МИКИ МАУС В РУСИЯ

Когато списание «Форбс» обяви през октомври, че американската компания «Уолт Дизни» е пред сключване на сделка за свой канал в Русия, си казах: «И до там доживяхме!» По думите на списанието, «Ленин може да заври от ужас в своя замръзнал гроб в Москва».

И наистина това,  че цялата тумба на класическия  Мики Маус и съвременните серии на компанията ще се предават като развлечение за десетки милиони руски семейства, е още един пирон в  ковчега на комунизма. Събитието е необичайно заради пълната липса на развлечения в съветския начин на живот (ако не считаме водката), но и заради абсолютната неспособност на съветската филмова индустрия да създаде за десетки години нещо човешко в тая област, което да е необременено от простащината на комунистическата пропаганда.

Още по-необичайно е това събитие защото след Втората Световна война Уолт Дизни, гения на анимационния филм, се беше заклел никога докато той е жив и докато има комунизъм негови филми да се предават в комунистическа страна. Необичайно е и затова, че в България, която е била неутрална и независима от Сталинска Русия, преди и по време на войната е предавала и анимационните филми на Дизни, и игралните филми на Холивуд. За тях си спомнят родителите и дедите ни, да не говорим за американската музика, за разлика от Сталинския Съветския съюз и Хитлеристка Германия с техния злобен антиамериканизъм.

Магията на Уолт Дизни се състои в способността на американската свободна инициатива да доведе продукцията си до най-обикновения човек без разлика на раса, пол или политическа ориентация. Днес, когато комунизмът загива, тази продукция достигна и Русия.

Малко българи знаят обаче, че американските комунисти са атакували Дизни особено злобно още в 1941 и са го описвали като расист и антисемит, дори и фашист. Незапознатия читател не може да знае, че още в тридесетте години на миналия век Сталин и неговото НКВД, в близко сътрудничество с разположения в Москва Комунистически Интернационал, е развивал голяма дейност в Съединените щати с особено внимание към Холивуд и към американския интелектуален свят.

Преди и по времето на Георги Димитров като генерален секретар на Коминтерна в Западна Европа и САЩ  действат активно голям брой Сталински шпиони, развивайки огромна пропаганда под изключително умелото ръководство на считания за гений на пропагандата  Вили Мюнценберг и неговия най-близък помощник Ото Кац. Един от най-големите успехи на Мюнценберг е бил Лайпцигския процес и контрапроцеса, който той организира в Лондон. Тогава той публикува книгата «Кафявата книга на Хитлеристкия  терор и подпалването на Райхстага» с продължение «Процесът за подпалването на Райхстага: втората кафява книга на Хитлерския терор». На него принадлежат думите: «Всяка новина е лъжа и всяка пропаганда е маскирана като новина». Освен това Вили Мюнценберг проявява своя изключителен пропагандаторски талант в така нареченото «прелъстяване на западните интелектуалци».Той е и милионер, известен с прякора «Червения барон»,  притежава издателства,  издава вестници, публикува брошури и книги и с огромни дози пропаганда успява политически да поляризира редица видни интелектуалци и да насочи симпатиите им към Сталинска Русия. Един от големите му успехи е преориентирането на известната петорка възпитаници на Кеймбридж, които от симпатизанти по-късно са вербувани от съветската агентура като шпиони в полза на Сталин.

За неговата дейност Москва му дава почти неограничени финансови възможности.

Помощникът на Вили, Ото Кац, се движи свободно в Холивудските среди и сред интелектуалния свят на Западна Европа като звезда от първа величина, известен като прелъстителен и корумпиращо очарователен опортюнист от сорта на Джеймс Бонд, с лекота обработващ така наречените «кафе-социалисти», леви интелектуалци, издатели и кинодейци от двете страни на океана. 

