комунизма и свързания с него преход, както и пред ценностното възпитание на младите българи днес и в бъдеще.

Изглежда все по-ясно, че направеното до този момент по осветяването на страниците на близкото минало, преди те да бъдат окончателно затворени, не е достатъчно. Необходимо е неудобните за някого истини, факти и анализи на тази епоха да станат известни не само на малката и затворена общност на професионалните изследователи, но и на българските медии, на различни кръгове от обществото, които се опитват да забравят миналото (си), и на други, които предпочитат да не се обръщат назад.

С други думи – налага се да се започне почти отначало.

Авторът е историк, преподавател в Историческия факултет на СУ "СВ. Климент Охридски"