22 години след началото на прехода: какво още може да се направи? (статия втора)

Ще започна от изводите, които се налагат като особено тревожни характеристики на днешната политическа ситуация – и които току-що отминалите избори доказаха по един достатъчно категоричен начин. Те са следните: 22 години след началото на прехода в България няма нормално политическо пространство, способно да гарантира реално представителство на интересите на всички български граждани, да поддържа баланс между тези интереси и да произвежда алтернативни модели в случаите, в които създадената чрез демократични избори конфигурация изчерпи своите възможности.

Лесно ще се убедим в това, ако хвърлим поглед върху политическия спектър. 22 години след началото на прехода единствената ясно структурирана, идеологически обоснована и политически ефективна структура в лявото политическо пространство е тази на бившите комунисти. Няма нормална левица – тъй като извън БСП има само нейни креатури; няма например нормална содиалдемократическа партия, която да мисли лявото по един не толкова допотопен и реваншистки начин.

Няма и нормална десница. Вместо това има управляваща популистка формация, за която дясната принадлежност е нещо като полезен етикет – но не и политическа философия.

Разбира се – и ГЕРБ има структури, вероятно превъзхождащи тези на БСП – само дето политическата всеядност и персоналистичното й структуриране като партия от лидерски тип просто изключва възможността да мислим сегашните управляващи като идеологически мотивирана формация, следваща определен избор в координатната система на лявото и дясното. По-скоро става дума за “партия на властта” от неизбистрен и конюнктурно променлив тип, която може да бъде както дясна, така и лява – в зависимост от случая.

И има традиционна десница с микроскопичен електорален потенциал – достатъчен, за да бъде парламентарно представена и да се крепи на ръба на оцеляването – но напълно недостатъчен, за да имат двете десни партии каквото и да било влияние в политическия живот на страната – както и каквито и да било шансове за бъдещ просперитет.

Извън всичко това няма нищо. Има откровени политически търгаши, но не и политици. Има политико-икономически корпорации, но не и нормални демократични партии. Има хора, които осребряват политическото си влияние и електоралния си потенциал – и биха играли с всеки, който им плати повече или им осигури повече властов ресурс. Това е тъй наречения български център – преди всичко ДПС, но тук се помещаваше и споминалото се наскоро НДСВ, което с не по-малко впечатляващ цинизъм осребряваше политическите си позиции.

Има, разбира се, и разнородните малки партийки, които се съюзяват преди избори в най-невероятни комбинации. Функцията им е свързана с вдигане на шум – за да могат големите играчи да се възползват от него в своите пропагадни игри. Такива са например “Атака” и РЗС – като първата поддържа страховите комплекси у етническите турци и гарантира тяхната монолитност като електорат на ДПС, докато втората е нещо като корпус за бързо реагиране при изпълнението на оперативни мероприятия в полза на олигархическите кръгове, които стоят зад БСП. Има, разбира се, и цял куп момчета на повикване – разните Гьоргьовдени, Нови Времена, ВМРО-та, земеделци и прочее подобни.

Тази картина вероятно никак няма да ви се хареса, но това е положението. Тя няма да стане по-розова, ако се правим, че не я виждаме. Но има шансове да стане много, много по-мрачна.

Причините? Ами първата от тях е, че 22 години след началото на прехода БСП продължава да бъде добре структурирана и ефективна партия – но и продължава да не бъде българска партия. Поради което, вместо да защитава националните интреси на България, де факто работи срещу тях, като изпълнява поръчките на Кремъл. Последното пределно ясно личи по горещата защита, която намери руската енергийна експанзия в лицето на нейните лидери – и по сключените с тяхното посредничество договори за енергийните проекти от тъй наречения “голям шлем” – които не могат да бъдат определени по друг начин, освен като национално предателство.

Втората причина е, че единствената алтернатива на БСП, функционираща към момента, е управляващата ГЕРБ. Само че наистина се налага да се запитаме дали наистина става дума за алтертатива. Най-малкото защото липсва твърдост по отношение на същите тези руски интереси, за които вече стана дума. И тази липса на твърдост и последователност при отстояването на националните приоритети и нещо повече – на независимостта на България – защото за това става дума – е повече от показателна.

Искам да подчертая много ясно нещо, което очевидно не се разбира – би било прекрасно, ако имаше други възможности. Например ако Синята коалиция можеше да спечели изборите и да състави правителство.

Само че не може. От 2001 г. насам – въпреки горещата привързаност на вярващите почти религиозно в Иван Костов например – СДС и неговите производни само губят избори. И ги губят с все по-катастрофален резултат.

Да се вярва, че нещата изведнъж ще се обърнат и подир десет години загърбване хората ще припознаят моралния и експертен потенциал на сините – и ще гласуват целокупно за тях, та властта да се дотъркаля в краката им – това може да е е удобно и успокояващо, но – нека най-сетне намерим кураж да си го признаем – не е особено достойна и честна позиция.

И не е такава – защото именно тази вяра крепи последните отломки от демократичните партии, които трябваше да осъществят прехода – в качеството им на демократична брошка над едно нечистоплътно туловище, чиято същност е не промяната, а подмяната. Вместо да бъдат енергийния ресурс по пътя ни към един по-добър и по-достоен живот, те се превръщат в запушалки, които не дават възможност да се появи нещо ново в дясното политическо пространство – което, съгласете се, е едно доста незавидна и не особено достойна роля.

