22 години след началото на прехода: какво още може да се направи? (статия трета)

Навярно първото, за което трябва да помислим, обсъждайки евентуален нов политически проект, е неговата политическа ориентация. По-точно: какъв проект е нужен на България в днешната кризисна ситуация? Трябва ли непременно да бъде десен? И трябва ли задължително да бъде ориентиран спрямо координатната система на лявото и дясното?

Моят отговор е – да, трябва да бъде десен. Десен като политическа философия – защото левите проекти са базисно неефективни, тъй като поставят ударение върху държавата, а не върху човека. Лявото мислене предполага регулаторни механизми, чрез които държавата се превръща в институция, която дава и преразпределя – и прави това независимо от активността и заслугите на отделния индивид.

Хората очакват лявата държава да им реши проблемите – най-често обаче тя решава проблемите на собствената си администрация, обличайки я с все повече власт. От подобна ситуация не може да се роди гражданско общество – особено там, където такова е липсвало в течение на десетилетия.

То трябва първо да бъде създадено – и после поставено пред изпитанията на лявото. Защото създаването на гражданското самочувствие; усета на човека, че гради съдбата си със собствените си ръце; разбирането, че балансът на общите интереси работи в полза на собствения му просперитет; вярата, че е реален и пълноправен акционер в предприятието, наречено “държава” и неговото добруване зависи съвсем пряко и от собственото му чувство за отговорност – всичко това принадлежи към политическата философия на десницата. И всичко това липсва в България – като последното, което можем да очакваме от наличната левица, е създаването на подобни добродетели и подобно чувство за отговорност.

Тук, разбира се, не става дума за десницата като територия на богатите граждани, каквото примитивно разбиране продължава да се шири из българските умове. Мисленето за лявото и дясното в такъв код би довело до непреодолими парадокси – партията на олигарсите в България е именно БСП. Това обаче е по-малката беда – по-голямата е, че БСП изобщо не е българска партия, тъй като обслужва не националните интереси, а чужди такива – тези на Русия.

В този смисъл политическата структура, която ни е нужна, трябва да се гради именно върху философията на дясното. Тази философия, която разглежда обществото като съжителство на свободни индивиди, за които държавата е само договореност за съвместно живеене, което гарантира равни шансове и регламенти, при които никой не пречи на другите, но личния просперитет на всеки зависи от неговите възможности, воля и чувство за отговорност. Философията на левицата, пак повтарям, не предполага това. Тя предполага социално сегментиране и разделяне на обществото на класи и прослойки, което (когато тази левица е пряк наследник на комунистическа партия и е съхранила нейния нрав и приоритети) много лесно се превръща във властов ресурс, който ограничава индивидуалната свобода.

В същото време ценностите, на които би следвало да се заложи, трябва да бъдат максимално отворени и универсални – за да могат да бъдат припознати като алтернатива и от хора, които изобщо нямат представа какво е ляво и какво е дясно – а и да имат, това различие изобщо не ги интересува. И още поради една причина трябва да бъдат такива – защото страната ни се намира в една изключително напрегната ситуация – и е изправена пред избор, от който зависи националната ни съдба. Изборът е между демокрацията и неокомунизма, между свободата и зависимостта, между гражданина и поданика, между Европейския и Евроазийския съюз.

Затова една нова българска десница не би трябвало да говори само за икономическа стабилност, образование и здравеопазване, които са обичайните теми на дясното. Не – акцентът би трявало да падне върху свободата, независимостта и националното достойнство на България, върху възстановяването на справедливостта чрез решителна реформа в правораздаването и МВР, върху радикални стратегии за ограничаване на корупцията и престъпността – включително чрез търсене на наказателна отговорност за незаконно забогателите и конфискация на тяхното имущество.

Свобода, независимост, достойнство и справедрливост – това не само условия за оцеляването на България като независима, цивилизована страна и преди всичко нормална страна, това са и реалните фактори за повишаване качеството на живот, за създаването на гражданско общество и възстановяване на доверието между обитателите на тази територия и изоставилата ги държава.

Тези думи могат да звучат абстрактно, но те реално са в центъра на всяко демократично устроено общество – те изграждат неговата ценностна парадигма и крепят неговия морално-етичен свод. Няма – и не може да има нормализация на обществения живот, без те да бъдат поставени в центъра на вниманието – и без чрез тях да се гради нравствената мяра, с която съдим себе си и света. "Правдата на хладилника” за която днес толкова много говорят, е от по-нисш порядък – и тя не може да бъде постигната, без обществото ни да бъде конституирано като свободно и демократично, без справедливоста, регулираща общото ни живеене, да се състои.

Възстановяването на тази справедливост обаче изисква и търсене на отговорност за големия национален провал на България, за нейното систематично ограбване и нравствено оскверняване – както през полувековната деспотия на социализма, така и при саботирането на българския преход към демокрация, превърнат днес в уродлива карикатура на самия себе си.

