Лакмусът Борилски

Върховният касационен съд отмени оправдателните присъди за убийците на Мартин Борилски – Георги Желязков и Стоян Стоичков, издадени и потвърдени от предишните две инстанции – Шуменския окръжен и Търновския апелативен съд. Трябва да припомним, че до това решение се стигна, след като:

- френските следователи проведоха бързо и ефективно разследване, което доказваше безусловно вината на подсъдимите – включително и чрез ДНК анализ на тяхна биологична тъкън, намерена под ноктите на убития;

- делото се мота и размотава цели девет години, като включително и по едно време изчезна в потайностите на Върховната касационна прокуратура – и след година време се появи отново, само че без някои от протоколите и доказателствата;

- през цялото това време двамата убийци не прекараха нито един миг във следствения арест – а единият от тях имаше дори наглостта да избяга по време на разпит от варненското следствие;

- споменатото ново появяване на делото на бял свят се дължеше на натиска, упражнен лично от Никола Саркози – тогава в качеството му на вътрешен министър на Франция, подобен натиск впрочем бе упражняван многократно и на най-високо равнище от френска страна;

- всички прокурори и съдебни състави във Варна си направиха отводи по делото – само защото бащата на Георги Желязков е бивш зам.шеф на Варненското следствие и настоящ известен варненски адвокат – поради което делото беше прехвърлено на Шуменския окръжен съд, който пък направо оправда убийците;

- оправдателната присъда бе потвърдена и от Търновския апелативен съд, което принуди франския посланик да изрази публично негодуванието си от този съдебен фарс – по безпрецедентен за един дипломат начин;

- през цялото време защитата на обвиняемите градеше абсурдни тези, които радикално противоречаха с техните първоначални показания – и на базата на тези тези изискваше от френска страна все нови и нови данни, свидетели и доказателства;

- в крайна сметка се стигна до съвсем реалната заплаха Франция да приложи едностранно предпазна клауза срещу България в областта на правосъдието – като се позовава само на това дело, красноречиво доказващо липсата на съдебна справедливост – и на драматичната липса на срам от това положение;

- със случая се ангажираха ред неправителствени организации, състуденти и съученици на Борилски, бяха организирани подписки и протести – включително пред съдебната палата по времето, по което ВКС решаваше този казус.

Всичко това превръна казуса Борилски в лакмус – но не за това дали България има ефективно правосъдие – не. Самият казус е толкова ярко доказателство за противното, че никакви коригиращи го решения на висшите съдебни инстанции не биха могли да заличат породените от него отвратителни впечатления.

Лакмусът Борилски би трябвало да покаже има ли изобщо надежда българското правосъдие да се цивилизова някой ден,  в някакво далечно бъдеще – или случаят е безнадежден – от типа на белоруското или руското такова. Защото връщането за ново преразглеждане е добре позната и изпитана стратегия за бавене на топката. Защото могат да последват пак десетина години тъпчене на място – докато давността изтече.

И най-вече защото няма отговор каква отговорност носят всички тези магистрати, които при очевадно убийство на млад човек, извършено по особено жесток начин, са оправдали убийците. Правейки това, те не са ли съучастници в престъпление? И не уронват ли престижа и честта на цялото съдийско съсловие – и респективно – на страната си? Какво мисли по въпроса Висшия съдебен съвет – или е прекалено зает да уреди на висш съдебен пост някой пореден генерал, близък на сърцето я на президента, я на министър-председателя, я на Доган?

Въпроси без отговори, разбира се. И правилно. Защото отговорите се подразбират.