Подмяна и забрава

Взривяването на мавзолея, въпреки че протече комично – беше необходимо. Премахнат беше един цирей, грозящ центъра на европейска столица – макар съпътствана от някои свои ориенталски отлики и други белези – присъщи на недалечното минало. Белези в архитектурата и в градската среда, в обществените отношения, в манталитета и мисленето.

            Няколкото взрива премахнаха излишната грозотия –

            Пантеон на национално предателство.

            Но споменатите по-горе белези си остават. Щом в същата тази столица неотдавна се откри музей на социалистическото изкуство, щом в Правец се издигна паметник на „човека от народа”, щом по BTV се излъчи филм за него с умилителни оттенъци – очевидно тези белези не са заличени. Необходим е взрив в мозъците. Но той не би могъл да е еднократен. Нужна е тиха, постоянна и търпелива работа.

            Нужно е просвещение, за което май не сме подготвени.

            Оказа се, че и днес – в началото на 21-ви век опираме до спора между Ботев и Каравелов. Отдалечихме се от същността на нещата. „Помагат” ни да го правим. Нека се запитаме от какво лиши България близо 30-годишното властване на Тодор Живков – най-едрото зърно от управленската броеница след деветосептемврийския преврат. Ами като част от преобръщането на държавата с краката нагоре - лиши я от възможността да се развива нормално. Натика я в

            болна, неестествена и анаеробна среда –

където по-важно от слънцето и въздуха беше едно друго нещо. Тази тенденция и досега не е стихнала – днес за някои енергийните руски проекти успешно заместват и слънце, и въздух. Това е затлаченото русло на бъдещето, на което „човекът от народа” не можеше да измени, независимо от опита си за заиграване със Западна Германия. Как ли би изглеждала изостанала социалистическа България, приютена междувременно в Европейския съюз ей тъй напук. Може би не по-различно от днешното си формално присъствие в него. Двукратният кандидат за 16-а съветска република, „лауреат” на национално ликвидиране и човекът, продал на СССР златния резерв на държавата си - не бил тиранин, а мъдър държавник. Дори симпатичен и с чувство за хумор.

            С по-голяма от всякога сила изпъква необходимостта от

            Музей на националната памет,

който да систематизира случилото се особено след „сакралната” дата 9 септември 1944. Музей на националната памет е нужен – веднъж завинаги да разбули премълчаваните истини и да взриви лъжите. Музеят на „социалистическото изкуство” изтъпани своите идоли и истукани, но без да обясни присъствието им в историята. Без да споменава нанесените вреди, свързани с тези символи. Без да споменава нищо за вакуума, който олицетворяват откъм смисъл. А когато нормалният смисъл бъде изгонен – на негово място се настаняват кухи заместители със съмнителна стойност – включително и откъм естетитика.

            Изпъден смисъл и изпъдено изкуство.

            По-точно би било такъв музей да се нарече Музей на социалистическия кич. Сега експонатите му са поставени там, за да „напомнят”, че се е живеело по-добре и по-сигурно. Да бъдат някаква невинна екзотика като на панаирджийска сергия. Но не и да откроят какво наистина се е случило. Например - на кого какво са отнели. Да напомнят за масовото изземване на имоти и пропъждането на собствениците им, за да се настанят „правилните” хора, които се превърнаха в недосегаеми. А наследниците им гарантираха статута си на недосегаема каста с цяла Конституция.

            Днес експонатите на така наречения музей и самото му съществуване са подигравка с паметта на жертвите – на избитите в първите дни след преврата на 9 септември, на отвежданите от домовете си посред нощ и незавърнали се никога, на осъдените от т.нар. „народен съд”, на всички стъпкани човешки съдби и отнети възможности.

            Предстои да се отриват пластове от отровната атмосфера на миналото и на свидното му „социалистическо изкуство”, което днес е призвано да внуши забрава.

            Един от начините тази забрава да се разпръсне е в учебните програми да се включат „Задочните репортажи” на Георги Марков. Има ли кой да го направи, обаче.

            Забрава и подмяна.

            В деня на народните будители – 1 ноември, пред президентството се изпълнява церемония от гвардейски оркестър и се издига българското знаме. Но какво общо има с народните будители строевата музика и хореография – колкото и да са добри. В миналото военни и други оркестри са свирели в градските паркове. Свирели са за радост и забавление на преминаващите хора. Без помпозни и показни присъствия. Естествено ли е началникът на гвардейците да рапортува пред президента и върховен главнокомандващ, че караулът е строен и готов за отбелязване Деня на народните будители.

            Будителство – дадено, будителство – прието.

            Подобни „музеи” и подобен тип „будителство” имат общо предназначение – подмяна и забрава на смисъл и на истина под пелената на дълбок обществен сън, в който ни се казва и какво трябва да сънуваме.