Европейската мечта и Киото ще издъхнат по едно и също време

       Когато комисарят по икономическите и валутните въпроси Оли Рен заяви миналата седмица, че има само 10 дни, за да се спаси еврото и дори самият ЕС от разпадане, в съзнанието на хората това прозвуча като ехо от друго подобно предупреждение, отправено през октомври 2009 г., точно преди конференцията за климата в Копенхаген. Тогава британският премиер Гордън Браун каза, че има по-малко от 50 дни, за да се спаси планетата от глобалното затопляне.
       Знаем, че в Копенхаген планетата не беше спасена. Най-голямата конференция в света по въпросите на климата дори приключи в атмосфера на язвителни спорове, без да успее да роди
наследник на Протокола от Киото - нов договор, който да даде на човечеството най-всеобхватната засега законова рамка. Миналата година опитът да се съживи въпросът на конференцията за климата
в Канкун,  Мексико, приключи с обезпокоителен провал. Сега ООН организира трета конференция за климата в Дърбан, в Южна Африка,  и този опит изглежда още по-отчаян, а надеждата за наследник на
 Протокола от Киото малко по-малко потъва в забвение.
       Също толкова малки изглежда са и надеждите за спасяването на еврото. Европейските страни гледат на Германия като на единствения достатъчно богат член на еврозоната, който може да налее пари в бездънната дългова яма. Но Ангела Меркел знае, че дори и да приеме исканията им, това ще наложи промяна не само в европейския договор, но и в германската конституция. А  това би могло да се случи не по-рано от 2013 г. и то само след референдум, на който германците може да кажат "не".
      Тези две истории имат нещо общо - това че в крайна сметка  бяха толкова предвидими. Причините, поради които единната европейска валута не може да работи без масивен трансфер на ресурси от богатите към бедните страни в еврозоната, бяха детайлно изложени още преди 30 години, когато през 1978 г. на ЕК  бе представен докладът Макдугъл. А причините защо в Копенхаген не беше възможно да се стигне до договор бяха очевидни още преди  сключването на Протокола от Киото през 1997 г., когато Китай, Индия и други  развиващи се страни ясно дадоха да се разбере, че  няма да има договор за борбата с глобалното затопляне, докато икономическото бреме не падне върху плещите на развиващите се западни страни.
       Единствената разлика сега е, че бедните по онова време страни сега са много по-богати, докато богатите тогава държави сега са много по-бедни и вероятно ще обеднеят още повече, ако еврозоната се разпадне, нанасяйки голям удар на световната икономика.
       Поне една поука може да се извлече: когато, онези, които  ни управляват, говорят с отчаяние, че има само броени дни  или седмици за спасяване на цивилизацията, те го правят, само защото  играта вече е загубена. И следователно двете най-големи политически фантазии на нашето време рухват, както можеше да се очаква. Единственото непредсказуемо нещо е цената на опустошението, което този крах ще предизвика.

    (БТА)