„History Will Teach Us Nothing”

Речено – сторено. Като в народните приказки – леко и естествено. Но дали е така. Учебникът по история за VІ клас е вече одобрен от Министерството на образованието, младежта и науката. В него било сместено времето от 18-и до 21-ви век. Покрай Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, е писано и за … Ахмед Доган, за Тодор Живков и за управлението му. Писано е за президентите: Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов, както и за министър-председателите: Филип Димитров, Любен Беров, Иван Костов, С.Сакскобургготски. Писано е и за Меглена Кунева. Липсата на Сергей Станишев съвсем не е утеха.

            С каква ли непосилна лекота е направено всичко. Дали е оправдана претенцията за изчерпателност. И каква ще е цената на тази претенция – не става въпрос за левчета, а за стойността й като информация и за възможността да бъде осмислена от 11-12 годишни деца. Равностойно ли е присъствието на всички споменати и най-важното – доколко са оправдани нечии присъствия редом с тези на истинските народни будители. Да, не е въпросът да се подберат само равностойни присъствия. По-скоро въпросът е - как ще бъдат обяснени - с реалната им стойност/вреда или - фризирани и напудрени - така, както биха предпочели да бъдат възприемани и запомнени.

            За Паисий и Софроний е писано много. Те са осъзнати като ценност чрез делата си и никой - независимо от партийните си пристрастия, не оспорва тази ценност. Доколко естествено е обаче продължението на делата им с тези на личности от съвремието ни и няма ли да се получи

            информационен миш-маш.

            Защото историята не е просто статистика. Защото обективността изисква и малко дистанция.

            Ако целта на съставителите е била да поберат нечии присъствия – независимо от историческата им стойност или вреда в определен отрязък от време, то това изглежда като пазарска торба, в която може да се натъпче всичко - книги, праз, лук или кисело зеле.

            Необходимо ли е това да става преди да се е състояло задълбочено осмисляне на най-близкото ни минало – от средата на миналия век досега. Преди веднъж завинаги като нация да назовем кое е чест и кое е позор и да имаме усет кога местата им се разменят. Включително и от един съд, чиито решения не трябва да се коментират, а само да се изпълняват.

            Отново изпъква липсата на Институт за националната памет. Откроява се и очевидното нежелание такъв да бъде изграден – институт, в който всеки и всичко да тежи със стойността или с безспорната си, но упорито

            непризната и непризнавана вина.

            А Народното събрание, доминирано от „дясната” партия ГЕРБ, току-що отхвърли проектозакон за създаване на подобен институт.

            Каква ще е ползата за децата да декламират факти от най-близката ни история. Какво от това, че в учебника ще присъстват речи и мисли на политици от съвремието ни - някои с претенцията за държавническа мъдрост, макар и под пластове лицемерие и скудоумие.

            Преди ние, възрастните, да сме си дали сметка за всичко това, е вредно да се втълпяват на децата политически присъствия със съмнителна стойност, чийто

            срок на политическа годност би изтекъл

            много бързо в държави с установени демократични традиции. Но не и у нас, където този срок се подновява безкритично и те се чувстват реабилитирани.

            Първият демократично избран президент свика „Боянски ливади” и допринесе за това да падне първото демократично правителство на България. Друг политик гордо призна, че раздава порциони от властта. Трети се нарече „социален президент”. Четвърти обеща „морал във всичко”, но управлението му превърна морала в дефицитна стока, а родната политика - в мътен поток, сред чиито течения са възможни всякакви многовалентни коалиции.

            Президентът, който на световен форум заяви, че обича Русия, но повече обича България - предизвика аплодисменти сред присъстващите. Отделен въпрос е, че българите отказаха да го преизберат, защото предпочетоха да наблюдават как се прави „голям шлем” за чужда държава.

            Дали с такива учебници по история стойностите и нещата не се размиват и не обещават да продължат агонията на безвремието, на несъстоялия се преход към истинска демокрация и към вече високомерното й „осъществяване” в днешния ден, за което всичко е толкова ясно и просто – щом може да се дават съвети на по-развити от нас държави.

            Декламирането на дати и на речи не е история, а безсмислено плъзгане над същността на нещата, както и отбягване на истината. Защото истината не е в благовидните и загрижени речи, които просто ще се назубрят, а в реалните дела и последствията от тях. Историята не е само факти, а изследване на причини за нещата, които се случват, тя е във връзката между тях, в опита да се разглеждат и обясняват различните гледни точки. В способността да се анализира и да се извличат изводи. Тя не може да е рупор за само една гледна точка - както стана именно след 9.09.1944. Това не беше и не е история, макар и реално живяна. Това беше и продължава да бъде пропаганда.

            Затрупването с факти от съвременността също не е история. Не са история нито речите, нито книгите на някои политици - защото ги отразяват в измамна светлина. В светлината, в която искат и настояват да бъдат възприемани и запомнени. А когато не си сигурен в преценката на безстрастната история за себе си - т.е. на истинската история, насочваш прожектора само избирателно - накъдето ти е изгодно.

            Има ли смисъл да се изучава такава „история”. Няма ли да е просто баласт в мозъка. Доколко са история томовете, „написани” от Тодор Живков. Такава „история”, както пее Стинг, няма да ни научи на нищо. Само ще укрепи бариерите пред бъдещето, които засега отказваме да разрушим.