Липсата на ефективна формация вдясно създава възможности за подмяната, на която сме свидетели днес. Дясномислещите – или, може би, по-точно казано – антикомунистите и родолюбците в България не са изчезнали, нито пък са олевели – поне по-голямата част от тях. Тяхното политическо представителство обаче е подменено – и те са поставени в ситуация, при която трябва или да поддържат тази именно подмяна, провиждайки в нея по-малкото зло в сравнение с комунистите, или да се откажат да носят отговорност чрез своя глас и чрез своите действия – и да се спасяват поединично, което пък е една ситуация, нетърпима за човек с гражданско мислене и поведение.

Всичко това се случва не къде да е и не кога да е. Случва се в страна, в която няма справедливост и няма работещо правосъдие; в която някогашните структури на ДС не само че са оцелели като фактор в политическия живот, но и са изградили корпоративни и престъпни мрежи, които реално изграждат една власт в сянка, която никой не е упълномощил да управлява – и за която никой не е гласувал. Случва се в страна, в която няма гражданско общество, граждански структури и корективи. В страна, която е загърбена от най-младата, най-образованата и най-перспективната част от своето население. В страна, в която корупцията е превърната в правило, а липсата на морални критерии, лъжата и фалшът – в стил на живот.

И се случва в момент, в който дори и рехавите връзки, които ни свързват с цивилизования свят, започват да се разплитат и да се късат. Европейският съюз, на който по една щастлива случайност станахме членове, днес трудно удържа собственото си разпадане – под напора на кризата и дълговите зависимости, които заплашват не само отделни страни, но и цялата му финансова система с фалит – или поне вещаят дълъг и болезнен процес на оздравяване.

В този момент България е за Брюксел последната дупка на кавала – на никой не му е до нас, след като Италия и Франция са застрашени. Най-вероятно и досегашната европейска щедрост към прохождащите страни от бившия Източен блок ще бъде ревизирана – защото пари просто няма – те са насъщни за спасяване на тарикатите, живели десетилетия назаем – и прахосали общото уж европейско бъдеще.

Точно този джендем, в който изпадна Европа, е манна небесна за рубладжиите от БСП и нейните производни. Те дават шанс не само да се обърне каручката на България и разпасалия се Франкенщайн с еполетите да бъде изсипан в канавката, но и да се смени посоката, в която вървим. Сиреч – да свърнем пак по добре познатите пътища към Кремъл, където другарят Путин ще ни очаква в поредните си одежди на самодържец.

Това, което очакват те, е следващите парламентарни избори да бъдат предхождани или да съвпаднат с грохота от финансовото срутване на нашия общ дом, както обичайно наричат ЕС. Ако това се случи, те ще спечалят следващите избори. Но и дори да не се случи, рестриктивните мерки, които трябва да предприеме България солидарно с другите страни в Евросъюза, ще бъдат от порядък, който ще допринесе за политическото изхабяване на ГЕРБ и персонално – на Бойко Борисов.

Вероятно на тези избори ще се произведе ситуация, в която БСП – дори и да не бъде победител – ще има достатъчно проценти, за да не може да се състави правителство без нейното (и на ДПС) съгласие и участие. Което предполага повторение на ситуацията с НДСВ, която след един мандат управление се оказа коалиционен партньор в тройната коалиция (въпреки всички предизборни клетви, че няма да постъпи така). И управление по сродна коалиционна формула, само че с лека разлика в участващите партньори.

Това е между впрочем и причината, поради която оправните момчета от НДСВ запретнаха ръкави и развързаха кесиите си в усилие да направят нова центристка партия, използвайки потенциала на Меглена Кунева, която успя да обере част от протестния вот по време на президентските избори. (Подобни усилия в дясното пространство не се забелязват. А просто трябва да ги има – ако все още си представяме България като наша родина.)

Ако техният план успее, коалицията може да се окаже четворна вместо тройна – или пък тройна, но без ГЕРБ – в зависимост от електоралната ситуация. Независимо от конкретния състав обаче, генералната посока ще бъде на Изток, а целта ще предполага участие в евентуален евроазиатски съюз вместо в Европейския такъв.

Можем ли да предотвратим този план? Можем. Поне теоретически – тъй като тези 22 години на българския преход имат и друго тежко последствие – пълното изчерпване на позитивната енергия в полза на общността. Но ако се създаде формация, която да получи доверието на всички онези, които не могат да припознаят нито БСП, нито ГЕРБ като достойни за доверието им партии – и ако тази формация медитира не толкова върху “автентичността” на лявото и дясното, колкото върху грижата за свободата и независимостта на България – и превръщането й в нормална демократична държава, този план може да бъде осуетен – или поне много сериозно поставен под въпрос.

Става дума за формация от тип, който не можем да открием днес на политическата сцена на България. За формация с гражданска насоченост и структури, които се градят на хоризонтален принцип и не допускат каквито и да било възможности за нездрави лидерски амбиции или използване на политиката за корпоративни цели. И за формация, която се формира на базата на свободния диалог и съвместните усилия между съмишленици – и излъчва своето политическо представителство чрез добре обмислени процедури и по принципи, които позволяват пряк контрол над избраните и гарантират тяхното отстраняване при подмяна на целите или просто при несправяне с възложената им мисия.

Съзнавам много ясно трудностите, които стоят пред изграждането на подобен тип формации. Съзнавам и колко лесно всички техни плюсове могат да се изродят – и да се превънат в минуси. Същото важи обаче и за всички структури в политическия живот – а на традиционните такива сме им сърбали попарата през последните 22 години. И големият проблем според мен не е, че такава структура няма как да бъде изградена. Напротив – има как – поскоро няма кой да я изгради.

Но за това – в следващата статия.