22 години след началото на прехода: какво още може да се направи? (статия четвърта)

Когато политическият нож опре до кокала на изборите, в България често почва да се мери балансът между поддържащите статуквото и търсещите промяна. И винаги се оказва, че съществува един сериозен процент български избиратели, които не са доволни от статуквото и биха избрали промяната – все едно под какъв лик и в каква политическа персонификация им бъде поднесена тя. Така прочее се раждат чудовищата на българския преход.

Въпреки това статуквото оцелява. Нещо повече – аз твърдя, че статуквото оцелява винаги – освен в много кратки периоди, в които трябва да се свърши някоя мръсна работа или да се заметат някои особено мърляви следи. Защото в България статуквото е едно: това на посткомунизма, осъществяващо прехода към демокрация като трансформиране на политическата власт на икономическа основа. Няма и не е имало друго статукво.

За 22 години преход сме имали само две демократични правителства, управлявали страната по-малко от шест години. През цялото останало време е управлявала бившата комунистическа партия или нейни подставени политически лица.

Трябва ли да припомням кои бяха те? Това са правителството на Димитър Попов, правителството на Любен Беров и правителството на Симеон Сакскобургготски – като настоящото на Бойко Борисов също има перспективата да се впише в този редица. Всички те управляваха в различен карикатурен жанр – но без да накърняват интересите на левицата и нейните геостратегически приоритети. В този смисъл върволицата на поддържащите статуквото се допълва и с техните имена – плюс чисто комунистическите правителства на Андрей Луканов (две на брой), Жан Виденов и Сергей Станишев (макар неговото да беше във формат “тройна коалиция”).

Иначе казано: бившата комунистическа партия е реалния управляващ страната субект в периодите 1989-1991, 1993-1997 и от 2001 година насам. Пускала е властта само за малко – и то когато нейната поява начело на държавата е била принципно невъзможна. В два случая само – първият е след националния фалит, гладната Луканова зима и омерзителното бавене на топката в правенето на Конституцията, а вторият – след поредната национална катастрофа, до която доведе управлението на Виденов.

И в двата случая обаче от това управление имаше индиректна полза за левицата – тъй като и правителството на Филип Димитров, и това на Иван Костов дойдоха на власт в една разорена и разграбена страна – налагаше се да провеждат тежки реформи и да оберат всички свързани с тях политически негативи.

Освен това има моменти, в които е политически по-изгодно да не бъдеш на власт. Така беше през 1991 г., когато нетърпимостта към набързо пребоядисалите се комунисти беше наистина масов феномен – а същевременно отдръпването на БСП в сянка позволи да се прикрият следите на откраднатите от държавата пари – с които при следващото тяхно правителство – това на Беров, натрупаха мускули им икономическите групировки.

Така беше и при правителството на Иван Костов, който най-сетне извърши приватизацията и с това превърна прехода в необратим процес – само че с това държавната собственост се оказа регламентирано в комунистически ръце – и то не по вина на Сашо Божков, както често спекулативно се обяснява този феномен – а поради простата причина, че единствено хората около БСП имаха финансовия потенциал да играят на държавните търгове.

Тази мила родна картинка е ясна отдавна – и многократно описвана. Остава да си отговорим на един дребен, но изключително важен въпрос: защо всъщност беше необходим целият този политически цирк? Защо – вместо да завъжда цялата тази менажерия от фигури като Доган, Димитър Попов, Беров, Симеон Сакскобургготски и купища по-дребни около тях, левицата просто не управляваше през цялото време със свои правителства?

Най-лесният отговор е – защото е вътрешно- и външнополитически неизгодно. Защото властта изхабява, и е просто насъщно да си отгледаш някоя привидно антагонистична фигура, която да поеме властта вместо теб или поне редом с теб.

Само че този отговор не е изчерпателен. Първо защото самата левица не е автентичен политически субект, а фасадно представителство на анонимни кръгове, създадени най-вероятно от апарата на ДС под мъдрото ръководство на КГБ – и в този смисъл стратегията за прехвърлянето на топката на властта не е в нейни ръце.

И второ – и по-важното в случая: защото левицата няма политическия потенциал да управлява непрекъснато. Иска или не иска, тя трябва да лавира, да прибягва до стратегията на подмяната – като делегира властта си на самозвани и екзотични “спасители” на нацията и псевдо-десни политически формации – които са всъщност нейни Франкенщайни за краткотрайна употреба. Горчивата истина, която трябва най-сетне да бъде разбрана, е в парадокса, че бившата коминистическа партия управлява почти непрекъснато тази страна, разчитайки на не повече от една четвърт от гласовете на българските избиратели. Стига да биха искали, същите тези избиратели биха могли да я отстранят при всичките парламентарни избори досега, във всеки един момент от историята на българския преход.