Тук не става дума за реваншизъм, а за наричане на нещата с истинските им имена. Тази отговорност предполага да бъде заклеймен комунизмът – включително със специален конституционен текст – като престъпление срещу човечеството. Изисква ясното определяне на управлението в периода от 1944 до 1989 г. като антихуманно и антинационално – и като държавен тероризъм. Изисква ясна дефиниция за пагубната роля на БСП през цялата й стогодишна история. Изисква тотален достъп до архивите на ДС и лустрационно законодателство. Изисква, ако щете, и много по-категорична външнополитическа доктрина, която да държи сметка и за това, че обслужването на руски интереси до момента, в който Руската Федерация не промени своя антидемократичен статус и не смири имперските си амбиции, е акт на национално предателство.

И най-сетне би трябвало да стане ясно на всички – като това бъде и една от основните опори в програмата на евентуалната политическа формация – че трябва да прочетем и да затворим веднъж завинаги страницата на миналото си – колкото и болезнен да е този прочит. Трябва – защото това минало е срамно – и е насъщно да се научим да се срамуваме от него, за да преодолеем неговите психологически последствия в собственото си съзнание.

И още повече трябва, за да научим горчивите му уроци и да запомним още по-горчивите му истини – за да не го повтаряме, както впрочем се случи неведнъж по време на прехода (съпоставете например работата на прокомунистическите правителства, създадени с мандата на ДПС – това на Беров с това на тройната коалиция например – и ще видите колко много си приличат).

Формулата, която би могла да вмести десните политики в настоящия момент на умора и дори отвращение от политиката, трябва да бъде преди всичко морално мотивирана, да предполага гаранции за прозрачност и възможности структурите на гражданското общество да функционират като реален коректив – и да издигне програмно пълната нетърпимост към политическия фалш, популизма, демагогията и лъжата. Лъжа е, че хората копнеят днес само за сигурност и материално благополучие. Те копнеят и за нещо повече – за нормалност и искреност, копнеят за съпричастност и разбиране, копнеят за политици, които са техни служители, а не безотговорна и разюздана банда, която се разпорежда с техните съдби, както и скимне. Копнеят за някой, който да изрине подмяната – и да замени кухите обещания с реални действия и перспективни политики.

Първата от тези политики би трябвало да бъде: по-малко ограничения, по-малко бюрокрация, по-малко държава в личния живот на хората. Което означава опростяване, разционализиране и оптимизиране на допотопния модел, по който си общуват държавата и отделния гражданин. Но означава и нещо повече: прозрачност на всички механизми на властта и възможност да се знае кой, как и защо е взел едно или друго управленско решение. Означава и нулева толерантност към корупцията във всички нейни форми и прояви – и драматично завишени санкции към уличените в такава, независимо какъв пост в държавната йерархия заемат.

Втората от тези политики би трябвало да бъде свързана с всички механизми и институции, чрез които се реализира справедливостта в модерното общество. Което означава на първо място радикална съдебна реформа – чрез промяна на съдебното законодателство и при необходимост – на Конституцията, ориентирана в две насоки. Първата: към прозрачност и публичност за всички решения и действия на съдопроизводството – плюс ясно разписани и безкомпромисни санкции за всеки магистрат, който изкривява справедливостта и поругава безпристрастността на правосъдието. И втората – към ограничаването на всички възможности за влияние на политически, икономически и престъпни структури върху съдопроизводството и свързаните с него процесуални действия – като същевременно се гарантира пълна публичност и възможности за граждански контрол за всяко съдебно решение.

Третата от тези политики предполага изграждането на цялостна национална стратегия за бъдещото развитие на държавата, осмислена чрез публичен дебат и в диалог с гражданското общество. Само такава стратегия би могла да гарантира едно от най-важните качества на модерната държава – нейната предвидимост, даваща възможност и на отделния човек, и на бизнеса да градят систематично своите житейски или бизнес-стратегии. И само такава стратегия би могла относително точно да определи и националните ни приоритети – за да се разбере примерно, че реалната инвестиция в бъдещето е тази в образованието, а не тази в магистралите и техния асфалт.

Такава стратегия би ни помогнала и да разберем къде сме – и накъде тръгваме. Тя – стига да може да бъде формулирана достатъчно смислено и разбираемо, би могла да бъде и база за националния консеинсус по отношение на бъдещето, като маркира онези действия или приоритети, които не подлежат на ревизия – независимо от това кой идва на власт.

Трябва да се знае и помни, че хаотичният живот е белегът на нереформираните или подивели държави (България в момента е тъкмо такава!), докато системността и прогнозируемостта са белези на цивилизованите общества – в едно от които се намираме – уви – май само привидно.

Разбира се, има още много политики, които биха могли да се положат в условията на една програма за нов десен проект – например крайно насъщните реформи в армията, МВР, службите за сигурност и енергетиката – в следващи статии може би ще стане дума и за тях. По-важна е обаче формата, конкретната политическа черупка, структурната схема, чрез която един такъв проект би могъл да бъде реализиран – и именно там са най-големите проблеми, за които ще стане дума в следващата статия.