"Дивото зове"

          „Добрите новини идват бързо” - гласеше една реклама на мобилен оператор. Наскоро партия „Единна Русия” е организирала кръгла маса, на която се е обсъждал бъдещия Евразийски съюз. От 1 януари 2012 той ще обедини в единно икономическо пространство Русия, Беларус и Казахстан. Това беше известно.

            Новината е, че „целите на модернизацията” изискват към съюза да се присъединят не само бивши съветски републики, но и държави - „лоялни към руските икономически интереси”. Странно ли е, че България попада в списъка - наред с Монголия, Виетнам, Куба и Венецуела. По-скоро е показателно. Оставяме настрана факта, че Куба и Венецуела не са нито в Европа, нито в Азия. По-необяснимо в списъка е присъствието на Финландия, Унгария и Чехия.

            „Комерсант” отбелязва, че организаторите на срещата не са установили контакт със съответните страни и не им е известно дали те са съгласни да се влеят в съюза. Но като се има предвид, че през септември 1944 България беше „освободена”, за да обитава едно определено политическо и икономическо пространство, едва ли изборът ще бъде оставен на случайността или на нечие желание. По-скоро ще се направи всичко, за да бъде този избор „правилен”.

            От една страна, Евразийският съюз нямало да бъде „единна държава”, а „съюз на суверенни държави”. Това твърди председателят на Държавната дума Борис Гризлов. От друга, той трябвало „да събере не толкова земите, колкото народите и гражданите в единно държавно тяло” - твърди посланикът на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин. Следва ли, че щом ще е без земите - предстои преселване на народи и граждани на изток - не се споменава. Нали в същото време има енергийни амбиции по отношение на някои от същите тези земи. А съветникът на председателя на киргизстанския парламент Максат Кунакунов заключва, че „съюз ще има независимо дали го искаме или не”. Също - че който се съмнява в бъдещия съюз, е просто глупак. Кратко и ясно.

            Трябва ли отсега да се чувстваме глупаци? Или да приемем мъдро „неизбежното”.

            Евразийският съюз е обречен да се състои. Русия трябва да го инициира, защото „може да устои и да се сбъдне само като център на влияние” – пише „Комерсант”. Да се надяваме ли, че това влияние няма да е „моралното влияние”, за което писа навремето Алеко Константинов. А длъжни ли сме да участваме в нечия чужда мозайка.

            Хайде сега по-бодро. Така бодро звучи заключението на председателя на Държавната дума Борис Гризлов, че за осъществяване на проекта са налице всички необходими „инструменти” и „аргументи”. Главен инструмент е руският език – като език за междунационално общуване. Сред аргументите, според Гризлов, е „общата история на страните”.

            „О, минало незабравимо.”

            Би ли могла Финландия да забрави 1939 и зимната война, когато беше нападната от Русия? Би ли могла Унгария да забрави общата си история с Русия от 1956? А Чехия дали би могла да забрави историята от 1968?

            Що се отнася до нашата съвременна обща история с Русия – тя вече атакува по всевъзможни фронтове. Енергийните капани са заложени и дебнат да щракнат. Междувременно „Газпром” започва да купува бензиностанции в България. Сега ни се отрежда място в някакъв нов СИВ.

            В ход е поредното „освобождаване”.

            Европейският съюз може да се срине, но може и да се стабилизира. Отсега е ясно кой стиска палци второто да не се случи, за да прибере обратно някой и друг блуден син.

            Етикетът – държава, „лоялна към руските икономически интереси”, изчерпва всичко откъм смисъл. Той показва пределно ясно какво се очаква, по-скоро - изисква от бъдещите членове на Евразийския съюз. Тази игра вече сме я играли и знаем как свършва. Но ето, че за някои не е свършила.

            Дали ще има някаква българска реакция по повод на все още неотправеното предложение. Защото опипването на почвата не е случайно. Най-вероятно официалното предложение предстои. Ще каже ли някой, че в момента членуваме в един друг съюз. И, че независимо от трудностите, които този съюз изживява, ще останем лоялни към него. Че ще се опитаме най-после да заиграем по правилата му - с надежда все някога да подредим страната си и да достигнем именно неговия стандарт. А не всеобщата и гарантирана изостаналост на разпадналия се СИВ. Че стремежът към истинска, а не фасадна или регулирана демокрация, означава да сме лоялни на първо място към собствените си интереси. Че последното е възможно и постижимо за нас, ако сме надеждни партньори в рамките на Европейския съюз, а не в един нов Съветски съюз – независимо как ще се нарича. И накрая – че в икономическите ни отношения с Русия не може да е определяща именно лоялността към нейните интереси.

            Ето между тези две възможности за участие в съюзи сме изправени.

            Едната от тях е красноречиво илюстрирана в следните стихчета от Цв.Ангелов:

            „И както слънцето не гасне

            за всички живи същества,

            ще грее дружбата прекрасна

            с великата Москва.”

            Ще грее и толкова. Ще грее на каквато и да е цена. Както се казва – „дивото зове”. Но Джек Лондон няма нищо общо с това.