Това положение – нека обаче подчертая – това абсурдно положение може да има само две обяснения. Или българите са идиоти, за да могат след половин век комунизъм отново да гласуват в полза на своите тирани, или не е вярно това, че те не искат да променят тяхната мумифицирана власт, не искат да скъсат с посткомунистическото статукво.

Лично аз съм убеден, че по-вярно е второто. Напротив – българите искат да променят статуквото. Но не намират политическото представителство, чрез което биха могли да го направят. Именно поради това гласуват за подхвърлените от БСП мюрета, или – както се случи на последните избори – просто за по-малкото зло. И това гласуване не се дължи на политическа неграмотност – дължи се просто на липсата на автентични десни играчи в политическото поле.

Бих искал да подчертая, че под думата “автентични” нямам предвид само качествата на съответните формации, но и степента на доверие, която са способни да вдъхнат на избирателите. Качествата може да са налице, но доверието да липсва – и точно такава е ситуацията у нас – вече цяло десетилетие.

И тук вече е редно да си припомним друга една малка подробност: странното политическо дълголетие на политическата формация, която започна прехода. СДС, която беше олицетворение на волята за промяна в далечната 1989 г., все още съществува.

Би трябвало да се коригирам – все още оцелява, макар и в мизерния политически формат на Синята коалиция. Няма такова чудо в целия Източен блок. Формациите, които започнаха прехода, вече повече от десетилетие ги няма на политическата сцена. Те се разпаднаха – след като отстраниха комунистическите партии от властта; от техните граждански структури се появиха реални политически партии – които между впрочем вече също се изхабиха: бяха на власт, изгубиха я, трансформираха се в нови политически коалиции, нови формации се появиха – и сега на политическата сцена няма динозаври от падането на Берлинската стена. Единствено в България след 45 години комунизъм българите на свободни избори избраха отново комунизма – сиреч прословутата “смяна на системата” се оказа непосилна за крехките демократични плещи на “неформалите” с опозиционен стаж около година време. И отново единствено в България, образуваната от тези неформали политическа структура оцеля цели 22 години.

Някой трябва да обясни този феномен. Можем да ръкопляскаме на жилавостта и инстинкта за оцеляване на сините – само че в политиката това оцеляване просто не върши работа. То бе постигнато на много висока цена – за сметка на демократично мислещите българи – и за сметка на нашето общо бъдеще.

Бих искал да подчертая: преходът е динамична, дори катастрофична територия. Политическото изхабяване в него е гарантирано: той изхабява бързо и безвъзвратно.

Доверието се дава еднократно – веднъж загубено, то трудно може да бъде възстановено в контекста на прегрешилия политически субект. Преходът – с цялото ми уважение към всички, с които съм участвал рамо до рамо в първите няколко години от тези борби – не е място за политически дълголетие. Който разчита на такова, да си търси друга, по-толерантна политическа епоха.

Казвам това, защото докато СДС продължаваше да оцелява и свиваше своя електорат и влияние до комични спрямо неговата мисия мащаби, в дясното политическо пространство зейна дупка, в която почнаха да се появяват едни повече от странни “спасители” на нацията – които всъщност не бяха нищо друго освен подставените лица на БСП. Така например се появи бившият цар, доведен съвсем ачик от най-прононсираните ДС-генерали – за него гласуваха всъщност голяма част от тези, които през 1997 г. бяха подкрепили СДС. Той буквално преобърна и политическото мислене, и политическия модел, като благодарение на него днес всичко е на сергията, а политическото мислене следва битпазарски инстинкти.

Това беше и фактическият край на СДС. След изборите през 2001 г. – при избора на нов председател след оставката на Иван Костов, рейтингът на синята партия беше девет и нещо процента. Покачи се за кратко при избора на Надежда Михайлова и стигна близо 14 % - но пълната вятърничавост на днешната евродепутатка си каза думата – и оттогава досега рейтингът на СДС – а след това и на Синята коалиция следва една низходяща крива – за да се стигне до настоящия трагичен резултат: по-малко от два процента на президентските избори.

Съжалявам, че трябва да го кажа открито – защото става дума за печален феномен: това не е автентично политическо съществуване. Това е агония. Оцеляването на сините в течение на 22 години може и да е политически подвиг, но той е напълно лишен от съдържание по отношение на бъдещето на нацията.

Нещо по-лошо – това оцеляване е удобно и политически изгодно за левицата, управляваща пряко и чрез подставени лица. То позволява да се маркира един орнамент от политическата карта на България – и да се каже: ей я десницата, имаме си я, да ни е жива и здрава. Това съществуване служи като запушалка, като преграда пред възможността да се появи нещо ново, различно и политически ефективно. За сметка на това ефективно се роят политичеки лица, които се вклиняват в дясното пространство и се превръщат в негови карикатури.