 За корумпирането на Холивуд Сталин също използва голям брой евреи, както съветски, така и чуждестранни симпатизанти на Съветския съюз, чиито брой в тогавашното НКВД (тоест КГБ)е бил огромен. Преди да започне да ги избива, съветските евреи за него са особено удобни, тъй като са една класа над руската агентура по образование, а освен това владеят и западни езици. Особено удобни за просъветска пропагандна обработка  са предлагали американските евреи, чийто монопол върху филмовата индустрия в ония години е бил почти пълен. Това са в повечето случаи евреи от Австро-Унгария, Германия и Русия.

Към 1941 година активната дейност на тези хора сред филмовите среди на Америка не остава незабелязана. Самите кино-магнати на  “Warner Brothers” ,  “MGM”   и   “20^th Century Fox”, макар и пълни с евреи във всички клонове на филмовата индустрия, се разграничават от пропагандната дейност  на  определени хора или ги отстраняват от студиата си.

Един случай в историята на коминтерновската пропаганда в американското кино е останал като особено показателен:  Херберт Сорел, Дейвид Хилберман и Уилиям Померанс (и тримата евреи) обявяват стачка, известна в историята като стачката Дизни. Последствията от нея са големи: макар че заплащането при Дизни е най-доброто в цялата киноиндустрия, стачниците постигат договор за още по-добри надници; като резултат половината от личния състав е съкратен; атмосферата на работа в студиото е дълбоко нарушена, а самият Дизни, известен с лекия си и много публичен характер, с години не може да махне от себе си горчивината от тоя конфликт.

В същата 1941 година той и група известни американски актьори образуват антикомунистическия «Съюз на кинодейците за опазване на американските идеали». В този съюз влизат такива имена като Гари Купър, кино-магнатът Сесил ДеМил, Кларк Гейбъл, Роналд Ригън, Джинджър Роджерс, Барбара Стануик, Джон Уейн и още 20 кинозвезди. Вече в следвоенната 1947, тоест в ранните години на Студената война, Дизни свидетелствува пред Комитета за антиамериканска дейност, където обявява тримата, споменати по-горе – Херберт Сорел, Дейвид Хилберман и Уилиам Померанс за комунистически пропагандатори.

По това време България вече е потънала в мрака на комунистическото средновековие и никаква информация не е достигала до нея от външния свят, освен тази, разрешена от комунистите и от руските окупатори. Още по-малко хората в България биха могли да знаят, че в 1945 година от съветското посолство в Канада избягва Игор Гусенко с голямо количество компрометиращи материали и списък на сталински шпиони в Северна Америка. Пред английското и американското разузнаване се разгръща невероятната панорама на Сталинския шпионаж и преди всичко неговото лицемерие като съюзник във войната.

Комитетът за антиамериканска дейност не е в състояние да докаже, че тримата аниматори и профсъюзни активисти, споменати по-горе, са наистина комунисти и са действали като комунистически агитатори. Ще минат много години преди наивния американски интелектуалец да свърже нещата и да разбере същността на манипулативните методи на Сталинското КГБ.

Както обикновено, истината рано или късно изплува: след разпадането на Съветския съюз и разкриването на някои архиви на КГБ се разбира, че тримата наистина са били комунистистически агитатори. Един от тях е учил в Съветска Русия, а друг е бил и съветски шпионин.

Вили Мюнценберг е намерен обесен във Франция, предполагаемо от КГБ; австрийския евреин Ото Кац, неговата дясна ръка, е ликвидиран по време на една от сталинските чистки в Чехословакия, където той отива след войната с наивната мисъл, че успехите му на Запад го правят неуязвим.

Това, че кагебиста Путин е решил в Русия да има канал на Дизни, е явно част от неговото намерение да изглежда на реформатор. Това, че Дизни е приел, е защото Мики Маус, Мини, Гуфи Доналд  Дак и цялата останала тумба са част от прекрасния свят на децата, създаден от гения на анимацията чисто и просто за развлечение и  възпитание и в идеално съчетание с добър бизнес. С други думи идеологията беше махната от изкуството. След идиотската диета на комунистическото кино, Дизни наистина може да  научи руснаците и на развлечение. Или както казват американците,  “good clean fun”.