Eдвин СугаревСтанишев направи жест – покани псевдопрезидента Първанов на първия ред на партийния конгрес на БСП, който трябва да отчете резултатите от изборите, в които левицата претърпя драматичен провал. Поканата е в отговор на заявеното от Първанов намерение да приседне на последния ред в конгресната зала – за да усетел атмосферата, както той се изрази.
Няма какво да усеща – атмосферата е напечена. Някой трябва да понесе отговорност за загубата и по всичко личи, че това ще бъде Сергей Дмитриевич. Личи между впрочем и по друг един негов жест – с две седмици закъснение червения лидер най-сетне призна, че партията му е загубила изборите.
От това, естествено, не следва, че Станишев ще поеме вината и ще си тръгне без бой. Той се надява на чудо – надява се да остане и трескаво търси лексика, която да облече в благоприлична форма това сюблимно щение. Например в казването, че БСП е “моралният победител” на тези избори. Например в безумната идея столетницата да защитава каузата на демокрацията. Например в странния извод, че както е изгубила изборите, БСП е спечелила всъщност “повече власт и повече контрол”.
Самият жест към Първанов е леко двусмислен и символно натоварен. На първия ред си пред очите на всички – там не може да се мишкува из партийните редици, не може да се заговорничи. Козните се редят от хората в сянка, скътани тъкмо на последните редове. Казването на Станишев може да бъде преведено и така: че ще има битка, е ясно – само че нека да я водим открито.
Това обаче е в някакъв степен куртоазен повик. Кадровите битки в БСП никога не се водят открито. Винаги са задкулисни и съпроводени с удари под кръста. Така ще бъде и сега. Като този път е много вероятно битката да не бъде само вътрешнопартийна.
Щедрите хвалби на Бойко Борисов към отиващия си псевдопрезидент ясно показват, че ГЕРБ не е безразлична по отношение на това кой ще води основната опозиционна партия – и че българският премиер очевидно предпочита Първанов да заеме мястото на Станишев. Тъй де – човекът има богат опит и висока – доказано висока коалиционна култура.
Не по-различно стоят нещата в лагера на Доган. След като въпреки целувката той грубичко преметна своя партньор от тройната коалиция, като на втория тур прати за гъби своите избиратели, вместо да ги мобилизира в полза на Калфин. Очевидно и на него не му се стои в опозиция повече от един мандат – и гледа благосклонно на възможността след парламентарните избори да бъде реставрирана тройната коалиция, като мястото на партията на властта – и съответно на осмицата във формулата 3-5-8 бъде заето от ГЕРБ, ако правителството на Борисов удържи на кризата – или пък от преобразената от Първанов левица – ако ГЕРБ и/или ЕС се сринат.
Изобщо можем да кажем едно – всички опозиционни партии (без безнадеждно амортизираната традиционна десница) си точат зъбите за участие във властта по време на следващия парламентарен мандат. Което е теоретически възможно само в един вариант – при правителство на националното спасение. В което всички са във властта, а в опозиция е народът.
Именно от тази гледна точка драмата в БСП е интересна. Не за това дали левицата ще изплува от своя срив или не. Ще изплува и ще остане на повърхността – докато в България има идиоти, които да гласуват за нея. Интересен е обаче форматът на това изплуване, кодът на нейното поведение след това.
Вероятно тежката криза в Европа кара лидерите на левицата да предположат, че парламентарните избори ще съвпаднат с разпада на ЕС или поне с твърде комплицираните отношения в него, при което грижата за страни като България ще бъде твърде далеч от другите приоритетни грижи – например тези за спасяване на фалиралите икономики. Това неизбежно ще форсира антиевропейските настроения сред българските избиратели, от които може да спечели предимно левицата и нейните подставени националистически формации – и може да се стигне до ситуация, в която Брюксел – мислен досега като ново политбюро на ЦК на КПСС – се окаже политически фалирала институция.
Пита се кой ще я замести тогава. Първанов вече си е заплюл капията – Кремъл, и бащицата – Путин. Бойко Борисов харесва същия – в негово лице вижда своя тип политик – само че в планетарен мащаб. Истинктът досега възпираше реализацията на това харесване – защото българския премиер усещаше, че макар Путин да му е по-симпатичен, Барозу му е по-полезен.
Не е ясно дали за в бъдеще този инстинкт няма да се промени.