Те не само че изземват единствената политическа територия, откъдето може да се пръкнат автентичните опоненти на левицата, но и отблъскват хората от политическата доктрина на десницата, карат ги да олевеят по чисто естетически съображения. Те всъщност извращават самата представа за дясното, оскверняват я с думи и дела. Десният лидер не рита мачлета, не хвали Тодор Живков, не се прегръща с Путин и не опрощава акцизи.

За голямо съжаление ще се наложи да признаем, че зейналата дупка в дясното политическо пространство произвежда не само политическа апатия.  Тя произвежда цинизъм, произвежда чалга. Произвежда цялата тази помия, сред която живеем.

Произвежда я, като я позволява. Произвежда я, като остава без избор тези, които биха могли да я изринат веднъж завинаги.

Това са реалните последствия от оцеляването и призрачното битие на дясното. Четох постингите, а и текстовете, които се опитват да убедят хората в обратното. Четох n-пъти повторените текстове за това какъв манипулатор съм и как работя за ДС и КГБ. Но нека техните автори да си сложат ръка на сърцето и да си отговорят на въпроса: наистина ли смятат, че днешното дередже на “традиционната десница” е поправимо? Наистина ли вярват, че Иван Костов ще се върне на власт, за да ни “оправи”?

Някои от тях сигурно го вярват и това, само че тази вяра не е нищо повече от хленча на посткомунистическия човек, който си търси бащица – та да има кой да мисли и действа вместо него. И  само дето контекстът на тоза мислене затваря и обрича самата партия – и едва ли е много далеч времето, в което ДСБ ще престане да бъде реален политически субект – и ще се превърне в център за психотерапия.  

Казвайки това, се налага да подчертая още нещо, свързано със собствената ми биография: би било много добре, ако Синята коалиция или дори само ДСБ можеха да дойдат на власт. Само че вече не може, вече е късно. В тази констатация няма политическа злоба: когато е имало какво да казвам за десните лидери, казвал съм го – за разлика от други, които са си крили главите в пясъците. Казвал съм го, докато е имало смисъл да се казва. Вече няма смисъл.

В този аспект вече не бих казал нищо лошо нито за Иван Костов, нито за неговата партия – в която впрочем има цял куп мои приятели, и всички те са свестни и почтени хора. Но не бих заложил политическото си бъдеще единствено на това представителство – защото то е бутафорно и неефективно. Бих работил за хора, които имат волята и перспективата да променят България, а не само да влязат и в следващия парламент. С известна тъга мога да предположа, че не само аз мисля така.

Ако трябва да обобщя: предпоставки за успеха на нова дясна формация има, тъй като копнежът по автентичната и ефективна десница е достатъчно отчетлив, за да се превърне в електорален фактор. Непрекъснатата подмяна на дясното – чрез Симеон Сакскобургготски, а сетне и чрез Бойко Борисов, поражда перманентно недоволство, чийто протестен вот може да бъде оползотворен – този път не в полза на бившите комунисти.

Факт е, че през последните десетина години който се е обявил за десен, е влязъл в парламента – и това важи не само за мащабни проекти като ГЕРБ, но и за частни ченгеджийски проектчета като РЗС. Само че новата формация би трябвало да бъде структурирана по начин, който да изключва механизмите на подмяната. Би трябвало да бъде изграждана отдолу, от самите хора – и структурирана на принципите на гражданското движение, като се изключват всякакви възможности за обяздването й от определени лидери и подмяната на политическите й цели и приоритети.

Защото докато ние тук си говорим за възможността от създаване на нова дясна формация, под стряхата с надпис “Съединението прави силата” вече правят такава. И кой се явява говорител на това правене? Депутатът Тодор Великов – бил избраник на СДС и напуснал, бил такъв на РЗС и напуснал – а сега тихо и кротко подкрепящ ГЕРБ и правещ нова дясна партия...

Що се отнася до “кардиналния въпрос” – а какво да правим с наличните десни партии, моят отговор е кратък: нищо. По-съществен е въпросът те какво ще правят със себе си. На тяхно място бих предложил следната рецепта: партийните ръководства на СДС и ДСБ едновременно си подават оставките, а двете партии свикват обединителен конгрес, на който избират нови, непохабени от дълго политическо битие лидери, изготвят нова политическа програма – и потърсят нов и функционален език за общуване с избирателите.

Знам обаче, че няма да ме послушат. Крехък опит за преосноваване беше направен с цената на разцеплението на СДС – при основаването на ДСБ. Само че пренебрегнаха добре известната истина, че нов бардак със стари курви не се прави.  И всичко отиде на по дяволите. Това предопределя и необходимостта СДС и ДСБ просто да бъдат оставени на мира – и да доживеят сегашното си музейно битие. Ако нова дясна формация се появи, тя би могла да си партнира с тях – стига да оцелеят при следващите парламентарни избори. А как би могла да се появи такава – това ще е предмет на следващата статия.