22 години след началото на прехода: какво още може да се направи? (статия първа)

Пиша този текст, защото до гуша ми дойде от обвиненията, че само недоволствам, а не казвам какво да се прави. Ще отбележа само две неща: хора, които чакат някой да им каже какво да правят, по условие не могат да имат дясно мислене – и най-справедливо би било да бъдат оставени такива, каквито са: мрънкащи в очакване на Бащицата. И освен това – много добре знам какво трябва да се направи. Това, което не знам, е кой може да го направи.

Преди да започнем с възможните рецепти обаче, би трябвало да направим няколко констатации. Първата е, че българският преход от тоталитаризъм към демокрация не се състоя – състоя се някакво уродливо негово подобие. 22 години след погребението на НРБ, България не се е превърнала в нормална държава – и това е толкова очевидно, че е не само късогледо, но и направо неморално да се твърди обратното.

Втората е политическата смърт на структурите, които трябваше да реализират промяната. Традиционната десница се спомина – и тове не е повод за ликуване, а за горчиви равносметки и угризения. Трябва да признаем, че СДС не постигна своята цел – а именно да превърне България в нормална и демократична страна. Трябва да признаем и че ДСБ банкрутира като политически проект – дори и да не ни се иска да признаем този банкрут заради разни носталгии и привързаности. Трябва да признаем и разпада на наложения брак по сметка, реализиран като Синя коалиция – сметката впрочем я предявяват последните избори.

Разбира се, тези партии още съществуват – и даже са парламентарно представени. Шансовете за тяхното възраждане обаче са нулеви – както и перспективите те да се окажат отново на висотата на своята мисия. Трябва да си дадем сметка, че в настоящия си бутиков вид те не застрашават статуквото – и нещо по-лошо: служат като цивилизована декорация за голямото антидемократично блато, в което все по-безвъзвратно затъва България.

Можем да отбележим и това, че десницата не банкрутира днес или вчера – това всъщност се случи преди цяло десетилетие, през 2001 г., когато тъй наречения (с извинение) цар бе доведен в България, за да спасява комунистите от втори мандат на Иван Костов. И успя в тази си спасителна мисия, тъй като ресурсът на доверие за този втори мандат вече беше безнадеждно пропилян.

С това пришествие всъщност се спомина и нормалната политическа система. Дотогава поне се знаеше с относителна точност кой кой е, какво е лявото и какво е дясното. С неговото идване всичко – включително политическата чест и достойнство – бяха извадени на тезгяха – за продан. Вече всичко е възможно и всеки може да бъде с всеки.

Размиването на политическите граници бе усетено от столетницата като шанс за дълголетен просперитет. Тя видя сладката възможност да елеминира автентичния си политически противник и да го замести с псевдо-десни екзотични субекти, с които може да играе, като си прехвърля топката на властта. Неуспешния експеримент с Жорж Ганчев и Богомил Бонев се превърна в успешен заради историческата харизма на Симеон, а след това по същия тертип – и със съответното медийно напомпване – беше произведен и неговия антипод – “човекът от народа” Бойко Борисов.

Схемата общо взето представляваше следното: в един мандат левицата управлява, краде и тегли България към Русия. Това, естествено, не се харесва на избирателите – и в следващия мандат БСП се оказва в опозиция (но със съответните гаранции, че няма да й бъде търсена отговорност за сторените золуми).

На власт идва поредния “спасител”, произведен от същата тази партия, която се оттегля от властта, за да ополотворява нетрупаните ресурси и да дърпа конците зад кулисите. Спасителят е този, който обещава невъзможни неща, а после се олива до такава степен, че комунягите се връщат на бял кон на фона на това оливане.

Той обаче междувременно е иззел електоралното пространство на традиционната десница, която се крепи на ръба и следва стратегиите на оцеляването – колкото да се каже, че има такава. И така – до края на света. Или поне до изчерпване на модела.

Много важно е да осъзнаем, че това не са измислици. Този модел наистина съществува. И това съществуване е до такава степен застрашително, че илюзорните надежди във възраждането на традиционната десница са вече не само смешни, но и опасни. Опасни за нашето общо бъдеще.

