ИМА ЛИ НУЖДА ОТ НОВ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОЕКТ?

Ще започна направо с отговора: да, има нужда от такъв проект.

Този проект трябва да бъде десен. Но не само и не толкова в икономически смисъл, както повечето от нас разбират дясното, а, бих казал, във фундаментален. Той трябва да утвърждава силата на правото, а не правото на силата. Дългогодишното конюнктурно отношение към морала ни доведе до сегашното положение. Ако не сменим това конюнктурно отношение с принципно ще продължим да вървим наникъде.

Това е само пожелателната страна на въпроса. Най-простото нещо е да публикуваме един списък с ценности и да обявим, че ги следваме. Това също ще ни доведе до никъде. Новият политически проект трябва да бъде не такъв, какъвто ни се иска, а такъв, какъвто би сработил. Тоест, съобразен с реалностите.

Какви са реалностите?

Балканската реалност

Определението „Източна Европа” често се използува и като израз на периферийност в противовес на другата, Западна Европа, където е цивилизационният център на европейската цивилизация. Периферийността означава, че постиженията на тази цивилизация ще са все по-слабо изразени с придвижването на изток.

Съществува също така и делението на Европа на Северна и Южна. В този случай по отношение на Южна Европа не може да се използува определението „периферна”, защото в много отношения тя е люлката на тази цивилизация. Но някои нейни културни особености, като, например, снизходителното отношение към закона или труда, я правят определено различна и по-малко ефективна от Северна.

Балканският полуостров е в особено неизгодно положение.  Той се намира едновременно в Източна и в Южна Европа и притежава предимствата и недостатъците и на двете части. Нещо като „2 в 1”. Би трябвало Балканите да са най-изостаналата – гледано от Брюксел - част от Европа. И в действителност е така. Кризата на Европейския Съюз е случайно започна от Гърция – която пък е най-югоизточната балканска част. Гърция е страна, успяла да избегне до голяма степен пораженията от комунизма, но това не й попречи да стане първенец в нарушаването на правила, внесени от вън. Което е доказателство за силата на балканския характер.

Не бива да се заблуждаваме, че българският такъв е много по-различен. Ако има някакво предимство, то е, че някои от качествата му са самоосъзнати и описани още от Алеко. Но диагнозата още не е лечение.

Важна балканска особеност е схващането за закона като „врата у поле”. Нека напомним: законност означава не наличие на закони, а готовността да се спазват някакви общи норми. Тази готовност трябва да предшества поне със секунда появата на първия закон. На Балканите е развито до съвършенство умението да се използува буквата на закона, за да се наруши духа му. При това (и то е най-важно!) далеч не само от прилагащите закона органи. Ще посочим за пример корупцията на ниско равнище. Корупцията е като брака - в нея винаги участвуват двама и никой от тях няма предимство в инициативата.

Повлияно от това е и отношението към собствеността. В тази част на света на богатството се гледа с лошо око. Учудващо много са хората в България, които смятат, че едър бизнес може да се прави само с разрешението на ДС, КГБ, ЦРУ, МИ-5 и пр. тайни служби в съответната страна.

Политически проект, който не отчита това обстоятелство, не може да бъде припознат от мнозинството като свой. Той завинаги ще си остане затворен в границите на малка интелектуална група.

Страхът от свободата

Страхът от свободата, добре описан от Ерих Фром, е присъщ на всяко общество. На Балканите, поради специфичното положение на индивида там, той е по-силен, отколкото другаде в Европа.

За да опишем количествено неговото действие, ще използуваме величината, наречена равнище на поносимата свобода. Равнището на поносимата свобода (РПС) бележи онова количество свобода в дадено общество, надхвърлянето на което предизвиква дискомфорт и усилия за намаляването й под това равнище. (Повече за РПС виж в http://kandimirov.com/stylish/126-tazi-sladka-duma-svoboda.html) Тези прояви имат предимството да са видими и така позволяват да правим количествени оценки.

Ще разгледаме какво е отношението към свободата  конкретно в българското общество през последния век и половина. През Възраждането, в резултат на процеси, които тук няма да разглеждаме, равнището на поносима свобода в българското общество се покачва рязко, докато външните условия остават същите. Несъответствието между възможност и действителност нараства дотолкова, че през 1876 г. обществото просто избухва и, за щастие, успява да попадне в нови обществени и политически условия, позволяващи значителен растеж на свободата. 

С модернизацията на българското общество, несъмнено, се покачва и неговото РПС. Но към началото на 20 век разликата между наличната свобода и това равнище вече е малка и отделни обществени групи вече го достигат. Външна проява на това е възникващото увлечение към колективистични религии, като анархизъм и социализъм. Въпреки това, поносимостта към свободата като цяло остава сравнително висока. В периода между двете световни войни, когато диктатурата в по-голямата част от Европа е политическия хит на сезона, България се колебае между демокрация и авторитаризъм. Авторитарният режим на Стамболийски успява да се задържи само три години, а следващият опит за такъв, този на група офицери през 1934 г., не среща никакви симпатии в обществото и е заменен от мекия авторитарен режим на Борис трети. На 2 септември 1944 страната се връща безконфликтно към парламентарната демокрация.

За нещастие, това връщане веднага е пресечено от чужда окупация и обществото попада задълго в условия на много по-малко свобода, отколкото би искало да има.

Как е повлиял дългогодишният комунистически режим на необходимостта от свобода в българското общество, дали е понижил тази необходимост (най-вероятно), или тя е останала същата, е въпрос с труден отговор. Днес, обаче, имаме основания да смятаме, че българското общество като цяло е достигнало равнището си на поносимост откъм долната му страна, което означава, че е доволно от състоянието си и не се стреми да увеличи свободата си.

