На дъвченето по време на социализма не се гледаше с добро око.
Дъвката беше изобретение на империалистите и чрез нея те налагаха своя упадъчен начин на живот на останалия свят.
Но преди това – няколко думи за сладките неща, които изпуснах миналия път.
Как можах да забравя ореховките? Много вкусно нещо – особено, ако бяха правени само от ядки, а не и от парченца орехови черупки.
Много обичах чаените бисквити. Тях ги имаше май само в централните сладкарници и се продаваха на килограм. Бяха от типа на слепените бисквити с мармалад вътре и украсени с фонданови ивички или с настъргани орехи. Имаше кръгли и продълговати – като жълъдчета. Бяха скъпи и се купуваха най-вече по някакъв повод – да се почерпят гостите.
В рода ни обаче рядко се купуваха чаени бисквити. И мама, и лели, и стринки предпочитаха за празниците да направят шоколадова торта, чиято тайна рецепта се предаваше от поколение на поколение. В нея имаше предимно орехи, масло и шоколад – всичко се намираше без особени усилия освен украсата. Това бяха шарени захарни пръчици, като натрошено фиде, които задължително се ръсеха отгоре.
Такива неща в социалистическия лагер нямаше. Намираха се най-вече в Германия. Пишеха се писма на близки и далечни роднини, живеещи зад желязната завеса, да ни пратят пръчици.
През 1979 минах за пръв път Желязната завеса и първата ми работа беше да намеря от прочутите пръчици – за подарък на роднините.
Като ден днешен помня как отидох специално в прочутия западноберлински магазин „КаДеВе” и на последния етаж най-после Ги намерих. Мечтата на добрите български домакини. Имаше десет вида в десет различни вида кутийки – от красиви по-красиви. Бях попаднал в пещерата на Аладин. Не знаех какво да избера.
През 1991 година реших да започна производство на тези пръчици. Намерих технолог, който започна да мисли по технологията – имаше май някакъв проблем със съхненето на готовия продукт. Докато мислехме, някой ни изпревари. Хвана ме яд – правеха ги в прости целофанени торбички – а не в красиви кутийки, както бях планирал.
Отказахме се. Сега сигурно има много видове, но вече няма кой да ми направи торта…
В раздел „бисквити” изпуснахме т.н. „котешки езичета”. Това беше един от малките случаи, в които държавата беше отпуснала долари за купуване на западна технология.
Езичетата бяха френска направа - изглеждаха крехки и нежни като французойки на фона на нашенските дебели и груби бисквити.
Не помня дали по същия път на „трансфер на технологии” не се появи и „оризонът” – той би трябвало да бъде по японски лиценз.
Сега за дъвките.
Дъвка дъвчеха най-много американците. Особено американските войници, които все се канеха да ни нападат – да ограбят бурканите от родните мазетата и да обезчестят девойките ни.
Увлечени в дъвченето обаче те пропуснаха да ни завладеят.
Във времето, когато нямаше дъвки, дъвчехме какво ли не. Най-вече дзифт. Обикаляхме по местата, където полагаха асфалт, и къртехме парченца, откъдето можем.
Някъде към 1958 година в Чепеларе от будката до моста можеше да се купи дъвка с пари, но мисля, че тя не се произвеждаше официално, а лавкаджията сам си я правеше. Беше черна и гадна.
За да не дъвчим асфалт, родителите ни някой път ходеха до аптеката, за да купят „чам сакъз” – борова смола на кристали, която след известни усилия на дъвкателните мускули се превръщаше в жилава маса.
Още нямаше корекоми пълни с дъвки. Когато се появиха, дъвките започнаха да служат и вместо дребни центове при връщането на ресто. Нещо като лукчето.
Преди корекомите вносни дъвки имаше на стрелбищата. Един читател ме подсети за това сеещо разврат място. Добрите стрелци се възнаграждаваха с разни незнайно как минали границата вносни неща, чиито шарени хартийки след това минаваха от ръка на ръка и будеха нездраво възхищение.
На стрелбищата се появиха и вносни цигари, но класиката си беше цигарата „фемина”.
Имаше и снимки на разни западни идоли, но за тях по-късно. Да не се отклоняваме.
Един ден се появи дъвката ИДЕАЛ!
Дъвченето на „Идеал” беше много по-невинно нещо – все пак дъвката си беше наша.
Имаше български дъвки на листчета, имаше и на малки кубчета.
Кубчетата пък се опаковаха в найлонови пликове – сигурно по стотина.
Скоро обаче гордостта на българското дъвкопроизводство помръкна.
Появиха се дъвките „бъбъл гум”. Циганите в махалата им викаха „балонлу”. И си ги правеха сами. Виждал съм ги на мегдана в пловдивската „Аджисан махала” – дълга розова ивица, навита в тава, после от нея се режеха по 2-3 сантиметра – според парите.
След раздъвкване следваше надуването на балона.
Бях пети клас, когато дойде тази мода. Имаше момичета, които правеха огромни балони даже в час. Балоните се надуваха в моментите, когато другарките пишеха на дъската. И както пишеха, се стряскаха след някой шампионски гърмеж.
Майсторките на балоните лесно се откриваха – след пукането по лицето им оставаха розови парченца дъвка.
Социализмът падна и тогава нахлу…Не, това не беше Орбит, до Орбит беше още далече.
Първо дойде Турбото.
Да отидеш до Истанбул и да напълниш една чанта с дъвки Турбо си беше класически бизнес за времето на ранния преход.
След това се появиха дъвки всякакви – с коли, самолети, артисти, епизоди от сериали.
Събираха се серии и се лепяха в албуми.
Новите идеи в този бизнес силно ме впечатляваха.
Докато един ден мама между другото ми разказа, че дъвки с картинки и албуми за налепването им имало още в селската бакалничка на дядо ми Димитър.
Някъде към 1925 година.
От което следва, че всъщност всяко ново нещо е добре забравено старо…