Това между впрочем не е само мое мнение. Така мислят мнозина – и за разлика от друг път в изводите им се долавя известен синхрон. Достатъчно е да хвърлим поглед върху текстовете на единствените наистина свободно пишещи в България – блогърите. Радан Кънев например, който между впрочем е и активист на ДСБ, е стигнал в статията си “§ 22 след 22 години или за едно кучешко лайно и бъдещето на "автентичната" десница” до извода, че не “автентичността”, а ефективността определя кой ще бъде дефиниран като десен в съзнанието на избирателите. Според него проблемът е другаде:

“Най-вече - не опира до мантрата за "автентичната десница", която е все онеправдана и атмосферното налягане е попречило на избирателите ѝ да стигнат до урните или Ахмед Доган в село Кочан ги е изработил да гласуват за други, не-дотам-автентични-десни. И оттам - надеждата, че следващият път "ще се получи", хората ще се събудят, ще видят кой е достатъчно автентичен и пр. и пр. Вижда се, че това е заблуда, и аз - като представител на ръководството на ДСБ - съм също отговорен за тази заблуда.

Проблемът, пред който сме изправени, изглежда много по-сложен:

За 22 години, поради недостатъчния напредък на страната, и поради продължаващата зловредна и дори пагубна роля на БСП за тази липса на напредък, "автентичен десен" за повече от милион българи е този, който бие БСП на избори. Който твърди, че е по-автентичен и пада от БСП (и не само от тях), рискува да бъде автентично смешен.”

В статията си “След десети ноември” templar – един от най-интересните анализатори на политическите проблеми в десницата, цитира тъкмо тези думи на Радан Кънев и уточнява:

“Мисля, че горното важи в още по-голяма степен за антикомунизма. Антикомунист е онзи, който бие БСП на избори. Който не може да бие БСП не е антикомунист, а просто индивид с антикомунистически възгледи. Като мен, например.
Хората в ГЕРБ нямат антикомунистически възгледи. Но те са автентични антикомунисти, защото бият БСП. А това, че прилагат комунистически похвати в начина си на управление издава, че вероятно имат комунистически манталитет. Но това не ги прави по-малки антикомунисти.”

Това определение със сигурност няма да хареса на мнозина. Но не трябва да се забравя едно – авторът говори не за това какви са по същността си хората, които ръководят ГЕРБ или членуват в тази партия. Да – много от тях са бивши комунисти – и на първо място лидерът й. Да – става дума за популистки турлю-гювеч, а и за нещо много по-лошо – за политическа всеядност, при която готовността да се припознаят като свои какви ли не местни дерибеи е изключително висока, а нравствения критерий при това припознаване изобщо липсва – случаят с Кирил Йорданов във Варна е показателен в това отношение. Но обикновения човек не мисли изобщо в категориите на автентичността. Той си задава въпроса: тези ли са срещу БСП? Тези. Могат ли да бият БСП на изборите? Могат. Значи това са моите хора.

Няма как иначе да си обясним резулатите от последните избори – освен с подобни нагласи. Говоря за десния електорат, който не се е стопил до мизерните под два процента, колкото получи десницата на президентските избори. Нито за въжделените четири, които се надява да получи на следващите парламентарни избори, за да могат неколцина нейни депутати да мърдат ушички и в следващото НС. Говоря за хората, които са лишени от реално политическо представителство – защото не могат да припознаят като свои тези стратегии на оцеляване. И които вече десетилетие гласуват за по-малкото зло.

И твърдя, че тези хора са насъщни. Че те са единствения шанс нещо да се промени дори и след 22 години преход. Не дядковците и бабките, не неграмотниците и селяндурите, които гласуват за БСП; не и изстисканите от мизерното си битие хорица в регионите на Доган – а младите, мислещите и можещите; тези, които имат ум в главата си и воля да поемат съдбата си в свои ръце – тези, които знаят, че свободата е шанс, но и отговорност, която трябва да бъде отстоявана буквално всеки божи ден. Тяхно е бъдещето на България – ако тази страна изобщо има някакво бъдеще.

