ЗА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА И ЗА АНЦУГА

     Давенето на интелигенцията е дело на самата интелигенция. Пикаенето по нея е дело на всички останали.

     Към такъв тип афоризми ме навежда една тревожна тенденция през последните десетина години. Това е тенденцията към осезаемо маргинализиране изобщо на интелигентността в българския обществен живот. Особено в политическия.

     Конкретният повод за настоящия текст е статията на Маргарита Бойчева „Мълчанието на агнетата”, която прочетох в блога на Иво Инджев от 29 ноември. Много интелигентна статия. Само че не съм съгласен с нея.

     Повод за статията на М. Бойчева пък е едно интервю пред „Труд” на Мариус Куркински, в което той се оплаква: Но за мен лично периодът (от последните двайсет години – Ив.Ст.) е сред най-позорните в историята ни. В него мина младостта ми, видях много пошлости, побоища, бруталност, корупция… Ужасяващи години. Упрекът на авторката към актьора е изведен като обобщение за националната ни интелигенция като цяло: окопава се в собственото си, макар и прекрасно, изкуство и гнусливо, но все пак удобно отказва да има нещо общо със злободневието.

     Тук е основната ми реплика. Аз също признавам колосалния талант на актьора. За разлика от М. Бойчева обаче смятам, че талантът му се дължи именно на окопаването в собственото му изкуство. Не вярвам авторката да не го разбира. Просто не иска да го приеме вътрешно, сигурен съм.

     Тя, подобно на всички нас, иска цялата интелигенция вкупом да изкрещи като ерихонска тръба и като събори крепостните стени на пошлата власт, да свърши работата на останалите седем милиона българи.

     Мариус Куркински прави театър и трябва да прави именно театър, а не революции. Неговите спектакли могат да генерират граждански патос в неимоверни количества. Това прави и Ал. Морфов (я си спомнете „Хъшове”!), и Теди Москов (далеч не само с „Улицата”) и... всички останали. Не се шегувам. Всички останали.

     Не знам да е имало през тази последни двайсет години театрална постановка в услуга на властта. Не знам представление, което да се е подлагало на властта. Не ми е известна и книга, написана в подкрепа на властта (одите за Б.Б. на една нещастна русенска поетеса не са в никакъв случай контрааргумент). Нито картина. С единично изключение мога да кажа същото и за музиката (изберете си Божидар Абрашев или Веселин Маринов).

     Да, имаше писатели, като кръгът около Иван Гранитски, които създаваха президентски комитети, но имаше и такива като Борис Христов, които отказаха най-високата държавна награда. Скулпторът Вежди Рашидов може да засипва с краве масло пространствата около Б. Борисов. Но има и такива като Велислав Минеков, чиято позиция е преди всичко морална експлозия. Нали никой не си мисли, че повечето скулптори в България са на страната на министъра срещу професора от академията?

    Тезата на Маргарита Бойчева е малко носталгична. Но всички ние страдаме в по-малка или по-голяма степен от носталгия по позицията на интелектуалеца като говорещ гражданин. Да припомням ли обаче в кое време тази позиция беше работеща? Интелектуалецът е говорещ гражданин само в общества, в които всички останали са млъкнали.

     Днес обществената култура е култура на правите текстове. А писателите, актьорите, художниците, музикантите говорят с метафорите на изразните си езици. Никое изкуство не говори направо.

     Възражението ми не е теоретично. Не можем и не трябва да искаме от хората на изкуството да организират партии и митинги, макар че някои от тях правят дори и това.

     Не вярвам някой интелектуалец да е останал без лично мнение по даден политически въпрос. Но колцина от тях са питани? Ако пък са питани, отговорите на колцина от тях са огласени? Коя е гаранцията, че всичко, казано в интервюто от Мариус Куркински, е публикувано в „Труд”? Питан ли е какво е конкретното му отношение към сегашната власт?

     Общественото очакване интелигенцията да стане (отново) политически опонент на властта е много тревожно. Това означава, че самата интелигенция се връща към статута си от тоталитарния период. Което от своя страна не означава нищо друго, освен че самата власт се е върнала към авторитарния си статут. Дали обаче това не е вътрешно очакване само на самата интелигенция?

     Днес хората не се интересуват хората от култура, защото не се разпознават там. Това е бедствието. По време на прехода интелектуалците бяха победени по естествен път. Бяха победени от Анцуга. Защото в Анцуга огромната част от обществото разпозна себе си.

     В българската култура от последните двайсет години анцугът съвсем невинно се появи като официална дреха на цяло съсловие. Започна публичния си живот като естествен спортен екип на разпадащи се силови спортове, излезли на улицата. После като работен гащеризон на застрахователи, сетне – като концертно облекло за публиката на певици с по едно име. Сега анцузи стоят и на премиерския, и на вицепремиерския пост. Анцузите са и в парламента с прякорите си, те са и културни консули по света, и доктор хонорис кауза по университетите.

     Езикът на Анцуга откровено се наложи като комуникативен език навсякъде, от медиите до заседанията на министерски съвет и до официални международни пресконференции – всички се зоват един друг Марги, Росен, Цецо, Влади. Само Бойко никой не го нарича по име, което е върховно колективно лицемерие. От политическата етикеция са останали само някакви уродливи благодарности, които министрите и премиерът разменят до безкрай помежду си.

     Езикът на Анцуга стана официален език на Република България. И дръжката на теслата от зората на българската чалга, и рамката на премиерското дамско колело са се пръкнали от един и същ анцуг.

     На кого от милионите анцузи да каже нещо Мариус Куркински? С театралния си език той може да говори само на хора, които ВЕЧЕ знаят за какво става дума. Онези, които обличат някой сватбен костюм, за да отидат на театър, но в душата им пърха шушляка на анцуга, никога няма да стигнат по-далеч от интереса към сексуалните му ориентации.

     Нямам съмнения, че М. Бойчева смята себе си за интелектуалец и с право. И текстът й е публикуван в блог на интелектуалец. Десетки интелектуалци имат свои блогове с нескрити политически пристрастия, в които стотици други интелектуалци взимат отношение по един или друг обществен въпрос. Но кой ги чете, кой ще прочете и нейната собствена статия? Кой ще прочете моята реплика? Ще я прочетат само ония, които и без друго разбират какво им казва Мариус Куркински, докато им говори за нещо друго. Ще я прочетат само ония, които нямат нужда от това.

     На останалите какво да каже Мариус Куркински, когато отвсякъде другаде, като в антиутопия, пращи мегафона на Анцуга?

     Считам себе си за част от българската интелигенция. М. Бойчева също е част от нея. И не виждам защо трябва да се самообвиняваме, задето анцузите пикаят върху онова, която ние се мъчим да спасим от потъване. Не е ли по-добре ние да препикаваме всеки ден  Анцуга! Пък който има очи – ще види!