Правителствата на Филип Димитров и Иван Костов бяха тези, които се опитаха да предложат на обществото повече свобода. Това на Димитров се задържа твърде кратко, за да направим сигурен извод дали обществото ясно каза мнението си за него. Правителството на СДС от 1997 г., обаче, е ясен индикатор.  Свободата и възможностите, които то предлагаше (президентът Стоянов изрази политиката, която ще се следва, с няколко думи: „Розовата боя свърши. Фабриката за илюзии трябва да се затвори.”) се оказаха твърде тежки и обществото се хвърли в прегръдката на първият предложил му се популист в лицето на Симеон, който обеща да мисли и действува вместо него. Днес то продължава да пребивава в душевен комфорт при правителството на неговия телохранител.

Отношението към комунизма

Когато говорим за антикомунизма в българското общество, трябва да отчитаме важното обстоятелство, че той има битова, а не идейна основа. Тази му особеност е цивилизационно обусловена. Самата цивилизационна принадлежност на България е предпоставка за това.

В отреденият му исторически период комунизмът, противно на предвижданията на неговите пророци, отбеляза най-голям успех в страни извън Западната цивилизация - и, като правило, този успех беше толкова по-голям, колкото по-изостанала беше съответната страна. Там той беше използван по неочакван начин – като отговор на предизвикателството, родено от срещата им с превъзхождащата ги Западна цивилизация. Той обещаваше не какво да е, а край на мъките, породени от това предизвикателство, чрез две (илюзорни, но наглед напълно реални) неща: бърз достъп до постиженията на тази цивилизация и разгрома й чрез унищожаването на капитализма, с който тя се отъждествяваше.

България също никога не е била част от Западната цивилизация, и макар отношението на българското общество към нея да е било по-скоро доброжелателно, част от казаното по-горе остава в сила и тук. Към това трябва да прибавим и десетилетията господство на комунистическата държавна власт. Като резултат в България съществува цял обществен слой, който се държи и действува като етно-религиозно малцинство със свое собствено политическо представителство в лицето на БСП.

Наричаме антикомунизма в България битов, когато той се гради не на идейното му отричане, а на реакцията на хора, засегнати от някое действие на властта. Това обстоятелство понякога ражда сложни душевни конфигурации, като тази на настоящия министър-председател: той е битов антикомунист, защото семейството му е репресирано, но и член на комунистическата партия, защото не намира нищо лошо в идеите й. Идейният антикомунизъм се среща предимно у прозападно настроени групи интелектуалци.

Тези обстоятелства не правят декомунизационните мерки невъзможни. Но те ще бъдат непопулярни ако се градят само върху моралната критика на комунизма. Успешен вариант би било асоциирането на комунизма с обедняването, престъпността и забогатяването на олигарсите.

Тези три засегнати въпроса, (а и не само те) маркират основната трудност пред припознаването на всеки десен политически проект от мнозинството: предлагането на норми, които то не е готово да приеме изцяло. Означава ли това, че всеки десен такъв у нас е обречен на неуспех по условие?

Вероятно не. Гладът за дясно е силен и това личи дори и по успеха на „дясната” партия ГЕРБ. Историята ни предлага достатъчно на брой примери, когато изпреварващи развитието норми са били налагани на неузрели общества. В повечето случаи това е ставало със сила – и примери са реформите на Ататюрк или Пиночет. Понякога тази сила може да е съвсем умерена, както в случая с настоящето управление на Саакашвили в Грузия.

Един нов десен проект в България не може да разчита на силата – най-малко поради практическа невъзможност да я ползва. Това, което може да стори, е да съобрази езика, с който се обръща към обществото, с това, което то желае да чуе. Езикът на този проект трябва да бъде достъпен, разбираем и приемлив за мнозинството. А освен това, трябва да  бъде и приятен.

Когато един такъв проект обосновава борбата с престъпността, не трябва да казва, че я води в името на законността и правовата държава, а я води, защото престъпниците ни правят по-бедни. Олигарсите трябва да бъдат наказани не защото са придобили богатството си по незаконен път, а защото са го отнели от вас. Ние ще го вземем от тях, за да ви го върнем.

Този проект не трябва да обещава повече свобода (въпреки, че работи именно за това). Той трябва да обещава условия на зависимост, по-привлекателни за мнозинството от досегашните. Трябва да принуждава хората да бъдат самостоятелни, повтаряйки им, че ще работи и мисли вместо тях.

Първата реакция срещу това ще е, че гражданско общество не се създава с демагогия - каквото е предлаганото разминаване между думи и дела. Но гражданско общество изобщо не може да се отгледа по желание – така, както се отглежда стадо породисти овце. Гражданското общество се появява самò, като тревата напролет, когато се появят и подходящите условия за него. Основната задача на една дясна политическа сила е да създаде именно тези условия. А не да убеждава в необходимостта от гражданско общество.

Тук става дума просто за евфемизми – за нуждата термини като свобода, достойнство, гражданско общество, толерантност да бъдат обяснени на мнозинството с други, разбираеми за него думи. Няма друг начин те да бъдат поставени в центъра на общественото внимание. Би трябвало да се гледа на това мнозинство като на пациент. А интелигентното малцинство самò ще разбере за какво става дума.

Както казахме, съветът ни ще срещне сериозна критика: той е предложение да се достигнат морални цели с не дотам морални средства. Това е така и ние няма как да възразим. Ще напомним само, че този политически проект е вероятно последната възможност да се въздейства на нещата със средствата на парламентарната дамокрация. Ако той се провали, пред непримиримото малцинство у нас остават само два пътя. Единият е пътят на насилственото завземане на властта. Другият е пътят на жабите – когато блатото им пресъхне, те проклинат света и умират.