Затова те не могат да се оставят просто така – висящи в празното пространство и без шанс гласът им да бъде чут. Щом нямат свое представителство – значи трябва да си създадат такова. Вероятно подобни мисли са движили и перото на Иван Стамболиев, който в своята статия “Старите чепици на новото мислене” стига до следните изводи:

“Според мен няма стара, нова, автентична или неавтентична десница. Десницата е като църквата. Православната църква не е свещеническата организация, а са всички миряни, кръстени в Христа. Свещеничеството во главе със Синода е клир, макар че често се нарича неправилно „църква”. Така и десните политически партии са „клирът” на десницата, но самата десница – това са всички дясно мислещи хора, които се нуждаят от професионално политическо представителство във властта. Въпросът е кой ще ги представлява. В случая десницата е нещо като работодател, който събира оферти от партиите и онези от тях, които дадат достатъчно добра заявка, че ще защитават интересите й чрез властта, припознава като десни партии и им дава доверието си. Очевидно работодателят не е особено доволен от наемника си в лицето на „автентичната десница”, както обичат да наричат себе си старите десни партии, защото е оттеглил от него почти цялото си доверие. Това, че СДС, ДСБ и останките около Клуб „Сенатор” събират общо само няколко процента доверие, изобщо не означава, че дясномислещите хора в България са останали само няколко процента. Напротив, на всички избори, които са се случвали досега, става ясно, че лявомислещите хора са си все толкова, колкото са били винаги, а останалите, които гласуват по най-различни причудливи начини, по принцип са десни или поне „антилеви”. Тоест десницата няма свой представител във властта и или трябва да си намери, или да си създаде. Оттук и моят отговор на въпроса: да, България се нуждае от нов политически проект и, да, този проект трябва да бъде десен.”

Моят отговор е същият: да, България се нуждае от нов политически проект. От десен проект – но десен преди всичко като философия – доколкото десните ценности се градят върху свободата и достойнството на отделния човек. България обаче не се нуждае от ново дясно менте – такова вече си имаме.

Левицата се нуждае от нови ментета – защото срокът на годност на наличното започва да се изчерпва. Но и защото ефектът “Франкенщайн” е доловим при последното нейно изобретяване на “спасител” – просто поредният такъв се почувства достатъчно силен, за да изкъшка създателите си от позицията им на неизменна “партия на властта”.

Следователно новият политически проект няма защо да бъде автентичен в допотоптия смисъл, който се влага в това понятие от настоящата традиционна десница – като носталгия към великото минало, служеща като опора за градене на надежди за бъдещето. Но той трябва да бъде автентичен в механизмите на своето създаване – за да не бъде употребен.

Как може да стане това ще бъде тема на следващата статия.

ПП: Предполагам, че и под тази статия ще се развихрат постингови страсти на тема кой е виновен за неуспеха на дясното в България. Отговарям предварително: виновни сме всички. Виновен е Желю, който заигра с Луканов и предаде каузата на СДС. Виновен е Филип, който игра рицарски в едно поле, в което нямаше и помен от рицари. Виновни са всички тези ментарджии, дето осребриха каузата на българската свобода – от Димитър Луджев и Асен Мичковски до Богомил Бонев и Евгений Бакърджиев. Виновен е и Костов, защото при правенето на партията напъди маса свестни седесари и натика на тяхно място едни пъргави и безогледни момчета, които оскверниха синята идея и положиха СДС на една плоскост с разните политически търгаши.

Виновен съм и аз – но нека да го кажа ясно, та да се знае – не защото със своите критики към корумпирани десни лидери съм разединявал дясното. Виновен съм за това, че не го правех достатъчно последователно – и че вместо да водя битката докрай, предпочетох гордо да си хвърля оставката. И най-сетне – виновни са и всички онези, дето подскачаха по сините митинги, скандирайки “Кой не скача, е червен” – и мислеха, че това е достатъчно.